Никола дьо Шамфор

Никола Себастиан Шамфор
Вижте също
	Материали в Общомедия
	Творби в Проект Гутенберг

Себастиàн Рош Николà дьо Шамфòр (фр. Sébastien-Roch Nicolas de Chamfort, р.1740-1794) е френски писател-моралист, известен най-вече със своите остроумни епиграми, афоризми и фрагменти – кратки словесни портрети.

От него

Максими и размисли

Общи максими и размисли

Максимите, аксиомите, различните ръководства са дело на умствено надарени хора, явно потрудили се в полза на посредствените и ленивите. (1)

Повечето от събирачите на духовити стихчета или анекдоти приличат на хората, които ядат череши или стриди – отначало подбират най-хубавите, а накрая изгълтват останалите. (2)

Любопитно нещо би била една книга, която да посочи идеите, развращаващи човешкия дух, обществото, морала, идеи, развити или загатнати в най-известните произведения, у всепризнатите автори; идеите, които разпространяват религиозното суеверие, вредните политически максими, деспотизма, съсловното тщеславие, общоприетите предразсъдъци от всякакъв вид. Бихме установили, че почти всички книги развращават, че и от най-добрите има едва ли не толкова полза, колкото и вреда. (3)

Цивилизацията прилича на кухнята. Като видим на масата леки, здравословни и добре приготвени ястия, драго ти става, че кулинарията се е превърнала в наука; видим ли обаче тежки сосове, гъсти бульони, пастет от трюфели, ние проклинаме готвачите и пагубното им изкуство. Всичко зависи от приложението. (6)

Обществото съвсем не е, както се смята обикновено, развитие на природата. То е нейното разпадане и повторно съграждане. То е второ здание, построено с останките на първото. Късчета от първото намираме с удоволствие, примесено с изненада. Същото удоволствие ни доставя естественото чувство, наивно изразено в обществото; случва се дори това чувство да ни хареса повече, ако се е изплъзнало от лице с по-висок ранг, т.е. по-отдалечено от природата. То ни очарова, ако идва от крал, тъй като кралят стои на противоположния край. То е като отломък от стара дорийска или коринтска колона в груба модерна постройка. (8)

Трябва да се съгласим, че е невъзможно да се живее на този свят, без от време на време да се разиграват комедии. Това, което отличава честния човек от негодника, е, че първият го прави само в краен случай или за да избегне някаква опасност, докато вторият сам си търси случаите. (12)

Чувал съм понякога в обществото едно доста странно съждение. казват на някой човек, за да омаловажат препоръката му за друг човек: "Той ви е приятел." За бога! Та той ми е приятел тъкмо защото хубавото, което казвам за него, е вярно, защото е такъв, какъвто го описва. Вие вземате причината за следствие и следствието за причина. Вместо да предполагате, че говоря хубави неща за него, понеже ми е приятел, защо не предположите, че ми е приятел, понеже за него могат да се кажат хубави неща? (13)

Философията, както и медицината, разполага с много опиати, с твърде малко добри лекарства и с почти никакви радикални средства. (17)

Повечето благородници приличат на дедите си, горе-долу колкото италианският чичероне прилича на Цицерон. (22)

Добре е на този свят да има всичко по малко. Добре е, че в изкуствено построената обществена система се намират личности, които да противопоставят природата на обществото, истината на мнението на мнозинството, действителността н условностите. Тези твърде своеобразни по вида си умове и характери въздействат на околните по-често, отколкото си мислим. Защото на някои хора е нужно само да се посочи истината, за да я приемат с наивно и забавно учудване. Те са изненадани, че нещо толкова очевидно (стига някой да е успял да го направи очевидно) им е убягнало дотогава. (26)

Мисълта утешава и лекува. Ако се случи да ви причини болка, поискайте й лекарство, с което да я облекчи, и тя ще ви го даде. (28)

Не можем да отречем, че в най-новата история съществуват велики личности. Но не можем и да разберем как са се създали те, защото изглеждат не на мястото си, защото приличат на кариатиди в приземие. (29)

Най-добрата философия по отношение на обществото е да се съчетаят сарказмът на веселието със снизходителността на презрението. (30)

Видя ли човек, уморен от славата си, учудвам се не повече, отколкото като видя човек, раздиран от шума в преддверието си. (31)

Хубаво би било злият човек да е мързелив, а глупавият – мълчалив. (35)

За да простим на разума злото, което причинява на повечето хора, нужно е да се замислим какво би бил човекът без своя разум. Оказва се, че той е необходимо зло. (38)

Има добре облечени глупости, така както има и елегантни глупаци. (39)

Така е във всичко: бедата идва оттам, че не сме наясно какво точно представляваме. (41)

Повечето от светските хора живеят така вятърничаво и лекомислено, че не познават обществото, макар то да е винаги пред очите им. "Не го познават — шегуваше се господин Б... — по същата причина, поради която майските бръмбари нямат понятие от естествена история." (43)

Понякога разумът ни прави толкова нещастни, колкото и страстите ни. За човек, изпаднал в подобна ситуация, можем да кажем, че е като болен, отровен от лекаря си. (45)

Често съжаляваме за изгубените илюзии и страсти на младежката възраст; понякога обаче ги намразваме, защото са ни вкарали в заблуда. (28)

Питате как да преуспеете. Вижте какво става в партера в деня на представление, за което има навалица; как едни изостават, как първите отстъпват, как последните биват изтиквани напред. Този образ е толкова подходящ, че думата, която го изразява, е преминала в езика на народа. За народа да преуспееш, означава "да пробиеш". "Синът ми, племенникът ми ще пробият." Възпитаните хора казват "вървя напред, напредвам, постигам" – смекчени термини, в които липсва допълнителната идея за сила, принуда, грубост, но в които основната идея се запазва. (48)

Материалният свят сякаш е дело на някое могъщо и добро същество, което е било принудено да остави на друго, злотворно същество изпълнението на част от плана си. Нравственият свят пък сякаш е плод на капризите на побъркан дявол. (49)

Тези, които дават едната си честна дума като залог за верността на твърдение, чиято сила идва от доказателствата, приличат на човека, дето рекъл: "Имам честта да ви уверя, че земята се върти около слънцето." (50)

В големите неща хората се показват такива, каквито им е изгодно да се покажат; в малките те се показват такива, каквито са. (51)

Що е философ? Това е човек, който противопоставя природата на закона, разума на обичая, съвестта си на общественото мнение и преценките си на заблудите. (52)

Да не зависиш от никого, да бъдеш верен на сърцето си, на принципите си, на чувствата си: това е най-рядко срещаното нещо на света. (54)

Вместо да се опитваме да лекуваме хората, които страдат от непоносими за обществото недъзи, по-добре да бяхме лекували слабодушието на ония, които ги понасят. (55)

Три четвърти от лудостите, които вършим, са просто глупости. (56)

Трябва да умеем да вършим глупостите, които изисква характерът ни. (58)

Издигналия се без заслуги го зачитат, без да го уважават. (59)

Малко хора си позволяват да използват своя ум властно, безстрашно и дръзват да го приложат към всичко в цялата му сила. Дошло е време, когато умът трябва да се приложи именно така към всички въпроси на морала, на политиката и на обществото; към кралете, министрите, големците, философите; към принципите в науката, в живописта и пр. – в противен случай ще си останем затънали в посредственост. (62)

Съберат ли се накуп, хората се смаляват... (64)

Човек съсипва характера си от страх да не привлече чуждите погледи и внимание, обезличава се от опасения да не даде повод за приказки. (65)

Амбицията възпламенява по-лесно дребните души, отколкото възвишените, така както огънят запалва по-лесно сламата и колибите, отколкото дворците. (67)

Човек живее сам със себе си и има нужда от добродетел; той живее и с другите и има нужда от чест. (68)

Всички страсти са прекалени и тъкмо затова са страсти. (71)

Често умът е за сърцето не повече, отколкото е библиотеката в замъка за личността на стопанина. (83)

Това, което поетите, ораторите, дори някои философи ни казват за пустословието, в училище ни го казваха, за да ни насърчат да се стремим към награди. Това, което казват на децата, за да ги подтикнат да предпочетат пред пастата похвалите на бавачката си, е същото, което повтарят на възрастните, за да ги накарат да поставят над личния интерес одобрението на съвременниците или на потомството си. (84)

Който иска да стане философ, не бива да пада духом при първите мъчителни разкрития, които му носи опознаването на човека. За да го опознае докрай, той трябва да победи недоволството си от него, така както анатомът побеждава природата, сетивата и отвращението си, преди да стане сръчен в своето изкуство. (84)

Стойността на човека е като стойността на диаманта, който до известна степен на едрина, на чистота и съвършенство има определена цена, но отвъд това ниво няма цена и никой не го купува. (87)

Продължение на общите максими

Във Франция всеки изглежда духовит поради една проста причина: всичко в тази страна представлява верига от противоречия, така че и най-нищожната наблюдателност е достатъчна, за да забележим и съпоставим две противоположни неща. Така са получават съвсем естествени контрасти, които придават на този, който ги е доловил, вид на много остроумен човек. Да разказваш, значи да създаваш хуморески. По този начин обикновеният съчинител става шегаджия, така както историкът ще прилича един ден на сатирик. (88)

Има времена, в които общественото мнение е най-лошото от всички мнения. (91)

Надеждата е мошеник, който непрекъснато ни мами. Лично за мен щастието започна, когато я загубих окончателно. Охотно бих изписал на вратата на рая стиха, който Данте изписа на вратата на ада: "Lasciate ogni speranza, voi ch' entrate." — "О, вие, що пристъпвате през този праг, надежда всяка тука оставете." (92)

— Данте, "Божествена комедия", "Ад", глава 3; Бел.пр.

Какво от това, че притежавате по-малко слабости от другите и че сте по-малко уязвими от тях? Достатъчна ви е една слабост, която да е известна. Би трябвало човек да е Ахил, но без пета, а това е невъзможно. (97)

Общественото мнение е вид правосъдие, което почтеният човек никога не трябва изцяло да приема, но и никога да отхвърля. (103)

Обикновено се смята, че изкуството да се харесаш е голямо средство за преуспяване в живота. Да умееш да скучаеш, е изкуство, от което има много повече полза. Талантът на преуспяването, както и успехът сред жените, почти се свежда до това изкуство. (105)

Малко силни личности нямат и нещо романтично в ума или в сърцето си. Колкото и да е честен, колкото и да е умен, напълно лишеният от това качество човек е по отношение на силната личност същото, което е изкусният творец, у когото няма стремеж към прекрасния идеал, в сравнение с гениалния творец, сближил се с този идеал. (106)

Добродетелта на някои хора повече блести в домашна обстановка, отколкото на публично място. Рамката ги загрозява. Колкото по-красив е един диамант, толкова по-лека трябва да е обковката. Колкото тя е по-пищна, толкова по-незабележим е диамантът. (107)

Малко пороци пречат на човека да има много приятели в такава степен, в каквато му пречат твърде големите достойнства. (109)

Природата си служи с хората за своите собствени цели, без да подбира средствата. Горе-долу като тираните, които се отървават от тези, които вече не са им нужни. (113)

С две неща трябва да свикнем, за да понасяме живота: с разрушителното действие на времето и с човешката несправедливост. (114)

Няма мъдрост без недоверчивост. В Светото писание се казва, че в началото на мъдростта е бил страхът от Бога. Аз смятам, че е страхът от хората. (115)

Голямото нещастие при страстите не са страданията, които те ни причиняват, а грешките и низостите, които вършим заради тях и които ни позорят. Без тези неудобства страстите биха имали много предимства пред студения разум, който съвсем не ни прави щастливи. Страстите ни помагат да живеем, мъдростта – само да съществуваме. (117)

Ако му липсва възвишеност, човек не може да бъде добър, а само добродушен. (118)

Ако Диоген живееше днес, фенерът му трябваше да е с капаци. (122)

Без принципният човек е обикновено и безхарактерен. Защото, ако се беше родил с характер, щеше да почувства нуждата да си изгради принципи. (128)

Можем да се обзаложим, че всяка общоприета идея, всяка призната условност е глупост, защото приляга на мнозинството от хората. (129)

Уважението струва повече от признанието; почитта струва повече от известността; честта струва повече от славата. (130)

Човек често показва цялата душевна сила, на която е способен, подтикван от суета. Дърво, прибавено към остра стомана, прави копие; две пера, прибавени към дървото, правят стрела. (131)

Слабите хора са леката кавалерия в армията на лошите. Те причиняват повече зло от самата армия: те разоряват и опустошават. (132)

Някои неща е по-лесно да се узаконят, отколкото да се извинят. (133)

Известност: предимството да ви познават тези, които не познавате. (134)

Страхуват се от даден човек заради таланта му, мразят го заради добродетелите му, накрая го приемат заради характера му. Но колко време минава, докато му отдадат дължимото! (136)

Във физическо отношение, както и в обществено, не бива да искаме да бъдем повече, отколкото ни позволяват възможностите. (137)

Глупостта нямаше да е глупост, ако не се страхуваше от ума. Порокът нямаше да е порок, ако не мразеше добродетелта. (138)

Не е вярно (както е казал Русо след Плутарх), че колкото повече мислим, толкова по-малко чувстваме. Но е вярно, че колкото повече съдим, толкова по-малко обичаме. Заради единици само правим изключение от това правило. (139)

Някои хора заради всичко се осланят на общественото мнение. Те приличат на актьори, които играят лошо, за да им ръкопляска публиката с лош вкус. Някои от тях биха могли да играят и по-добре, ако този вкус бе по-добър. Честният човек играе ролята си както трябва, без да го е грижа за зрителите. (140)

Понякога снизхождението към враговете прилича по-скоро на глупост, отколкото на доброта или на душевно величие. ... Човек трябва да има сили да мрази неприятелите си. (142)

На своя остров Робинзон, лишен от всичко, обречен на непосилен труд, за да си осигури ежедневната прехрана, понася живота и дори, както сам признава, на моменти се чувства щастлив. Представете си го на един омагьосан остров, снабден с всичко, което придава на живота сладост – безделието вероятно би направило съществуването му непоносимо. (143)

Човешките идеи са като картите и другите хазартни игри. Идеи, които някога се смятаха за опасни и прекалено дръзки, станаха отпосле обикновени, изтърквани и слязоха до равнището на недостойни за тях хора. Някои от тези, които сега окачествяваме като смели, ще бъдат смятани за незначителни и банални от потомците ни. (144)

Съществуват повече луди, отколкото мъдри, а и у самия мъдрец има повече лудост, отколкото мъдрост. (148)

Общите максими са в потока на всекидневието това, което е рутината в изкуството. (149)

Човек е щастлив или нещастен поради сума неща, които не се виждат, не се казват и не могат да бъдат изразени. (151)

В обществото има твърде малко неща, на които порядъчният човек охотно би поверил душата и мислите си. (153)

Ловкостта по отношение с измамата, е това, което е сръчността по отношение на кражбата. (155)

Инатът е характер кажи-речи толкова, колкото темпераментът е любов. (156)

Любовта е мила лудост, амбицията – сериозна глупост. (157)

Предразсъдъци, суета, пресметливост – ето какво управлява света. Този, чието поведение се ръководи единствено от правилата на разума, истината и чувството, няма кой знае колко допирни точки с обществото. Той трябва да потърси и намери почти цялото си щастие в себе си. (158)

Необходимо е да бъдем справедливи, преди да бъдем великодушни, така както имаме ризи, преди да се снабдим с дантели. (159)

Холандците не изпитват никакво съчувствие към хората, които имат дългове. Те смятат, че задлъжнелият живее за сметка на съгражданите си, ако е беден, и на наследниците си, ако е богат. (160)

Късметът често пъти прилича на богатите и разточителните жени, разоряващи къщите, в които са донесли щедра зестра. (161)

Паричният интерес е най-голямото изпитание за дребните души. Но той е най-малкото за възвишените. Защото има съществена разлика между човека, който презира парите, и този, който е наистина почтен. (163)

Не е ли забавно, дето много велики хора дължат славата си на обстоятелството, че са прекарали целия си живот в борба с недостойни предразсъдъци или гламавщини, които не би трябвало въобще да занимават човешкия ум. ... Ако мечтата на философите, които вярват в усъвършенстването на обществото, се сбъдне, какво ли ще каже потомството, като види колко усилия са били необходими, за да се стигне до толкова прости и естествени резултати? (166)

Доста тъжна роля играе проницателният човек: той наскърбява приятелите си, като им посочва нещастията, на които ги излага неблагоразумието им. Не му вярват, а когато нещастията дойдат, същите тези приятели му се сърдят, за злото, което е предрекъл. ... (168)

Който се стреми да подчини щастието си на разума, като все му прави разбор, като намира кусури на обикновените наслади и признава само изтънчените удоволствия, накрая загубва всичко. Той прилича на човека, който разчепква вълната на дюшека си, докато накрая така го изтъни, че накрая ляга да спи на твърдо. (169)

Изтормозеният, уморен от собствената си чувствителност човек в даден момент си дава сметка, че трябва да живее ден за ден, куп неща да забравя, да заличава от съзнанието си отминалия живот. (171)

Престорената скромност е най-благоприличната от всички лъжи. (172)

Казват, че трябва непрекъснато да съкращаваме нуждите си. Това правило следва да се прилага главно към нуждите на самолюбието – те са най-тиранични и с тях сме длъжни да се борим най-вече. (173)

Нерядко виждаме слаби хора, които, попаднали в среда на личности с по-яка закалка, се опитват да се издигнат над собствената си същност. Подобна нелепост е толкова забавна, колкото и старанието на глупака да изглежда по-умен. (174)

... По-сигурно е, че порокът ни прави нещастни, отколкото че добродетелта ни носи щастие. ... (175)

Хубава алегория е жестът на Минерва, богинята на мъдростта, която захвърля флейтата си, когато разбира, че този инструмент не й подхожда. (176)

Съществуват благодарности, които граничат с низостта. (177)

За обществото, за знатните, за богатите, за светските хора

Какво е обществото, когато не се крепи на разума, когато чувството не му придава чар, когато не е размяна на приятни мисли и на истинско добросърдечие? Панаир, комарджийница, хан, джунгла, вертеп и лудница: ето какво е то за повечето от тези, които го съставляват. (180)

Обществото е съставено от две големи класи: едната има повече ядене, отколкото апетит; другата – повече апетит, отколкото ядене. (195)

Има едно отлично правило в изкуството на подигравката и на шегата: шегобиецът и подигравчията да поемат изцяло отговорността за успеха на шегата си по отношение на осмиваното лице и когато то се разсърди, вината да е тяхна. (197)

...Забелязал съм, че влизайки в обществото, глупакът има голямо предимство да се озове всред равни нему. ... (198)

В някои моменти обществото като че разбира колко струва. Често съм долавял, че то почита тези, които най-малко го ценят: и често гордото презрение към обществото служи за препоръка пред самото него – стига това презрение да е истинско, искрено, естествено и да е изразено без превземки и прекалена показност. (201)

Дворцово приятелство, лисича чест, вълче общество. (203)

Бих препоръчал на всеки, който иска да получи услуга от някой министър, да го заговори с опечален вид, а не с усмивка. Хората не обичат по-щастливите от себе си. (204)

Невъобразимо много ум е необходим, за да не ставаме никога смешни. (209)

... И изобщо, когато хората пренебрегнат общественото мнение, те рядко се издигат над него и почти винаги слизат под него. (211)

Така нареченото висше общество не е друго освен борба между хиляди дребни противоположни интереси, вечна борба между тщеславия, които се кръстосват, сблъскват се, нараняват се, унищожават се, които днес, в погнусата от поражението, изкупуват вчерашната си победа. Да живееш в усамотение, да не се оставиш да те смачка това жалко стълпотворение, където човек за един миг привлича погледите, за да бъде смазан в следващия – това наричат да си нищо, да нямаш положение. Клетото човечество! (215)

...Знае се, че честността е най-голямото препятствие по пътя към забогатяването. (222)

Мислите си, че министърът, властникът има еди-какъв си принцип, и си го мислите, защото сте го чували от неговата уста. Резултатът е, че се въздържате да му поискате това или онова, за да не го принуждавате да престъпи любимото си правило. Скоро научавате, че са ви изиграли – виждате го да върши неща, които доказват, че у един министър не може да има принципи, а само навик, само тик да изрича определени думи. (226)

Този човек не е способен да завоюва хорското уважение: явно му е съдено да забогатее и да живее сред мерзавци. (228)

Колкото повече напредва философията, толкова повече глупостта се напъва да наложи властта на предразсъдъците. ... (233)

Светът и обществото приличат на библиотека, в която на пръв поглед всичко изглежда нормално, защото книгите са поставени съобразно формата и големината им, но където всъщност цари истински хаос, защото нищо не е подредено съобразно науките, темите и авторите. (237)

Има хора, които не са особено приятни, но не пречат н другите да бъдат такива; общуването с тях е на моменти поносимо. А има и други, които не само че не са приятни, но и с присъствието си възпрепятстват другите да се покажат приятни – те са непоносими. Такъв е големият недостатък на всезнайковците. (239)

Повечето от светските ни познанства, другарства и др. приличат на приятелство, колкото задирянето прилича на любов. (243)

Изкуството да отваряш скоби е една от големите тайни на красноречието в обществото. (244)

...Този, който се е прочул заради таланта или добродетелите си, се излага на бездейното доброжелателство на някой и друг порядъчен човек и на дейното зложелателство на всички подлеци. Пребройте хората от двата вида и претеглете всички сили. (254)

Твърде възвишените качества правят човека по-непригоден за обществото. На пазара не се отива с кюлчета злато, а с обикновени пари или стотинки. (257)

Ако искате да се харесате в обществото, трябва да свикнете с мисълта, че ще научите много неща, които знаете, от хора, които не ги знаят. (262)

Никак не познаваме хората, които познаваме само наполовина, и изобщо не знаем нещата, които знаем само донякъде. Тези две разсъждения са достатъчни,за да разберем колко струват светските разговори. (263)

Заплахата със занемарената хрема е за лекарите това, което е заплахата с чистилището за свещениците – истинско Елдорадо. (265)

Според М... духовната власт се нарича така, защото представителите й са имали достатъчно дух, за да вземат властта. (271)

— Според изследователите на Шамфор "М..." в повечето случаи е граф Оноре Габриел Рикети дьо Мирабо (1749–1791) – френски политически деец, проявил се като блестящ оратор в Генералните щати, после в Учредителното събрание по време на Революцията, участвал в написването на Декларацията за правата на човека и гражданина и същевременно защитавал кралските прерогативи. Автор на "Писма до Софи", "Тайна история на берлинския двор" и др. Най-близък приятел е на Шамфор.

Би могло да се напише малък труд със следното заглавие: "За пороците, необходими в доброто общество", като към тях се включат посредствените качества. (272)

За вкуса към усамотението и за достойнствата на характера

Живее ли в обществото, и най-скромният човек трябва, ако е беден, да се държи самоуверено и донякъде наперено, за да попречи на другите да показват превъзходството си над него. В този случай то е принуден да окичи скромността си с гордост. (274)

Слабостта на характера или на ума е, с други думи, това, което ни пречи да живеем сами със себе си – ето, кое предпазва много хора от мизантропията. (275)

Не бива да умеем да общуваме само с тези, които умеят да ни оценят – подобно самолюбие би било твърде ранимо и твърде трудно би могло да се задоволи. Всекидневието си обаче трябва да делим единствено с хора, способни да усетят колко струваме. Дори мъдрецът не осъжда този вид самолюбие. (279)

Понякога казват за човек, който живее сам: "Той не обича обществото." Все едно да кажем за някого, че не обича разходките само защото мрази да се разхожда вечер в гората. (280)

Дали е сигурно, че човек с напълно праволинеен ум, с напълно безупречен морал може да живее с друг човек? Под живеене не разбирам да си заедно с някого и да не сбиете, а да ти е драго да бъдеш с него, да го обичаш, да изпитвате удоволствие от общуването. (281)

Умният човек е пропаднал, ако няма и силен характер. Който има фенера на Диоген, трябва да притежава и тоягата му. (282)

Идеите на обществото са в повечето случаи недостойни и долни. Тъй като нему се падат, кажи-речи, само скандали и крайно непристойни деяния, то оцветява в същите краски едва ли не всички постъпки и думи, за които узнава. ... (285)

Природата съвсем не ми е казала: "Не бъди беден", и още по-малко: "Бъди богат". Но тя ме призовава: "Бъди независим!" (286)

Не бива да ни учудва вкуса на Жан-Жак Русо към уединението: души като неговата с обречени да не виждат никого, да живеят откъснато то света като орела, но както и при орела широтата на кръгозора и височината на полета придават на самотата им очарование. (289)

Който няма характер, не е човек, а предмет. (290)

Намират за възвишени думите на Медея: "Аз самата!" Но който не може да ги каже при всички превратности на съдбата, не представлява кой знае какво или по-скоро нищо не представлява. (291)

— цитат от трагедията "Медея" на Пиер Корней, действие І, сцена V, стих 320

Нерина: В това голямо нещастие какво ви остава?
Медиея: Аз самата.

... Малко хора заслужават да бъдат изучавани. ... (292)

Почти всички хора са роби по същата причина, с която спартанците обясняваха заробването на персите: защото не умеят да произнасят сричката "не". Да умееш да произнасяш тази дума и да умееш да живееш сам, са единствените средства да запазиш свободата и характера си. (293)

Всеки човек с възвишени чувства има правото – ако иска да се отнасят с него както подобава – да се опира на характера си, а не на положението си. (296)

Мисли за морала

Философите признават четири основни добродетели, от които произлизат всички останали. Това са справедливостта, умереността, силата и благоразумието (здравия разум). Може да се каже, че четвъртото включва първите две – справедливостта и умереността, и че донякъде замества силата, като спестява на лишения от нея човек голяма чат от случаите в които тя му е необходима. (298)

Чувството, което изпитваме към повечето благодетели, прилича на признателността ни към зъболекаря. Казваме си, че са ни направили добро, че са ни отървали от една беда. Но си спомняме, че са ни причинили болка и не ги обичаме особено нежно. (303)

Всяко благодеяние, което не е направено от сърце, е отвратително. То е реликва, безжизнена кост: трябва или да се постави в рамка, или да се стъпче в прахта. (305)

Обикновено се смята, че се привързваме към тези, на които сме сторили добро. Така природата ни прави услуга – защото е справедливо добрината да бъде възнаградена с обич. (307)

Клеветата е досадна като осата: не бива да правите никакво движение, освен ако не сте сигурни, че ще я убиете. в противен случай тя ще ви нападне още по-ожесточено. (308)

Човешкият род е лош по природа и е станал още по-лош под влияние на обществото. Всеки човек носи в себе си недостатъците: 1. На човечеството; 2 На индивида; 3. На съсловието си. С течение на времето тези недостатъци се увеличават. Наранен от чуждите недъзи и нещастен поради своите собствени, застаряващият човек започва да презира и човечеството, и обществото. (313)

Щастието е като часовниците. Най-просто устроените са най-сигурни. пеещият часовник по-лесно се разваля. Има ли и секундарник, ето ти нова причина да е неточен. Часовникът пък, който показва деня и месеца, е едва ли не винаги пред повреждане. (314)

При човек всичко е суета: и радостта, и мъката. Но по-добре е все пак сапуненият мехур да бъде златен или лазурен, отколкото черен или сивкав. (315)

Наблюдавайки или изпитвайки мъките, свързани с крайните чувства в любовта или приятелството – било поради загубата на този, когото обичаме, било поради житейските неблагополучия, – човек е склонен да се съгласи, че разгулът и лекомислието не са толкова безсмислени и че животът не е нищо повече от това, което виждат в него светските хора. (321)

В някои пламенни приятелства човек изпитва щастието от страстта и се радва на признанието на разума. (322)

Изключителното и нежно приятелство често се наранява дори от допира на розово листенце. (323)

Наслаждавай се и остави и другите да се наслаждават, без да вредиш нито на себе си, нито на тях – ето в какво се състои моралът. (324)

Възпитанието следва да има за основа морала и благоразумието: морала, за да подкрепя добродетелта, и благоразумието, за да ви предпазва от чуждите пороци. Ако везните се наклонят в полза на морала, от вас ще излезе наивник или мъченик; ако се наклонят на другата страна, вие ще сте пресметлив егоист. Принципът на всяко общество е да бъдем справедливи към себе си и към другите. Щом трябва да обичаме ближния като себе си, редно би било да се обичаме както обичаме ближния си. (326)

При някои хора единствено завършеното приятелство развива всички душевни и умствени качества. Обикновеното общуване само загатва някои привлекателни черти на характера им. Те са като хубавите плодове, които на слънце узряват, а в спарената оранжерия дават живописни, но безполезни листа. (327)

Когато бях млад и изпълнен със страсти, аз търсех хората, намирах в обществото и в удоволствията разтуха от жестоките ми мъки. Тогава ми проповядваха любов към усамотението, към труда и ми додяваха с какви ли не педантични наставления. На четиридесет години загубих страстите, които правят обществото поносимо, видях колко е жалко и нищожно, нямах нужда от него, за да избягам от несъществуващите вече страдания, и вкусът ми към усамотението и труда стана тъй силен, че измести всичко друго. Престанах да посещавам светските кръгове и тогава започнаха да ме тормозят да де върна обратно. Обвиняваха ме, че съм станал човекомразец и пр. Какъв е изводът от тази странна непоследователност? Че хората изпитват необходимост всичко да порицават. (328)

Изучавам само това, което ми харесва. Занимавам ума си само с идеите, които ме интересуват. Те ще са полезни или безполезни било за мен, било за другите, времето ще ми предостави или няма да ми предостави случай да оползотворя това, което съм постигнал. При всяка от тези възможности обаче ще съм имал неоценимото преимущество да живея в съгласие със себе си, да се подчинявам на мислите и характера си. (329)

Със сигурност имам за какво да се оплача от нещата и може би от хората. Но се оплаквам само от първите и мълча за вторите. Ако избягвам хората, то е, за да не живея с тези, заради които понасям бремето на нещата. (333)

За да достигне до мен, богатството ще трябва да премине през условията, които му поставя характерът ми. (334)

Когато сторя добро и се разчуе, аз се смятам наказан, не и възнаграден. (336)

Отказвайки се от света и от състоянието, намерих щастие, спокойствие, здраве, дори богатство. И противно на поговорката, забелязах, че печели този, който напуска играта. (337)

Известността е наказание за всяка заслуга и присъда над всеки талант. Моят талант, какъвто и да е той, е издайник, чиято цел е да нарушава покоя ми. Като го потъпквам, изпитвам радостта на човек, надвил неприятеля си. У мен чувството е победило самолюбието и литературното тщеславие е загинало заедно с изчезването на интереса ми към хората. (338)

Целият ми живот е изтъкан от очевидни противоречия между постъпките и принципите ми. Не обичам принцовете, а съм свързан с един принц и с една принцеса. Известни са републиканските ми схващания, а много от приятелите ми имат монархически отличия. Обичам съзнателната бедност, а живея с богати хора. Избягвам почестите, а някои от тях са ме споходили. Литературата е моята единствена утеха, а не общувам с творци и не посещавам Академията. Прибавете към това, че вярвам в необходимостта от илюзии, а живея без илюзии, че смятам страстите за по-полезни от разума, а съм забравил вече какво е страст и т.н. (340)

— "Един принц и една принцеса" – има предвид граф Д'Артоа (1767–1836), бъдещият Шарл Х (1824–1830), и Елизабет Френска (1764–1794), сестра на Луи ХVІ, арестувана и гилотинирана заедно с кралското семейство по време на Революцията.
› "Академията" – Френската академия е основана през 1634 г. от кардинал Ришельо и се състои от 40 членове с основна задача да съставят "Речник на френския език", чието последно осмо издание датира от 1935 г. Френската академия е най-старата от петте академии, които образуват Френския институт. Другите четири са Академията на писмените паметници, Академията на науките, Академията на нравствените и политическите науки и Академията на изкуствата.

Това, което съм научил, вече не го знам. Малкото, което знам, съм го отгатнал. (341)

Едно от големите нещастия на човека е, че дори добрите му качества не винаги му принасят полза и че изкуството да си служи с тях и умело да ги управлява, често е закъснял плод на опита. (342)

Нерешителността, безпокойството са за ума и душата това, което е изтезанието за тялото. (343)

Плашат се от страстно изказани мнение; но те подхождат на силни души и на твърди характери, които си почиват в крайностите. (345)

Съзерцателният живот често е доста жалък. Човек трябва повече да действа, по-малко да мисли и да не се гледа как живее. (346)

Можем да се стремим към добродетел, но не и да си въобразяваме, че ще намерим истината. (347)

Разправяха за М..., че колкото повече низости е извършил, за да угоди на някой големец, толкова повече държи на него. Така бръшлянът се закрепва с пълзене. (350)

За жените, любовта, брака и сърдечните връзки

Винаги, когато видя жена или дори мъж, прекалено въодушевени от нещо, започвам да се съмнявам в чувствата им. Това правило никога не ме е лъгало. (354)

В областта на изкуствата това, което може да се измери, няма никаква стойност. (355)

Любовта е като заразна болест: колкото пò се страхуваме от нея, толкова пò рискуваме да я прихванем. (356)

Влюбеният е човек, който иска да бъде по-мил, отколкото е по силите му. Ето защо почти всички влюбени са смешни. (357)

Някои жени остават нещастни за цял живот като се излагат и погубват заради любовник, когото престават да обичат по причини на зле почистената му пудра, лошо подрязаните му нокти или обутия наопаки чорап. (358)

Любовта ни пленява поради самолюбието ни. Как наистина да й устоим – тя разхубавява всичко, което притежаваме, връща ни това, което сме загубили, и ни дава онова, което нямаме. (364)

Когато мъж и жена изпитват един към друг силна страст, винаги ми се струва, че каквито и препятствия да ги разделят – съпруг, родители и пр. – двамата влюбени са създадени да бъдат заедно от самата природа, че си принадлежат по силата на божествените закони независимо от човешките предписания и условности. (365)

Такава, каквато съществува в обществото, любовта е само размяна на две прищевки и съприкосновение на два епидермиса. (367)

За да ви накарат да отидете у някоя жена, понякога казват: "Тя е много обичлива." А ако нямам желание да я обичам? По-добре да бяха казали "Тя е много обичаща", защото повечето хора искат да бъдат обичани и по-малко искат да обичат. (368)

В политиката се казва, че мъдрите нямат завоевания – така е и в любовните приключения. (372)

Жените водят против мъжете война, в която последните имат едно голямо предимство: леките момичета са на тяхна страна. (374)

На някои жени им се случва да се продадат, но не и да се отдадат. (375)

Може би трябва да сме изпитали любовта, за да оценим по-добре приятелството. (378)

Отношенията на мъжете с жените са като отношенията на европейците с населението на Индия: войнствени. (379)

Връзката между мъжа и жената наистина си струва усилията, ако между тях има наслада, спомени или желание. (380)

Една умна жена ми каза един ден нещо, което със сигурност може да е тайната на нейния пол, а именно, че в избора на любовник за жената е по-важно как изглежда той в очите на другите жени, а не в нейните собствени. (381)

Госпожа Дьо... замина при любовника си в Англия, за да докаже голямата обич, която всъщност не изпитваше към него. В наши дни дори безсрамието е лицемерно. (382)

Има повторения, досадни за ухото и ума, но не и за сърцето. (384)

Чувството ни кара да мислим – с това лесно се съгласяваме. По-трудно ни е да приемем, че мисълта ни кара да чувстваме – а то е не по-малко вярно. (385)

Що е любовница? Жена, при която мъжът забравя това, което знае наизуст – всички недостатъци на пола й. (386)

В сърдечните връзки времето заменя чара на тайната с чара на скандала. (387)

Обикновено казват: "И най-хубавата жена дава само това, което има." Не е вярно. Жената дава това, което ни се струва, че получаваме, защото в тези неща цената на полученото се определя от въображението. (391)

"Този, който не е имал връзка с уличници, изобщо не познава жените" – твърдеше най-сериозно един съпруг, голям почитател на жена си, която го мамеше. (396)

И бракът, и ергенството си имат недостатъци. Добре е да се предпочетат недостатъците, които не са непоправими. (397)

В любовта е достатъчно хората да се харесват заради приятните си качества и очарованието си; в брака, за да а щастливи, те трябва да се обичат или поне да си подхождат по недостатъци. (398)

Любовта се харесва повече от брака по същата причина, поради която романите са по-забавни от историите. (399)

Най-разумните и най-точни думи, казани за ергенството и брака, са следните: "Което и да избереш, все ще съжаляваш." Към края на живота си Фонтенел съжаляваше, че не се е оженил. И забравяше, че е прекарал най-безгрижно деветдесет и пет години преди това. (401)

— Фонтенел или Фонтьонел, Бернар льо Бовие дьо (1657–1757) е френски философ и поет, известен с начетеността и остроумието си, които проявявал из парижките салони, член на Френската академия.

В брака само разумът е полезен и само лудостта е приятна. Останалото е долна пресметливост. (402)

Бракът е неприятен с това, че и най-умният съпруг става излишен навсякъде, включително и у дома си, досажда дори ако не си отваря устата и се излага, щом каже и най-простото нещо. Ако жена му го обича, той е отчасти спасен. Затова М... казваше на жена си: "Скъпа приятелко, помогнете ми да не бъда смешен." (406)

Да сте обичан не е всичко, трябва и да сте ценен, а да ви оцени, е способен само този, който прилича на вас. Затова любовта не може да съществува или да трае дълго между същества, едното то които стои много по-ниско от другото. ... (410)

Обичаният без мярка любовник като че ли по-малко цени любовницата си и обратно. Дали със сърдечните чувства не е като с благодеянията? Когато вече не храним надежда, че ще можем да се отплатим, ставаме неблагодарни. (413)

Изглежда, че в мозъка на жените има една клетка по-малко, а в сърцето им една нишка повече, отколкото при мъжете. Нужно е било да са по-особено устроени, за да могат да подкрепят, да се грижат и да милеят за децата. (415)

В любовта всичко е вярно и всичко е лъжливо. Единствено за нея не може да се каже някоя нелепост. (417)

Любовта е бурна търговия, която винаги завършва с банкрут, а опозорено е пострадалото лице. (419)

Колкото и лошо мнение да има един мъж за жените, няма жена, чието мнение за тях да не е още по-лошо. (422)

За учените и за литераторите

Всемогъщите и всезнайковците – две касти, които взаимно се привличат – се стремят всъщност да обединят два човешки вида: единият вдига малко повече прах, а другият – малко повече шум. (439)

Литераторите обичат тези, които са в състояние да забавляват, както пътешествениците онези, които са в състояние да учудят. (440)

Един писател с вкус е за преситената публика това, което е младата жена в компания от стари мераклии. (443)

Човекът, сдобил се с немного мъдрост, презира знанието, истински мъдрият го почита. (444)

Работата на поета, а често и тази на писателя, не му принася особена полза – публиката го отпраща с "ха, благодаря" или "я си върви по пътя". Цялото му богатство се свежда до насладата, която може да намери в себе и във времето. (445)

Хората уважават повече бездействието на писателя, който е написал добри произведения, отколкото системната работа на плодовития, но посредствен автор. По същия начин мълчанието на човек, известен с умението си да говори, поразява много повече от бърборенето на обикновения сладкодумец. (446)

Успехът на много произведения се дължи на съответствието между посредствеността на авторските идеи и посредствеността на читателските представи. (447)

В днешно време успехите в театъра и в литературата будят само смях. (452)

Философията открива полезните добродетели в морала и политиката. (453)

Не е достатъчно да имаш много мисли, за да си умен, както не е достатъчно да имаш много войници, за да си добър пълководец. (455)

... Сократ не създаде нито едно произведение, не овладя нито една наука извън морала и пак беше първият философ на века си. (457)

Човек знае най-добре: 1. Това, което сам се е досетил; 2. Това, което е научил от опита си с хората и нещата; 3. Това, което е научил не от книгите, а чрез книгите, т.е. чрез размислите, които те са предизвикали у него; 4. Това, което е научил от книгите или от учители. (458)

Литераторите и особено поетите са като пауните, на които скъпернически подхвърлят дребни зрънца и клетките им и понякога ги измъкват оттам, за да ги накарат да разтворят опашките си. Докато петлите, кокошките, патиците и пуйките свободно се разхождат из птичия двой ре преспокойно пълня гушите си. (459)

Успехът ражда успех, както парите раждат пари. (460)

Почти е невъзможно философът, поетът да не са човекомразци: 1. Защото вкусът и талантът им ги подтикват да наблюдават обществото – наблюдение, което наскърбява сърцето. 2. Защото обществото почти никога не ги възнаграждава (пак добре, ако не ги накаже) и това огорчение засилва склонността им към меланхолия. (462)

Великите хора са създали шедьоврите си след възрастта на страстите. Така и земята ства по-плодородна след изригването на вулканите. (464)

Икономистите са хирурзи, които имат великолепен скалпел за аутопсия и нащърбено ножче за операции – те чудесно разрязват вече отишлите си и измъчват тези, които още не са. (466)

Писателите рядко завиждат на понякога преувеличената слава, с която се сдобиват едни или други произведения на придворни. За тях този успех не означава повече, отколкото богатството на проститутките за почтените жени. (467)

Театърът утвърждава нравите или ги променя, т.е. поправя недъзите или ги разпространява. Във Франция той е правил и едното, и другото. (468)

Потомството оценява писателите по произведенията, а не по постовете им. "Това, което са направили, а не което са били" — ето неговият девиз. (470)

— цитат от трагедията "Андромаха" на Расин, действие ІV, сцена І

Спероне Сперони много добре обяснява как авторът, който се изразява съвсем ясно за себе си, понякога е неразбираем за читателя. "То е — казва той, — защото авторът върви от мисълта към израза, а читателят от израза към мисълта." (471)

— Спероне Сперони (1500–1588) – италиански поет.

Произведенията, които един автор създава с удоволствие, са най-добрите, както децата, заченати с любов, са най-хубавите. (473)

Художникът дава душа на формата, а поетът придава форма на чувството или идеята. (474)

В една от големите антверпенски черкви видях гроба на прочутия печатар Плантен, украсен с прекрасни картини, нарисувани от Рубенс в негова памет. При тази гледка си спомних, че Анри и Робер Етиен, които благодарение на гръцката си и латинска култура направиха много за френската книжовност, остаряха в бедност и че Шарл Етиен, наследникът им, си отиде в болницата, след като бе допринесъл не по-малко от тях за литературния напредък. Спомних си, че мизерията прогони от Париж Андре Дюшен, когото можем да смятаме за баща на френската история, и го принуди да се приюти в малкото си стопанство в Шапман, където се уби, падайки от каруца, натоварена с огромна купа сено. Съдбата на Адриен дьо Валоа, създател на нумизматиката, не е бе по-добра. Бащата на географията Самсон на седемдесетгодишна възраст ходеше по къщите да преподава уроци, за да се прехранва. На всеки е известно какво става с Дю Рие, Тристан, Менар и мнгоо други. Когато се разболял за последен път, Корней бе лишен дори от глътка бульон. С Лафонтен положението не беше по-блестящо. Расин, Боало, Молиер и Кино имаха повече щастие, защото талантът им бе посветен на краля. Абат Дьо Лонгрю, който разказва и сравнява много подобни истории за тъжната съдба на именитите френски писатели, прибавя: "В тази жалка страна винаги е било така. Авторите на прочутия, представен на Колбер, списък на писателите, които кралят искаше да ощастливи с пенсии, бяха Шаплен, Перо, Талман и абат Галоа. Те пропуснаха събратята си, които мразеха, затова пък включиха имената на някои чужди учени, защото много добре, знаеха, че кралят и министърът ще бъдат по-поласкани, ако ги възхваляват на четиристотин левги от Париж." (478)

— Плантен, Кристоф (1520–1589) – френски печатар, печатал религиозни и научни трудове.
› Етиен, Анри, Робер и Шарл (XV–XVI в) – семейство френски книжовници.
› Дюшен, Анри (1584–1640) – френски историк.
› Валоа, Адриен дьо (1607–1692) – френски историк. Всъщност създател на нумизматиата със Франция е синът му Шарл дьо Валоа (1671–1747).
› Самсон, Никола (1600–1667) – френски географ.
› Дю Рие, Пиер (1606–1658) – френски поет.
› Тристан Д'Ермит, Франсоа (1601–1655) – френски драматург.
› Менар, Франсоа (1582–1646) – френски поет.
› Кино, Филип (1635–1688) – френски поет-драматург, автор на либрета за опери на Люли; Лонгрю, Луи Дюфур дьо (1652–1733) – френски литератор и историк.
› Перо, Шарл (1628–1703) – френски писател, автор на известните "Приказки", в които влизат обработени версии на популярните френски приказки на "Котаракът в чизми", "Червената шапчица", "Спящата красавица", "Пепеляшка" и др.
› Талман, Франсоа (1620–1693) – френски литератор и преводач.
› абат Галоа, Жан (1632–1707) – френски критик.
› Колбер, Жан Батист (1619–1683) е френски политик, министър на финансите по времето на Луи XIV, въвел икономическа система, която давала предимство на промишлеността. Колбер бил също така покровител на изкуствата и науките – основал Академията на писмените паметници, Академията на науките и Обсерваторията.

За робството и свободата на Франция преди и по време на Революцията

Нещастието на човечеството, разглеждано като организирано общество, е, че в морала и в политиката може да се използва определението "зло е това, което е вредно", но не и да се каже "добро е това, което е полезно", защото полезното в даден момент може дълго или винаги след това да вреди. (481)

Като си помислим само, че в резултат на усилията и на напредничавите идеи на тридесет или четиридесет века, триста милиона души, разпръснати по планетата, са предадени в ръцете на тридесетина деспоти, повечето от тях невежи и тъпи, всеки от тях управляван от трима-четирима мръсници, нерядко глупави, какво да кажем за човечеството и какво да очакваме от него в бъдеще? (482)

Почти цялата история е една поредица от ужаси. Тираните ненавиждат тази наука, когато тя се занимава със собствените им престъпления, но нямат нищо против да доведат до знанието на потомството престъпленията на своите предшественици, за да отвлекат вниманието от ужаса, който те самите вдъхват. Защото как другояче да се утешат народите, освен като им се каже, че дедите им са били не по-малко нещастни от тях, дори повече. (483)

Достойна за внимание е само историята на свободните народи. Историята на подчинените на деспотизма народи е обикновен сборник с анекдоти. (496)

Франция е страна, в която често е полезно да показваш пороците си и е винаги опасно да показваш добродетели те си. (503)

Париж – град на забавленията, на удоволствията, в който четири пети от жителите загиват от скръб. (505)

Във Франция не закачат тези, които палят пожара, а преследват онези, които бият камбаната. (509)

Народът бива управляван така, както разсъждава. Негово право е да приказва глупости, право на министрите е да ги вършат. (512)

Англичаните са единственият народ, намерил начин да ограничи мощта на човека, чийто лик е изографисан на монетите. (514)

Жалко е за хората, добре е може би за тираните, че бедняците, клетниците нямат инстинкта или гордостта на слона, който не създава поколение в робство. (518)

Повечето обществени институции сякаш са предназначени да държат човека в състояние на посредственост и в мислите, и в чувствата, което го право по-годен да управлява и да бъде управляван. (523)

Гражданинът на Вирджиния, който притежава петдесет акра плодородна земя, плаща (приравнено към нашите пари) четиридесет и две су, за да се радва – спокойно, под закрилата на човечни и справедливи закони – на помощта на правителството, на сигурност за себе си и за имота си, на гражданска и религиозна свобода, на правото да гласува по време на избори, да бъде член на Конгреса и следователно законодател, и т.н. Френският селянин, бил той от Оверн или Лимузен, е смазан от данъци и повинности от всякакъв вид и може освен това да бъде обиждан заради прищевките на някой пълномощник на пълномощника, да бъде незаконно затварян и прочие, за да завещае на оголялото си семейство всички свои неволи и унижения. (524)

Англичанинът почита закона и отблъсква или презира властта. Французинът, напротив, почита властта и презира закона. Той трябва да се научи да прави обратното, а това сигурно е невъзможно, като се има предвид невежеството, в което е държана нацията, невежеството, което не бива да оспорваме, съдейки само по образованата столица. (525)

"Аз съм всичко, останалото е нищо" – ето ги деспотизма, аристокрацията и привържениците им. "Аз съм другият, другият – това съм аз" – ето го народния режим и привържениците му. Решавайте. (526)

Бедните са негрите на Европа. (527)

Животните не могат да дишат въздуха на известна височина, без да загинат. Така и робът загива в атмосферата на свободата. (528)

Хората се управляват с ум: не се играе на шах само с добро сърце. (529)

Намалете теглилата на народа и ще намалите диващината му. Точно както лекувате болестите му с бульон. (231)

Забелязал съм, че изключителните мъже, направили революция в дадена област – революция на пръв поглед плод само на личния им гений, – са били подкрепяни от най-благоприятни обстоятелства и от духа на своето време. Известни са опитите, правени преди Вашку да Гама до Западна Индия. Знаем, че много мореплаватели са били убедени в съществуването на големи острови и на континент на запад още преди Колумб да го открие и че самият той е разполагал с картите на един знаменит кормчия, с когото е бил във връзка. Преди кончината си Филип бе подготвил всичко за войната с персите. Доста еретически секти, ожесточени от скандалното поведение на римската католическа общност, предшестваха Лутер и Калвин, та дори и Уиклиф. (532)

— Португалският мореплавател Вашку да Гама открил пътя до Индия покрай нос Добра надежда в Южна Африка.
› Знаменитият кормчия, за когото се споменава, е Палестрело или Перестрело, зет на Христофор Колумб.
› Филип Македонски завладял Гърция и се подготвил да нападне Персия, когато бил убит от заговорници, а намерението му било осъществено от сина му, Александър Македонски.
› Уиклиф, Джон (1320–1384) е английски богослов и реформатор, един от предшествениците на големите религиозни реформатори Мартин Лутер (1483–1546) в Германия и Жан Калвин (1509–1564) в Швейцария.

Обикновено се смята, че Петър Велики се събудил една сутрин с мисълта да пресъздаде Русия. Сам господин Волтер признава, че бащата на Петър – Алексей, е възнамерявал да разтвори вратите на тази страна за изкуствата. (533)

— Аруе, Франсоа Мари, наричан Волтер (1694–1778) е френски философ просветител, поет и драматург. Автор е на "Философски писма", "Краят на Цезар", "Меропа", "Кандид" и др.

Всичко на този свят има един момент на съзряване, който трябва да се изчака. Честит е човекът, появил се точно в този момент! (533)

...Бъркотията в едно общество, което се преустройва, вероятно изглежда като връх на безредието. (534)

При старият режим философът пишеше дръзки истини. Човекът, чийто произход или благоприятните обстоятелства бяха издигнали на висок пост, четеше тези истини, смекчаваше ги, видоизменяше ги, възприемаше една двадесета от тях и минаваше за екстравагантен, но умен човек. Той сдържаше амбицията си и постигаше всичко, което искаше, а философа хвърляше в Бастилията. При новия режим философът постига всичко, което иска. Идеите му служат вече не за да го вкарат в затвора, нито за да отприщват ума на някой глупак и да му осигуряват висок пост, а за да го издигнат самия него. Кажете сега: може ли тълпата от хора , които той отстранява от пътя си, да се приспособи към подобен нов ред! (536)

...Да предположим, че за да се образоват нисшите класи, се употреби едва четвърт от времето и усилията, влагани за оскотяването им. Да предположим, че вместо да им се тика в ръцете катехизиса на една нелепа и неразбираема метафизика, се създаде друг, в който се съдържат основните принципи на правата на човека и на задълженията му, основание на тези права – ще бъдем учудени, като видим докъде могат да стигнат по този път, очертан в едно добро и пределно ясно произведение. Представете си, че вместо да им се проповядва учението, което изисква търпение, страдание, самоотричане и унижение и което е тъй удобно за узурпаторите, им се проповядва друго учение, подтикващо ги да опознаят правата си и дълга си и да ги защитават – бихме видели, че природата, създала хората да живеят в общество, ги е дарила с достатъчно здрав разум, за да си създадат разумно общество. (538)

Характери и анекдоти

Дюкло имаше навика да говори неприлични думи в самата Академия. Абат Дьо Ренел, когото заради дългото му лице наричаха "смока", му казал веднъж: "Господине, знайте, че в Академията могат да се произнасят само думи, включени в речника." (547)

— Дюкло, Шарл (1704–1772) е френски писател и моралист, авто на "Разсъждения за нравите на нашия век", члвен на Академията и приятел на Шамфор.
› Ренел, Жан Франсоа дьо (1692–1761) е литератор, преводач на английския поет Поуп.

Господин Дьо Л... разговарял с приятеля си господин Дьо Б... – човек много достоен, но не особено ценен в обществото – и му разказвал за слуховете и клюките, разпространявани по негов адрес. Господин Дьо Б... отговорил студено: "Много им приляга на тия тъпаци и пройдохи, от които се състои днешното общество, да съдят за характер като моя!" (548)

М... разправяше: "Виждал съм жени от всякакви народности. Италианката вярва, че любовникът й я обича, ако е способен да извърши заради нея престъпление; англичанката, ако е способен да извърши лудост, а французойката – глупост." (549)

Дюкло казваше за един мизерник, който бе натрупал богатство: "Плюят му в лицето, изтриват го с крак, а той благодари." (550)

Веднъж Д'Аламбер – по това време на върха на славата си – посетил госпожа Дю Дефан и заварил в дома й председателя Ено и господин Дьо Пон дьо Вел. Пристига някой си Фурние, лекар, и с влизането си казва на госпожа Дю Дефан: "Госпожо, имам чест да ви поднеса смирените си почитания", на председателя Ено: "Господине, имам чест да ви поздравя", на Дьо Пон дьо Вел: "Господине, ваш покорен слуга" и на Д'Аламбер: "Добър ден, господине." (551)

— Дефан, Мари дю (1697–1780) е френска аристократка, светска дама, чийто салон бил посещаван от Фонтенел, Мариво, енциклопедистите и много политически дейци, поддържа кореспонденция с Волтер, Д'Аламбер и др.
› Ено, Жан Франсоа (1685–1770) е френски магистрат и писател, посещавал салона на госпожа Дю Дефан и приятел на Волтер
› Пон дьо Вел, Антоан дьо (1697–1774) е френски аристократ, литератор, племенник на госпожа дьо Тансен. Връзката му с Мари дю Дефан продължава половин век
› Д'Аламбер, Жан Льо Рон (1717–1783) е френски философ, писател и математик, който заедно с Дидро е един от главните автори и редактори на Енциклопедията, научнопопулярен речник, в списването на който участват също Волтер, Монтескьо, Русо, Хелвеций и др. Енциклопедията затвърждава предимството на разума над религиозната догма и е представително произведение на философската мисъл на ХVІІІ век.

Мадам дьо Тансен имала приятни обноски, но била безпринципна и безогледна жена, способна буквално на всичко. Веднъж, когато хвалели обноските й, абат Трюбле забелязал: "Да, ако й се наложеше да ви отрови, би избрала най-приятната отрова." (553)

— Тансен, Александрин дьо (1682–1749) е френска литераторка, поддържала салон, посещаван от абат Прево, Мармонтел, Хелвеций и др. Смята се, че философът Д'Аламбер е неин незаконен син.
› Трюбле, Никола Шарл (1679–1770) е френски критик и мемоарист.

Господин Дьо Брьой, който се възхищава само от достойнствата на военните, каза един ден: "Този прехвален Волтер, когото никак не ценя, е написал все пак един хубав стих: "Първият крал бе щастлив воин." (554)

— Брьой, Виктор Франсоа дьо (1718–1804) е френски аристократ и маршал на Франция, отличил се в Седемгодишната война (1756–1763 – европейска война между коалициите на Франция, Австрия, Русия, Испания, Саксония и Швеция от една страна и Прусия, Великобритания, Хановерско курфюрство и Португалия от друга); емигрирал след Революцията.

Отхвърлиха мнението на М... за някакво произведение, позовавайки се на читателската публика, която го оценяваше по друг начин. "Публиката – отговори той, – публиката! Колко ли глупаци трябва да се съберат, за да се получи публика!" (555)

М... казваше: "Само най-доброто у жените е наистина добро." (559)

Съблазнен от свещеническия сан, един човек рекъл: "Дяволите да ме вземат, ако не стана свещеник." (561)

Един човек бил в дълбок траур: черни ленти, черна перука, удължено лице. Него приятел го попитал с нажален глас: "Господи! Кого сте загубили?" – "Аз лично нищо не съм загубил – отвърнал той. – Жена ми си отиде." (562)

Петнадесет дни преди покушението, извършено от Дамиен, един провансалски търговец минал през един градец на шест левги от Лион. Като се настанил в хана, той доловил разговора в съседната стая, която била отделена от неговата само с една преграда, и научил, че някой си Дамиен трябвало да убие краля. Търговецът пристигнал в Париж и отишъл у господин Берие, но не о намерил и му писал за заговора. След това отново го посетил и му съобщил името си. Като се връща в провинцията, чул по пътя, че Дамиен е извършил покушението. Господин Берие разбрал, че търговецът ще разкаже на всички своята история и че той, Берие, ще загази заради собствената си небрежност. Тогава изпратил полицаи на лионския път. Човекът бил заловен, вързан, отведен в Париж и хвърлен в Бастилията, където лежал осемнадесет години. Когато през 1775 година господин Дьо Малзерб освободи много затворници, той разказа тази история в порив на възмущение. (565)

— Дамиен, Робер Франсоа (1715–1757) е прислужник на френския крал Луи XV, когото намушква с нож, за да му напомни да изпълнява по-добре задълженията си, впоследствие екзекутиран.
› Берие, Никола (1703–1762) е висш полицейски служител, протеже на мадам Дьо Помпадур.
› Малзерб, Кретиен Гийом дьо (1721–1794) е политически деец, сподвижник на енциклопедистите, министър на Луи XIV, който емигрира по време на Революцията, а после се завръща и поема защитата на краля пред Конвента, накрая е екзекутиран по време на Терора.

Господин дьо Рокмон, чиято жена била известна с любовните си приключения, веднъж месечно спял в стаята й, за да предотврати слуховете в случай, че тя забременее. Сутринта той напускал госпожата с думите: "Съвестта ми е чиста. Сеячите могат да заповядат.(567)

Господин Дьо... не можеше да се съвземе след нещастията, които му се бяха струпали. По този повод той каза: "Нека ми покажат реката на забравата и аз ще намеря извора с живата вода." (568)

Абат Мори срещнал кардинал Дьо Ла Рош-Емон, който се връщал от събрание на духовенството. Сторило му се, че кардиналът е в лошо настроение и го попитал за причината. "Причина има — казал старият кардинал. — Натовариха ме да председателствам това събрание, което протече отвратително. Абат Дьо Ла Люзерн и другите младоци за всичко искаха да знаят причината." (571)

— Мори, Жан Сифрен (1746–1817) е френски духовник, писател и оратор, член на Академията.
› Ла Рош-Емон, Шарл Антоан дьо (1697–1777) е висш френски духовник, кардинал, председател на всички събрания на духовенството от 1760 до 1775 г.
› Ла Люзерн, Сезар Гийом дьо (1738–1821) е френски духовник, известен богослов, станал по-късно кардинал.

Когато бил млад и беден, абат Ренал приел да отслужва места всеки ден срещу двадесет су. Щом позабогатя, той я отстъпил на абат Дьо Ла Порт, като се удържал осем су. Последният на свой ред също се измъкнал от нищетата и прехвърлил месата на абат Динуар, като му удържал четири су плюс частта на абат Ренал. Така с двете удръжки нещастната меса носела на абат Динуар само осем су. (572)

— Ренал, Гийом (1713–1796) е френски историк и философ, захвърлил расото, за да се отдаде на философията, посещавал салоните на Холбах и Хелвеций, автор на антиколониалния и антиклерикален труд "Философска и политическа история на европейските учреждения и търговия в двете Индии", като се твърди, че като го попитали защо взема толкова евтино за меса, отвърнал: "Избивам с количеството".
› Ла Порт, Жозеф дьо (1713–1779) е френски литератор и критик, съставил заедно с Шамфор "Драматически речник".
› Динуар, Жозеф Антоан (1717–1780) е френски литератор.

Херцогиня Дю Мен, чието състояние не се подобрявало, смъмрила лекаря си със следните думи: "Имаше ли смисъл да изтърпя толкова лишения и да живея в такова уединение?" – "Но в замъка на ваша светлост има четиридесет души!" – "Как! Нима може да не знаете, че четиридесет или петдесет души са уединението на една принцеса?!" (576)

— Мен, Ан Луиз дю (1676–1753) е френска аристократка и съпруга на херцог Дю Мен, незаконен син на Луи XIV и госпожа Дьо Монтеспан; в техния замък се водел истински дворцов живот.

Веднъж при един спор в Академията се вдигнал такъв шум, че никой никого не чувал. Господин Дьо Меран казал: "Господа, хайде да говорим четирима по четирима!" (577)

— Меран (1678–1771) е френски философ и учен, член на Френската акдемия и на Академията на науките.

Не ми хвалете характера на Н... Този човек е твърд и непоклатим; здраво стъпил в студената си философия като бронзова статуя на мраморен пиедестал. (583)

В края на царуването си Луи XIV, в покрусата от загубата на битките при Турин, Уденхард, Малпланке, Рамийи и Хьохщед, най-честните придворни казвали: "Кралят нали е добре, това е важното." (595)

— Турин, Уденхард, Малпланке, Рамийи, Хьохщед са названия на населени места, край които френската армия претърпява поражения във войната за испанското наследство (1700–1713)

"В това общество – казваше М... – обедите са несмилаеми, вечерите не носят удоволствие, в разговорите няма доверие, познанствата са лишени от приятелство, а връзките от любов." (596)

М... казваше, че мъдрият и проницателен човек, способен да види обществото такова, каквото е, би намерил навсякъде повод за горчивина. Затова той непременно трябва да обърне поглед към забавната страна не нещата, да разглежда хората като кукли на конци, а обществото като сцена, по която те подскачат. От този момент нататък всичко се променя: духът на различните съсловия, тщеславието им с неговите нюанси в зависимост от отделните индивиди, мошеничествата и пр., всичко става повод за развлечение и човек запазва здравето си. (600)

М... разправяше: "Отказах се от приятелството на двама души – единият никога не говореше за себе си, а другият – никога не говореше за мен." (601)

По време на обсада един водоносач викал из града: "По шест су ведрото!" Паднала бомба и отнесла едното от двете му ведра. "По дванадесет су ведрото!" – невъзмутимо подзел водоносачът. (617)

"Трябва да се насърчи користта или да се уязви самолюбието на хората – твърдеше М... – Те са като маймуните, които скачат само ако ги примамваш с орехи или ги заплашваш с камшик." (624)

М... казваше, че да се стремиш да се издигнеш с цената на отегчителното прилежание и докарване пред големците, пренебрегвайки грижите за духа и за душата си, означава да ловиш кротушки със златна въдица. (631)

Преди Луи XV да се свърже с мадам Дьо Помпадур, тя неотстъпно го придружавала на всеки лов. Кралят имал милостта да изпрати на господин Д'Етиол еленови рога. Последният ги поставил в столовата си и наредил да напишат отдолу: "Подарък от краля на господин Д'Етиол".

— Помпадур, Жан Антоанет Поасон дьо (1721–1764) е фаворитка на Луи XV. Протежирала писателите и философите, подкрепяла Енциклопедията. Политическото й влияние се ограничавало с помощта, която оказвала на личните си приятели.
› Д'Етиол, Шарл Гийом Льо Норман (1717–1799) е френски финансист, законният съпруг на мадам Дьо Помпадур.

В битката при Року или Лаафет конят на младия Тианж бил убит. Макар и хвърлен далеч встрани, самият той не пострада. Маршал до Сакс го попитал "Малки Тианж, ти май здравата се уплаши?" – "Да, господин маршал – отвърнал той, – страхувах се да не сте ранен." (641)

— Року е белгийско село, където французите разбиват австрийците през 1746 г.
› Лаафет е холандско село, при което по време на войната за австрийското наследство (1740–1748) французите под командването на маршал Дьо Сакс разбили австрийците и англичаните.
› Сакс, Морис дьо (1696–1750) е маршал на Франция, известен с военния си талант и бурния личен живот.

По повод на "Анти-Макиавели" на пруския крал Волтер изразил следната мисъл: "Той плюе в яденето, за да отврати другите." (642)

— Става дума за Фридрих ІІ Велики (1712–1786) – крал на Прусия. В произведението си "Анти-Макиавели" (написано на френски) излага възгледите си за властта, която според него не се основава на божественото право, а на договор.

Госпожа Дьо Тансен казваше, че и най-умните правят много грешки, защото не могат да повярват, че хората са чак толкова глупави. (644)

— Тансен, Александрин дьо (1682–1749) е френска аристократка и литераторка, държала салон, посещаван от абат Прево, Мармонтел, Хелвеций и др. Смята се, че Д'Аламбер е неин незаконен син.

Една жена водела дело в дижонския съд. Тя отишла в Париж (1784 г.) и помолила пазителя на печата да й напише препоръка, която да й помогне да спечели делото. Той отказал. Графина Дьо Талейран се интересувала от тази жена и също поговорила с него. Нов отказ. Госпожа Дьо Талейран накарала кралицата да му говори. Пак отказ. Госпожа Дьо Талейран си спомнила, че пазителят на печата има слабост към сина си абат Дьо Перигор и го накарала да му пише. Категоричен отказ. Отчаяната жена решила да отиде във Версай и да направи още един опит. На другия ден тръгнала на път. Пощенската кола бела твърде неудобна, така че й се наложило да слезе в Севр и да продължи пеш. Някакъв човек й предложил да я заведе по по-приятен и по-къс път, тя приела и му разказала историята си. Човекът й казал: "Утре ще имате това, което искате." Тя го погледнала поразена. Отишла у канцлера, отново й отказали и вече се канела да си тръгне. Човекът я уговорил да преспи във Версай и на другата сутрин й донесъл препоръката. Той бил дребният чиновник господин Етиен. (645)

— Пазителят на печата е помощник-канцлер в дореволюционна Франция. През 1784 г. това бил Арман дьо Мироменил (1723–1796).
› Перигор, Шарл Морис дьо (1754–1838) е известен френски дипломат.

Херцог Дьо Ла Валиер видял в Операта, че малката Лакур не носи диаманти и я попитал защо. "Защото – отвърнала тя – за моето обществено положение диамантите са като кръста "Сен Луи" за вашето." При тези думи той лудо се влюбил в нея и двамата дълго живели заедно. Тя го покорявала със същите средства, с които си служела госпожа Дю Бари спрямо Луи XV. Снемала му синята лента, опъвала я на земята и нареждала: "Коленичи отгоре й, старо херцогче." (646)

— Ла Валиер, Луи Сезар (1708–1780) е френски аристократ и библиофил.
› Бари, Жан дю (1743–1793), фаворитка на Луи XV след мадам дьо Помпадур, гилотинирана по време на Революцията.

Арестували известния комарджия Саблиер. В отчаянието си той казал на Бомарше, който искал да му попречи да се самоубие: "Аз! Арестуван за двеста луидора! Изоставен от всичките си приятели! Аз, който ги създадох и ги научих да мошеничестват! Какво щяха да са без мен сега Б., Д., Н.?" (Всички те са живи) И най-после, господине, помислете докъде съм я докарал: За да живея станах полицейски агент..." (648)

Казали на английския сатирик Дон: "Заклеймявайте пороците, но щадете тези, които ги притежават." "Как така? — отговорил той. — Значи да осъждам картите, а да прощавам на комарджиите?" (649)

— Дон, Джон (1573–1631) е английски поет и проповедник.

Попитали господин Дьо Лозен какво би отговорил на жена си (която не бил виждал от десет години), ако му напише: "Открих, че съм бременна." Той размислил и отвърнал: "Ще й отговоря: очарован съм да науча, че небето най-после е благословило съюза ни. Пазете здравето си. Тази вечер ще ви посетя." (650)

— Лозен, Арман Луи дьо (1747–1793) е френски аристократ и генерал.

М..., който, след като бе опознал обществото, избра усамотението, обясняваше това по следния начин: "Като научих правилата на светския живот и по-специално отношенията между благородниците и обикновените хора, разбрах, че става дума за сделка между глупаци и измамени. Приличах – добавяше той – на голям шахматист, уморен да играе с хора, на които всеки път трябва да отстъпва царицата. Човек играе като бог, блъска си главата и накрая спечелва някакво жалко екю." (652)

За Жан-Жак Русо твърдят, че имал графиня Дьо Буфлер и дори (простете за израза) че не винаги я улучвал, което ги настроило един срещу друг. Веднъж казали пред тях, че любовта към човешкия род угасява любовта към родината. "Знам по себе си — заявила тя, — че това не е вярно. Аз съм добра французойка, но това не ми пречи да се интересувам от щастието на всички народи." — "Не ще и дума — казал Русо, — вие сте французойка с бюста си и космополитка с останалата си част." (654)

Млад човек обидил любимеца на един министър. След като обиденият си тръгнал, приятелят на младежа, който присъствал на сцената, му казал: "Знайте, че е по-добре да обидите министъра, отколкото човека, който навсякъде го следва по петите." (656)

Една от любовниците на регента му говорела за делови работи по време на среща. Той слушал, слушал, пък рекъл: "Питам се с вас ли споделям леглото си или с канцлера." (657)

— Регент до пълнолетието на Луи ХV е Филип Орлеански (1674–1723).
› Канцлер в предреволюционна Франция е държавен служител, който пази и разполаги с държавния печат.

Веднъж господин Дьо..., който се бе любил с немски принцеси, ме попита: "Смятате ли, че господин Дьо Л... наистина е спал с госпожа Дьо С...?" Отговорих му: "Но той дори не се стреми към подобно нещо. Той е развратник, който обича леките момичета повече от всичко и не го крие?" — "Младежо — каза ми той, — не се заблуждавайте. По този начин именно човек печели кралици." (658)

Подтиквана от баща си, който май се казваше Пленьоф, любовницата на регента Дьо При изкупила големи количества жито и отчаянията народ се разбунтувал. На един взвод мускетари било наредено да потушат метежа, а началникът им, господин Д'Авджан, трябвало според инструкциите да стреля по "паплачта": така наричали френския народ. На честния човек му било трудно да стреля по сънародниците си и ето как изпълнил поръчението. След като мускетарите се приготвили за стрелба и преди да заповяда да се открие огън, той се обърнал към тълпата, като държал в едната ръка шапката си, а в другата – кралската заповед. "Господа – казал той, – наредено ми е да стрелям по тази паплач. Моля преди това почтените хора да се оттеглят." Всички мигом изчезнали. (664)

— При, Жан Аньес дьо Пленьоф дьо (1698–1727) е била любовница не на Филип Орлеански, регент на малолетния Луи ХV, а на херцог Дьо Бурбон – първи министър в правителството на краля след приключване на регенството. Изкупувайки житото Дьо При изкуствено вдигнала цената му, което довело до размирици. Авджан, Луи д' (1683–1738) е френски офицер.

М... ми изложи принципите си за обществото, правителството, гледището си по отношение на хората и нещата. Сториха ми се тъжни и отчайващи и му го казах, като добавих, че сигурно се чувства нещастен. Той ми отговори, че наистина дълго е бил нещастен, но че тези идеи вече не го плашат. "Приличам на спартанците — додаде той, — които спели върху легла от бодлива тръстика и трябвало сами да пречупят бодилите с телата си – операция, след която леглата им изглеждали поносими." (667)

Д'Аламбер срещнал у Волтер един прочут женевски професор по право. Възхитен от начетеността на Волтер, професорът казал на Д'Аламбер: "Само в павото е малко слаб." — "Аз пък — рекъл Д'Аламбер — го намирам за малко слаб по геометрия." (678)

— Д'Аламбер, Жан Льо Рон (1717–1783) е френски философ, писател и математик, който заедно с Дидро е един от главните автори и редактори на Енциклопедията, научнопопулярен речник, в списването на който участват също Волтер, Монтескьо, Русо, Хелвеций и др. Енциклопедията затвърждава предимството на разума над религиозната догма и е представително произведение на философската мисъл на ХVІІІ век.

Архиепископът на Тулуза наградил господин Дьо Кадинян с четиридесет хиляди ливри за заслуги към провинцията. Най-голямата му заслуга била, че спал с майката на архиепископа – старата и грозна госпожа Дьо Ломени. (681)

— Става дума за Етиен Шарл дьо Ломени дьо Бриен (1727–1794) – главен контрольор на финансите (1787–1788), архиепископ на Тулуза, на Санс, а в последствие кардинал

Виконт дьо Приест, който беше по едно време интендант на Лангедок, пожелал да се оттегли от този пост, като поискал от господин Дьо Калон десет хиляди ливри пенсия. "Че какво ще правите с десет хиляди?" — попитал Калон увеличил сумата на двадесет хиляди. Тази пенсия е една от малкото които архиепископът на Тулуза уважи по времето, когато пенсиите се намаляваха, и то защото някога бе ходил по жени заедно с виконт дьо Сен Приест. (683)

— Сен Приест, Мари Жозеф дьо (1732–1794) е френски аристократ и интендант на Лангдок. Лангедок е историческа винопроизводителна област в Южна Франция с главен град Тулуза.
› Калон, Шарл Александр дьо (1734–1802) е политически деец, главен контрольор на френските финанси от 1783 до 1787 г.

М... казваше по повод на глупостите извършени от министрите: "Ако нямахме правителство, нямаше да има на какво да се смеем." (685)

За Жан-Жак Русо твърдяха, че прилича на сова. "Да — рекъл някой, — но на совата на Минерва. А след "Селския гадател" бих казал, че е опитомена от грациите. (688)

— Совата била спътник на Минерва – римската богиня на мъдростта, изкуствата и занаятите. "Селския гадател" е оперно либрето от Жан-Жак Русо.
› Грации – в древноримската митология са три богини на красотата, изяществото и радостта.

Господин Дьо Б... разправяше, че в три часа на една жена не се казва това, което й се казва в шест; в шест – това, което й се казва в девет, в полунощ и т.н. Прибавяше, че по пладне всичко е някак по-сдържан. Твърдеше, че тонът, с който разговарял с госпожа Дьо... станал друг, откакто тя сменила сините мебели на кабинета си с алени. (693)

Когато Жан-Жак Русо бил във Фонтенбло на представлението на "Селския гадател", един придворен се приближил до него и го заговорил учтиво: "Господине, позволявате ли да ви направя един комплимент?" — "Да, господине — отвърнал Русо, — стига да е добър." Придворният си отишъл. Упрекнали Русо: "Но как може така? Що за отговор е това?" — "Съвсем подходящ — рекъл той. — Има ли нещо по-лошо от зле направен комплимент?" (694)

— Фонтенбло е град в Северна Франция, близо до Париж.

Фонтенел три пъти безуспешно се кандидатирал за Академията и често разказвал за това. После прибавял: "Тази история съм я разправял на всички огорчени, че не са приети в Академията, и никого не съм утешил." (697)

М... направил една много тънка и мъдра забележка: колкото и досадни, колкото и непоносими да с ни недостатъците на хората, с които живеем, част от тях ние все пак усвояваме. Нищо не може да ни предпази от чуждите недостатъци, дори това, че сме тяхна жертва. (699)

Един побъркан на тема благороднически произход забелязал, че около Версайския дворец вони на урина и заповядал на слугите и на васалите си да се облекчават около собствения му замък. (708)

Госпожа Дьо Нел била любовница на господин Дьо Субиз. Веднъж господин Дьо Нел, който презирал жена си, се скарал с нея в присъствието на любовника й. Казал й: "Госпожо, всеизвестно е, че ви прощавам всичко. Трябва да ви предупредя обаче, че някои от прищевките ви са твърде унизителни и няма да ви ги простя. Като например прищявката ви към перукера ми, с когото ви видях да отивате към вас." Той я позаплашил още малко и излязъл, оставяйки я насаме с Дьо Субиз. Последният й ударил една плесница, въпреки оправданията й. Съпругът разказал на всички за подвига си, като прибавил, че историята с перукера е измислена. По този начин се подиграл с господин Дьо Субиз, който повярвал, както и с жена си, която зашлевили. (710)

— Госпожа Дьо Нел е съпруга на генерал-лейтенант Луи дьо Нел (1700–?).
› Субиз, Шарл дьо Роган, принц дьо (1715–1787) е френски аристократ, маршал на Франция и политик. Той командва френската армия по време на Седемгодишната война (1756–1763), но не проявява особен пълководчески талант и губи битката при Росбах през 1757 г. По този повод мадам Дьо Помпадур изрича прословутата фраза: "След нас и потоп!", за да утеши Луи XV заради поражението, допуснато от протежето й Субиз. Въпреки военните си неудачи, след войната заема някои министерски постове при Луи XV и запазва влиянието си при Луи XVI.

Младият Луи ХV имал навика да къса дантелите на придворните си. Господин Дьо Морпа се наел да го отучи. Той се явил пред него с най-хубавите дантели на света. Кралят се приближил и откъснал едната. Господин Дьо Морпа хладнокръвно откъснал другата и спокойно казал: "Това не ми достави никакво удоволствие." Изненаданият крал се изчервил и оттогава вече не късал дантели. (713)

— Морпà, Жан Фредерик дьо (1707–1781) е френски политически деец, министър при Луи ХV. Заподозрян, че иска да отрови мадам Дьо Помпадур, той изпада в немилост. Отново става министър при Луи ХVІ.
› От тримата братя Луи ХVІ, граф Д'Артоа (бъдещия Шарл Х) и граф Дьо Прованс (бъдещия Луи ХVІІІ) дълго време само граф Д'Артоа имал деца. Луи ХVІІІ остава бездетен, а Луи ХVІ се сдобива след време с четири деца – две момчета и две момичета, но тъй като и двете му момчета си отиват в ранна възраст, след него на престола сядат братята му.

Бомарше понесъл тежка обида от херцог Дьо Шолн, но не му обявил дуел. Когато по-късно господин До Ла Бланш го предизвикал, той отвърнал: "Отказвал съм и по-добри предложения." (714)

— Бомарше, Пиер Огюст Карон дьо (1732–1799) е френски писател и драматург, автор на прочутите пиеси "Севилският бръснар" и "Сватбата на Фигаро". Херцог Мари Жозеф дьо Шолн (1741–1793), оскърбен от факта, че актрисата Дезире Менар предпочела Бомарше пред него, обявил на писателя дуел, но след като последният отказал, се опитал да го убие, а накрая успял да го прати в затвора; Граф Дьо Ла Бланш наследил богаташа Пари–Дьверие, който дължал на Бомарше 150 000 ливри, но след като графът отказал да изплати дълга си, последвал шумен съдебен процес.

За да изрази накратко убеждението си, че порядъчните хора са изключение, М... казваше, че порядъчният човек е разновидност на човешкия род. (715)

Луи ХV смятал, че трябва да се промени духът на нацията и разговарял за начините, по които да се извърши това велико дело с министъра Бертен. Последният най-сериозно поискал малко време, за да си събере мислите. Размислил и решил, че не би било зле нацията да възприеме духа, царуващ в Китай. На тази прекрасна идея дължим многотомника, озаглавен "Исторя на Китай" или "Хроника на китайците". (716)

— Бертен, Анри (1719–1792) е главен контрольор на финансите, публикувал "Спомените" на Жозеф Амио за Китай.

Самовлюбеният глупак господин Дьо Сурш бил дребен, тъмнолик, с отблъскващ вид и приличал на бухал. Един ден, като си тръгвал, той казал: "От две години насам за пръв път ще спя вкъщи." Епископът на Агд се обърнал и като му видял физиономията, попитал: "Господинът досега по клоните ли е спал?" (717)

Господин Дьо Р... прочел три-четири епиграми, насочени срещу лица, които не били между живите. Попитали господин Дьо... дали и той не знае някои, с които да позабавлява компанията. "Аз ли? – възкликнал той наивни. – Всичките ми познати са живи, така че нищо не мога да разкажа." (718)

Когато бил на деветдесет и седем години, Фонтенел отправил много мили и галантни думи към младата, хубава и наскоро омъжена госпожа Хелвеций. След това обаче, като сядали на масата, той не й дал път и минал пред нея, без да я забележи. "Виждате ли колко струват комплиментите ви — казала госпожа Хелвеций. — Минавате пред мен, без да ме погледнете." — "Госпожо — отвърнал старецът, — ако ви бях погледнал, нямаше да мина." (720)

— Фонтенел, Бернар льо Божие дьо (1657–1757) е френски философ и поет: "Диалози", "Разговори за множествеността на световете" и др. Бил известен с начетеността и остроумието си, които проявявал из парижките салони. Член е на Френската академия.

Осемдесетгодишният Фонтенел побързал да вдигне ветрилото на една млада и хубава, но зле възпитана жена, която отминала с презрение учтивостта му. "Ах, госпожо — казал той — много щедро раздавате строгостта си." (724)

Господин Дьо Брисак бе толкова смахнат на тема благородничество, че наричаше Бог "благородникът отгоре". (725)

— Брисак, Жан Пол дьо (1698–1784) е маршал на Франция.

М... казваше, че няма никакъв смисъл да сториш някому добро, да му направиш услуга, ако не вложиш максимален такт. Тези, които не се съобразяват с това, никога не стигат до сърцето, а тъкмо него трябва да се стремят да покорят. Подобни несръчни благодетели приличат на генерали, които завземат някой град и оставят войниците да се оттеглят в цитаделата, та победата им да стане кажи-речи безполезна.

Лекарят господин Лори разправяше, че при едно неразположение госпожа Дьо Сюли го извикала и между другото му разказала за нахалството на Бордьо, който й бил рекъл: "Болестта ви се дължи на естествени причини – трябва ви мъж," като същевременно й се представил в не твърде приличен вид. Лори се опитал да оправдае колегата си и обсипал госпожа Дьо Сюли с почтителни комплименти. "Не знам какво стана след това, — добавяше той, — но тя ме извика само още веднъж, а после пак стана пациентка на Бордьо." (727)

— Лори, Ан Шарл (1726–1783) и Бордьо, Теофил (1722–1776) са известни за времето си френски лекари.

Кавалерът дьо Монбаре живял известно време в някакъв провинциален град. Като се върнал, приятелите му взели да го съжаляват заради хората, с които е общувал там. "Грешите — отговорил той. — Доброто общество в този град е каквото е навсякъде, а лошото е отлично." (731)

— Монбаре, Луи Филип дьо (1756–1794) е френски офицер.

В деня на сватбата си граф Д'Артоа, заобиколен от свитата си и от свитата на графинята, високо заявил на жена си точно преди да седнат на масата: "Всички тия хора са от прислугата ни." Тези думи се разпространиха, и те не са нито първите, нито последните. Хиляди още да бъдат изречени, френските благородници ще продължават да се стремят към длъжности, които предполагат точно функции на слуги. (733)

— граф Д'Артоа е по-малкият брат на обезглавения по време на Революцията крал Луи ХVІ. Той е бъдещият крал Шарл Х, тъй като синовете на по-големия му брат си отишли в ранна възраст.

На един обяд в Ньошател с принц Хенрих абат дьо Ренал така се разприказвал, че не дал възможност на принца да си отвори устата. Наложило се последният да се престори, че уж нещо пада от тавана, и да се възползва от настъпилото мълчание, за да вземе думата. (740)

— принц Хенрих (1726–1802) е брат на пруския крал Фридрих II Велики.
› Ренал, Гийом (1713–1796) е френски историк и философ, захвърлил расото, за да се отдаде на философията, посещавал салоните на Холбах и Хелвеций, автор на антиколониалния и антиклерикален труд "Философска и политическа история на европейските учреждения и търговия в двете Индии".;

Пруският крал разговарял с Д'Аламбер, когато влязъл някакъв слуга с изключително красиво лице. Д'Аламбер бил поразен. Кралят казал: "Този е най-големият хубавец от прислугата ми. По едно време ми беше кочияш и страшно се изкушавах да го изпратя посланик в Русия." (741)

— Става дума за Фридрих ІІ Велики (1712–1786) – крал на Прусия.

Някои хора с богато въображение и изтънчена чувствителност, които изпитват към жените жив интерес, са ми разправяли, че са били поразени от това колко малко жени имат вкус към изкуството и по-специално към поезията. (745)

Пруският крал често нареждал да съставят погрешни карти на тази или онази област. Картата показвала например, че дадено блато е непроходимо, и враговете вярвали, че е такова. (747)

— Става дума отново за Фридрих ІІ Велики (1712–1786) – крал на Прусия.

Лорд Боулинброк засвидетелствал най-голямо внимание на Луи XIV по време на едно негово тежко заболяване. Учуденият крал рекъл: "Много съм трогнат, особено като знам, че вие, англичаните, не обичате кралете." — "Сир — отговорил Боулинброк — ние приличаме на съпрузите, които не обичат собствените си жени, но това не им пречи да се надпреварват кой повече да се хареса на жената на съседа." (753)

— Боулинброк, Хенри Сейнт-Джон (1678–1751) е английски политик и писател. През 1713 г посещава Париж след подписването на Утрехтския мир, който слага край на войната за испанското наследство.

Господин Дьо Б... е от онези глупаци, които искрено вярват, че общественото положение има нещо общо с личните достойнства, и които най-наивно смятат, че доблестният, но без титли и с по-нисък ранг от човек не заслужава уважението им. Ако срещне подобен човек в някои от онези домове, в които хората все още се оценяват по заслуги, господин Дьо Б... широко разтваря очи и глупаво се чуди. Струва му се, че този човек току-що е спечелил четворка от лотарията. Нарича го "драги еди-кой си", докато най-изисканите светски хора се обръщат към него с най-голяма почит. Виждал съм много подобни сцени, достойни за перото на Лабрюйер. (757)

— "Господин Дьо Б..." – става дума за барон дьо Брьотьой, Луи Огюст (1730–1807) – френски политик и дипломат, посланик по времто на Луи XV и министър при Луи XVI, любимец на Мария-Антоанета. След Революцията емигрира и се връща във Франция през Втората империя. Той е герой на множество анекдоти, разказвани от Шамфор.

Добре познавам М... и смятам, че има интересен характер. Той е твърде мил, но няма желание да вдъхва обич освен на приятелите си или на тези, които уважава.В замяна на това изпитва голям страх да не би да вдъхва омраза. По този начин той отдава дължимото на приятелството и на обществото. Никой не би сторил повече добро от него, както и никой не би сторил по-малко зло. Друг може да е по-ревностен, но не и по-ненатрапчив. Трети ще е по-ласкав, но никой няма да е по-сдържан. (758)

Говорели на херцог Дьо Шоазьол за изключителния му късмет, а той казал: "имам късмет и в доброто, и в лошото." — "Как така?" — "Ами ето как. Винаги много добре съм се отнасял към жените. Само една пренебрегнах и тя стана кралица или почти кралица на Франция. Чудесно съм се държал с всички инспектори. Раздавал съм им злато и почести. С един извънредно презрян инспектор се държах по-лекомислено и той стана министър на войната. Това е господин Дьо Монтенар. Известно е колко много направих за посланиците, с изключение на един: той работеше бавно и мудно, всички го презираха и не искаха да имат нищо общо с него заради смешната му женитба. Това е господин Дьо Вержен, който стана министър на външните работи. Както виждате, имам основания да смятам, че късметът ми е изключителен и за добро, и за зло." (771)

— Шоазьол, Етиен Франсоа дьо (1719–1785) е френски аристократ и политик, министър на външните работи по времето на Луи XV.
› "Почти кралица" – става дума за Бари, Жан дю (1743–1793), фаворитка на Луи XV след мадам дьо Помпадур, гилотинирана по време на Революцията.
› Монтенар, Луи Франсоа дьо (1703–1791) е френски политик, военен министър в периода (1771–1774) по време на Луи XV.
› Вержен, Шарл Гравие дьо (1719–1787) е френски политик и дипломат, министър на външните работи по време на Луи XVI.

Характерът на господин дьо Монтескьо не бил на висотата на гения му. Известни са слабостта му към благородниците, дребнавото му честолюбие и т.н. Когато излязъл "Духът на законите", се появили някои критични статии, написани лошо или посредствено, на които той не обърнал внимание. Но ето, че един известен литератор – господин Дьо Пен признава, че е той – подготвил отлична статия. Монтескьо научил за нея и изпаднал в отчаяние. Напечатали я и вече щяла да излезе, когато Монтескьо отишъл у мадам Дьо Помпадур и тя по негова молба наредила да доведат издателя и да донесат цялото издание. То било унищожено и само пет екземпляра оцелели. (772)

— Монтескьо, Шарл дьо (1689–1753) е френски философ моралист, автор на "Персийски писма", "Духът на законите" и др.
› Пен, Пиер дьо (?–1769) е френски юрист, автор на "Забележки към 'Духа на законите'".

Маршал дьо Ноай охулил една нова трагедия. Казали му: "Но, господин Д'Омон, в чиято ложа бяхте, твърди, че сте плакали." — "Аз! — възкликнал маршалът. — Нищо подобно. Просто той се разплака още от първата сцена и сметнах, че е по-любезно да споделя скръбта му." (774)

— Ноай, Адриен Морис дьо (1678–1766) е маршал на Франция, участвал във войната за испанското наследство, министър на външните работи.

Господин Т... разправяше веднъж, че ако човек извърши в обществото някоя честна и смела постъпка, воден от благородни и достойни подбуди, след това трябва да изтъкне някоя не толкова честна и груба подбуда, за да намали завистта. (775)

Луи ХV попитал херцог Д'Айен (по-късно маршал Дьо Ноай) дали е изпратил ценните си съдове в монетния двор. Херцогът отговорил, че не е. "Аз изпратих моите" — заявил кралят. "Ах, сир — рекъл Д'Айен, — когато Христос е погинал на разпети петък, той много добре е знаел, че ще възкръсне в неделя. (778)

— За попълване на хазната Луи ХV прибягвал до претопяване на златни и сребърни изделия с цел направа на монети.

Господин Дьо... забелязал, че господин Барт ревнува (жена си) и го упрекнал: "Вие ревнувате! Що за претенции! Май много си въобразявате и сега ще ви обясня защо. Не всеки може да бъде рогоносец. Знаете ли, че за да бъде човек такъв, той трябва да умее да посреща гости, да бъде учтив, общителен, почтен? Придобийте тези качества и тогава хората ще направят за вас каквото могат. Такъв, какъвто сте сега, кой би се наел да ви сложи рога? Ама че тип! Когато дойде време да се плашите, аз пръв ще ви поздравя." (779)

— Барт, Никола (1734–1785) е посредствен френски автор на комедии, известен сред обществото с егоизма си.

Главният прокурор господин Дьо Фльори заявил пред група литератори: "Напоследък чувам да се говори за народа, когато става дума за управление. Това трябва да е плод на новата философия. Сякаш не знаят, че третото съсловие е просто допълнение към конституцията. (Което означава, че двадесет и три милиона и деветстотин хиляди души са само случайност и придатък от общо двайсет и четири милиона души.) (783)

— Фльори, Омер дьо (1715–1810) е френски юрист и главен прокурор на парижкия парламент.

Милорд Ервей пътувал из Италия. Недалеч от морето минал край една лагуна, натопил пръст във водата и рекъл: "Аха, водата е солена. Значи е наша." (784)

— Ервей, Джон (1696–1743) е английски политик и литератор. Изказването му е намек за великодържавната политика на страната му от онова време.

Господин Дьо Ласе, много кротък човек, казваше, че би трябвало сутрин да гълтаме по една жаба, та ако след това ни се наложи да прекараме деня в обществото, нищо вече да не ни се струва отвратително. (791)

— Ласе, Арман Леон дьо (1652–1738) е френски военачалник и литератор.

Д'Аламбер видял госпожа Дьони на другия ден след сватбата й с господин Дю Вивие. Попитали го дали е изглеждала щастлива. "Изглеждаше — рекъл той. — Толкова щастлива изглеждаше, че да ти се приплаче." (792)

— Дьони, Мари Луиз (1712–1790) е френска актриса, племенница и интендантка на Волтер.

Волтер виждал, че религията все повече запада. "Колко досадно — възроптал той. — На какво ще се присмиваме сега?" — "О — отговорил господин Сабатие дьо Кастр, — не се безпокойте. Ще се намери на какво, пък и на вас тая работа ви идва отръки." — "Ах, господине — тъжно подзел Волтер, — няма спасение, извън църквата." (796)

— Сабатие дьо Кастр, Оноре (1743–1816) е френски юрист и дипломат.

Регентът бил обещал да направи нещо за младия Аруе, тоест да го издигне, като го назначи на висок пост. Поетът причакал принца, който излизал то съвета, придружен от четирима държавни секретари. Регентът го видял и му рекъл: "Аруе, не съм те забравил. Определил съм за теб отдела на глупаците." — "Монсеньор — отвърнал младият Аруе, — ще имам много съперници. Тези четиримата например." Принцът щял да падне от смях. (798)

— Става въпрос за Франсоа Мари Аруе, известен като Волтер, и за Филип Орлеански, регент до пълнолетието на Луи ХV.

Някой си прочел в "Журнал дьо Пари" една глупава дописка на Бланшар за полета му с балон и забелязал: "С тази празна глава господин Бланшар и без балон можеше да полети." (800)

— Бланшар, Жан Пиер (1753–1809) е френски аеронавт, прекосил Ламанша с балон, изобретил парашута.

Хубав номер на дворцов свещеник е хитростта, до която прибягнал отюнският епископ Монтазе, по-късно архиепископ на Лион. Като знаел колко пакости е извършил и колко лесно могат да го опозорят пред театинеца Воайе, епископ Мирпоа, той написал срещу себе си анонимно писмо, пълно с абсурдни клевети, които не било трудно да опровергае. Изпратил го до епископа на Нарбон, след което му дал обяснение и доказал колко злобни са предполагаемите му врагове. После пристигнали истинските анонимни писма, съдържащи верни обвинения. Никой не им обърнал внимание. Заради първото театинецът не повярвал на следващите. (801)

— Театинец е член на религиозен орден, създаден през 1524 г. от Гаетан дьо Тиен и П. Карифа с цел да подобрят нравите на духовенството.
› Воайе, Жан Франсоа (1675–1755) е френски духовник, епископ на Мирпоа, наставник на престолонаследника Луи, баща на Луи XVI.

Госпожа Д'Еспарбес била в леглото на Луи XV. Кралят я укорил: "Ти си спала с всичките ми поданици." — "Ах, сир!" — "С херцог дьо Шоазьол." — "Но той е толкова влиятелен." — "С маршал Дьо Ришельо." — "Той е толкова умен." — "С Манвил." — "Той има такива хубави крака." — "Браво. А какво ще кажеш за херцог Д'Омон, който няма нито едно от тези качества?" — "Ах, сир, той е толкова привързан към Ваше величество." (815)

— Д'Еспарбес (1725–?) е светска дама, известна с остроумието си.
› Шоазьол, Етиен Франсоа дьо (1719–1785) е френски аристократ и политик, министър на външните работи по времето на Луи XV.
› Ришельо, Луи Франсоа дьо (1696–1788) е аристократ и маршал на Франция, известен със смелостта си, но и с грабежите си, с остроумието си, но и с неморалното си поведение. Член е на Френската академия, покровител на Волтер.
› Омон, Жак д' (1723–1799) е френски благородник известен с това, че бил куц и не особено интелигентен.

"Потомството — твърдеше господин Дьо Б... — не е нищо друго, освен публика, която замества друга публика. А виждате каква е днешната." (819)

— Господин Дьо Б... – барон Дьо Брьотьой.

"Три неща не мога да търпя — казваше Н... — и в нравствено отношение, и във физическо; и в преносен смисъл, и в буквален: шума, вятъра и пушека." (820)

М... казваше: "Госпожа дьо Жанлис е твърде умна и ловка, за да бъде презирана наравно с много други не тъй презрени жени." (822)

— Жанлис, Стефани Фелисите дьо (1746–1830) е литераторка и гувернантка на децата на Филип Егалите. Авторка е на "Адела и Теодор", "Госпожица Дьо Клермон" и др., както и на "Неиздадени спомени за XVIII в. и за Революцията" в 10 тома.

В началото на своя брак отишлата си не навреме херцогиня Д'Орлеан била силно влюбена в мъжа си. Почти нямало кътче в Пале Роял, което да не било свидетел на този факт. Веднъж двамата съпрузи посетили овдовялата херцогиня, която била болна. По време на разговора възрастната дама задрямала. Херцогът и младата му жена намерили за забавно да се "развличат" върху килимчето пред леглото на болната. Но тя ги забелязала и заявила на снаха си: "Като че ли ви е писано, госпожо, да карате хората да се червят и от брака." (823)

— Орлеан, Луиз Анриет дьо Бурбон–Конти д' (1726–1759) е френска херцогиня, съпруга на Луи Филип Орлеански.
› Овдовялата херцогиня – става дума за Франсоаз Мари дьо Бурбон (1677–1749), съпруга на Филип Орлеански (1674–1723), регент на Луи ХV до неговото пълнолетие.

Недоволен от един от синовете си Дьо Дюра го заплашил: "Нехранимайко такъв, ако продължаваш така, ще те заведа на вечеря у краля." Работата била там, че младежът вече два пъти бил на вечеря в Марли, което го отегчило до крайност. (824)

— Дюра, Еманюел дьо (1715–1789) е маршал на Франция, главен камерхер на Луи XV.
› Марли Льо Роа е град във Франция, недалеч от Париж. Луи XIV построява замък там, който оттам насетне е кралска резиденция.

Дюкло говорел веднъж за рая, който всеки си представял по свой начин. Госпожа Дьо Рошфор му рекла: "За вас, Дюкло, раят се състои от хляб, вино, сирене и първата срещната." (826)

— Рошфор, Мари Терез дьо (1716–1782) е френска аристократка – светска дама, известна с остроумието си.

Господин Дьо Р... има ум за двама, но и толкова дивотии в главата, че много хора биха го взели за глупак. (830)

Главният контрольор господин Д'Ормесон разправял поне пред двадесет души, че дълго се чудил за какво могат да служат хора като Корней, Боало, Лафонтен и че не е могъл да се сети. Прощавали му, защото когато човек е главен контрольор, всичко му се прощава. Тъстът му обаче, господин Пелтие дьо Мор-Фонтен, му рекъл кротко: "Знам, че такъв е начинът ви на мислене, но бъдете така добър да не го излагате гласно. Бих искал да не се хвалите с това, което ви липсва. Та вие заемате поста на човека, който имаше навика да се усамотява с Расин и Боало, често ги водеше из имението си, обаче щом научеше, че пристигат епископи, нареждаше: "Да им покажат замъка, градините, всичко освен мен." (833)

— Ормесон, Анри Франсоа д' (1751–1801) е френски финансит, главен контрольор на финансите. Един от най-известните предшественици на този пост е бил Колбер.

Дюкло казал веднъж на госпожа Дьо Рошфор и на госпожа Дьо Мирпоа, че придворните дами са станали големи глезли и не желаят да изслушат никакъв по-соленичък разказ. "По-благонравни са и от почтените жени." — добавил той и разправил една весела история, след това друга, още по-весела, накрая трета, която започвала по крайно весел начин. Госпожа Дьо Рошфор го прекъснала с думите: "Внимавайте, Дюкло. Вземате ни за прекалено почтени." (837)

— Рошфор, Мари Терез дьо (1716–1782) е френска аристократка – светска дама, известна с остроумието си.
› Мирпоà, Ан Маргьорит дьо (1707—1791) е придворна дама на кралица Мария Лешчинска – съпруга на Луи XV и дъщеря на полския крал Станислав Лешчински (1677–1766) е крал на Полша от 1704 до 1735 г., когато се отказва от престола и живее във Франция, в Нанси, столицата на херцогство Лотарингия.

Кочияшът на пруския крал обърнал каляската му и кралят побеснял от яд. "Добре де — рекъл кочияшът. — Неприятно е наистина. Но вие никога ли не сте губили сражение?" (838)

— Става дума за пруския крал Фридрих ІІ Велики (1712–1786).

Господин Дьо Шоазьол–Гуфие пожелал да покрие на свои разноски селските къщи с керемиди, за да ги предпази от пожар. Селяните му благодарили за добротата и го помолили да не закача къщите им, защото ако са покрити с керемиди, а не със слама, пълномощниците ще им увеличат данъците. (839)

— Шоазьол–Гуфие, Мари Габриел дьо (1752–1817) е френски дипломат, познавач на античния свят.

Маршал Дьо Вилар бил пристрастен към виното дори в старостта си. Като отишъл в Италия, за да оглави армията във войната от 1734 г. той се представил на краля на Сардиния, но бил толкова пиян, че не успял да запази равновесие и паднал. Не изгубил обаче самообладание и казал: "Ваше величество, аз съм в краката ви." (840)

— Вилар, Луи Ектор дьо (1653–1734) е маршал на Франция и виден военачалник. По време на войната за полското наследство от 1734 г. Русия и Австрия били от едната страна, а Франция, Испания и Сардиния – от другата.

Госпожа Жофрен разправяла за дъщеря си госпожа Дьо Ферте–Енбо: "Чудно ми става като я гледам. Чувствам се като кокошка, измътила паче яйце." (841)

— Жофрен, Мари Терез (1699–1777) е светска дама, държала салон, в който се събирали енциклопедистите.
› Форте–Енбо, Мари Терез (1715–1791) е френска светска дама, държала салон, в който – за разлика от този на майка й – царял реакционен дух.

В една своя пиеса в стихове лорд Рочестър възхвалявал малодушието. Веднъж отишъл в едно кафене и ето че влязъл някакъв човек, когото били напердашили, без гък да каже. Милордът го поздравил за постъпката и му рекъл: "Господине, да ми бяхте казали, че така търпеливо приемате ударите! Щях аз да ви набия, та да си възвърна уважението на хората." (842)

— Рочестър, Джон (1647–1680) е английски сатиричен поет.

Няколко бретонски депутати вечеряли у господин Дьо Шоазьол. Един от тях, човек с твърде сериозно изражение, не обелвал нито дума. Впечатлен от вида му, херцог Дьо Грамон се обърнал към кавалера Дьо Курт, полковник на швейцарците: "Ще ми се да му чуя гласа на тоя човек." Кавалерът го попитал: "Откъде сте, господине?" — "От Сен Мало." — "От Сен Мало!? По каква странна случайност този град го пазят кучета?" — "Защо странна? — отвърнал сериозният човек. — Кралят не го ли пазят швейцарци?!" (849)

— Шоазьол, Етиен Франсоа дьо (1719–1785) е френски аристократ и политик, министър на външните работи по времето на Луи XV.
› Грамон, Антоан дьо (1722–1799) е френски аристократ и военен, бригаден генерал, роднина на херцог Дьо Шоазьол.
› Френският град Сен Мало наистина бил охраняван от специални кучета, което било повод за постоянни насмешки.

Един много възрастен човек реши, че съм твърде чувствителен към някаква несправедливост и ми каза: "Мило дете, трябва да се учите от самия живот как да понасяте живота." (851)

Господин Дьо Вандом разправял за госпожа Дьо Немур, която имала дълъг извит нос и алени устни: "Прилича ми на папагал, захапал череша." (854)

— Вандом, Луи Жозеф дьо (1654–1747) е френски аристократ и военен, генерал-лейтенант и правнук на Анри IV.
› Немур, Мари дьо (1625–1707) е френска аристократка, херцогиня и принцеса на Ньошател, град в Швейцария, принадлежал на Прусия от 1707 до 1806 г.

Принц Дьо Шаролоа изненадал господин Дьо Брисак у любовницата си и му наредил: "Излезте!" Господин Дьо Брисак възразил: "Господине, дедите ви биха казали: да излезем!" (855)

— Шаролоа, Шарл дьо (1700–1760) е френски благородник, син на Луи III Бурбонски.
› Брисак, Жан Пол дьо (1698–1784) е маршал на Франция.

По времето на кавгата между Дидро и Русо господин Дьо Кастри раздразнено казал на господин Дьо Р..., който ми предаде думите му: "Невероятно! Приказват само за тези хора, а те нямат нито обществено положени, нито дом и живеят по таваните. Как е възможно такова нещо!" (856)

— Кавгата между Дидро и Русо се основавала на различията във възгледите им. Русо проповядвал връщане към природата, а Дидро – общество, в което щастието на индивида съвпада с общото благо. Това различие довело до ожесточени спорове между двамата. Освен това през 1758 г. били скарани и на лична основа.
› Кастри, Шарл Йожен дьо (1727–1801) е френски аристократ, маршал на Франция и министър на флота.

Волтер бил в спалнята на госпожа Дьо Шатле и си играел с бъдещия абат Миньо, когото държал на коленете си. Започнал да си бъбри с него и да го поучава: "Приятелю — рекъл му, — за да успееш с мъжете, трябва да спечелиш жените. За да спечелиш жените, трябва да ги познаваш. Затова знай, че всички жени са лицемерни и развратни." — "Как така всички жени?! Какво говорите, господине?!" — възмутила се госпожа Дьо Шатле. "Госпожо — отвърнал Волтер, — децата не бива да се лъжат." (857)

— Шатле, Габриел Емили дьо (1706–1749) е френска писателка и приятелка на Волтер.
› Миньо, Венсан (1725–1791) е племенник на Волтер и брат на френската актриса Мари Луиз Дьони.

Луи XV не пожелал да даде на камериера си двадесет и пет хиляди франка от личното си съкровище за поддържането на малките кралски апартаменти и му наредил да се обърне към хазната. Льобел отбелязал: "Защо да се разправям с тези хора и да рискувам да ми откажат след като вие имате милиони?" Кралят отговорил: "Не обичам да се лишавам доброволно от парите си. Човек трябва да има с какво да живее." (868)

— Анекдодът е бил разказан от Льобел на господин Бюше.

Всеобщо учудване предизвикал фактът, че херцог Дьо Шоазьол се задържал толкова дълго на власт, въпреки враждата на госпожа Дю Бари. Тайната била проста: в момента, когато положението му се разклащало, той успявал да си издейства аудиенция или отивал по някаква работа при краля и го питал как да се разпореди с петте или шестте милиона икономии, направени от него във военния отдел, като отбелязвал, че хич не върви да ги внесе в хазната. Кралят разбирал какво означава това и отвръщал: "Поговорете с Бертен. Дайте му три милиона в еди-какви си ценни книжа – останалото ви подарявам." Така кралят делял с министъра си. И понеже не бил сигурен, че и със заместника му ще бъде толкова лесно, не уволнявал господин Дьо Шоазьол напук на интригите на госпожа Дю Бари. (780)

— Шоазьол, Етиен Франсоа дьо (1719–1785) е френски аристократ и политик, министър на външните работи по времето на Луи XV.
› Бари, Жан дю (1743–1793) е фаворитка на Луи XV след мадам дьо Помпадур, гилотинирана по време на Революцията.

Херцог Дьо Шоазьол много искал да си вземе обратно писмата, които бил писал на господин Дьо Калон по време на историята с господин Дьо Ла Шалоте, но било опасно да проявява такова желание. Тогава между него и Калон се разиграла забавна сцена. Калон измъквал от чантата си номерирани писма, преглежда ги и всеки път казвал: "Ето нещо, което заслужава да се изгори" или друга подобна шега. Господин Дьо Шоазьол се правел, че това не го засяга, а Калон се забавлявал от объркването му и разправял: "Ако една работа не е опасна, изгубвам всякакъв интерес към нея." (874)

— Калон, Шарл Александр дьо (1734–1802) е политически деец, главен контрольор на френските финанси от 1783 до 1787 г.
› Ла Шалоте, Луи Рьоне дьо (1701–1785) е главен прокурор на Рейнския парламент. Водел война срещу губернатора на Бретан герцог Д'Егийон. Неразбирателството им се превърнало в конфликт между парламентите и краля. В крайна сметка Д'Егийон вкарал Ла Шалоте в затвора. Херцог Дьо Шоазьол защитавал каузата на Ла Шалоте.

В една битка маршал Дьо Брьой се излагал ненужно на опасност и не искал да се отдалечи от полесражението. Приятелите му напразно се опитвали да го убедят. Най-поле един от тях – господин Дьо Жокур – се приближил и му пошушнал: "Господин маршал, ако ви убият, командването ще бъде поето от господин Дьо Рут." А това бил най-глупавият от генерал-лейтенантите. Поразен от опасността, надвиснала над армията, Брьой се оттеглил. (880)

— Брой, Виктор Франсоа дьо (1718–1804) е френски аристократ и маршал на Франция, отличил се в Седемгодишната война (1756–1763); емигрирал след Революцията.
› Жокур, Луи Пиер дьо(1723–?) е френски бригаден генерал.
› Рут, Шарл Едуар дьо (1710–?) е френски генерал-лейтенант.

Един човек пиел отлично вино, без да го хвали. Стопанинът му сервирал тогава друго, съвсем долнопробно. "Много е добро" — забелязал мълчаливият пияч. "Но то е за десет су — възразил стопанинът, — а другото беше за боговете." — "Знам — отвърнал сътрапезникът му. — Затова не го и похвалих. А виж, второто има нужда от препоръка." (883)

За да не скверни името "римлянин", когато говореше за съвременните римляни, Дюкло казваше "италианец от Рим". (884)

М... разправяше: "Когато посещавам някого, то е, защото съм го предпочел пред себе си. Не съм такъв безделник, че да го правя по друга причина." (886)

За господин Дьо Калон, изгонен след обявяването на дефицита, казваха: "Не го закачиха, когато направи пожара, а го наказаха, щом би тревога." (889)

— Калон, Шарл Александр дьо (1734–1802) е политически деец, главен контрольор на френските финанси от 1783 до 1787 г.
› Държавният дефицит, обявен през 1787 г. от Калон възлизал на 650 милиона ливри, а при назначаването му за главен контрольор на финансите е бил не повече от 283 милиона.

"Моля ви да повярвате — рекъл М... на един много богат човек, — че нямам нужда от това, което ми липсва." (891)

Предложили на М... пост, някои от функциите на който не подхождали на деликатната му природа, а той казал: "Този пост не отговаря на самолюбието, което си позволявам, нито на самолюбието, което си налагам." (892)

Попитал М... "Кой човек е най-приятен на обществото?" Той отговорил: "Този, който умее да се харесва." (986)

Казали на един човек, че М..., който някога му бил благодетел, го мрази. Той отвърнал: "Ще ми позволите да се усъмня. Надявам се, че той няма да ме принуди да насоча към себе си уважението, което имам нужда да изпитвам към него." (897)

Една девойка, чиято майка беше ревнива и безкрайно не одобряваше тринадесетте й години, ми каза един ден: "Все ми се ще да й поискам извинение, че съм се родила." (899)

Някой казал на М...: "Вие много държите да ви уважават." Той отговорил с думи, които ме поразиха: "Не, просто държа на себе си и това понякога ми носи чуждото уважение." (907)

Един съпруг казал на жена си: "Госпожо, този човек явно има права над вас, а не ви засвидетелства необходимото уважение. Няма да търпя такова нещо. Съгласен съм да ви третира зле, когато сте сама, но да го прави в мое присъствие, е все едно, че мен не уважава." (911)

На масата седях до един човек, който ме попита дали жената срещу него е съпруга на мъжа до нея. Бях забелязал, че двамата изобщо не си говорят, затова отвърнах: "Господине, той или не я познава, или тя му е жена." (912)

На въпроса ми защо занемарява таланта си и защо е толкова нечувствителен към славата, господин дьо Т... отговори: "Самолюбието ми загина в крушението на интереса ми към хората." (914)

Казали на един скромен човек: "Можеш вдън земя да скриеш добродетелите си, но понякога и земята се пропуква." (915)

Един фехтовач – сръчен, но страхлив, остроумен и галантен към дамите, обаче импотентен, го определили така: "Бива го да върти сабята и да завърта женските глави, но дуелът го плаши – и в залата, и в леглото." (918)

"Това, което прави света неприятен — считаше господин Дьо Л..., — са негодниците и честните хора. За да бъдат нещата поносими, би трябвало да се унищожат едните и да се поизменят другите, да се разруши адът и да се преустрои раят." (926)

Д... се чудеше, че господин Дьо Л... – човек твърде влиятелен – все не успява да уреди един свой приятел. То беше, защото слабостта на характера му унищожаваше влиянието му. Безсилен е този, който не умее да прибави към силата си воля. (928)

М... разправяше, че винаги са му допадали следните максими за жените: "Говори само хубави неща за пола им; хвали приятните жени; мълчи си за другите; малко се виждай с тях; не им се доверявай; никога не оставяй щастието ти да зависи то жена, каквато и да е тя." (930)

Госпожа Дьо... казваше за господин Б...: "Той е порядъчен, но посредствен и с ръбат характер. Също като белия костур, който е здравословен, ала блудкав на вкус и пълен с кости." (931)

М... не толкова владее страстите си, колкото ги потиска. По този повод той ми казваше: "Приличам на ездач, който не съумява да обуздае коня си, затова го застрелва и се строполява заедно с него." (933)

Попитах М... защо отказа толкова постове. Отговори ми: "Не приемам нищо, което замества човека с някаква роля." (934)

М... се чудеше: "Не знам защо госпожа Дьо Л... толкова държи да я посещавам. Истината е, че щом не съм я виждал известно време, по-малко я презирам." това би могло да се каже за обществото изобщо. (940)

Находчивият човекомразец Д... разправяше за лошотията на хората: "Само безполезността на първия потоп възпира Бог да ни изпрати втори." (941)

Според М... неудобството да си по-долу от принцовете богато се изплаща от удобството да си далеч от тях. (945)

"Естествените чувства са толкова рядко явление, че понякога се спирам на улицата да погледам как някое куче гризе кокал. Най-любопитна ми е тази гледка, след като съм бил във Версай, Марли, Фонтебло" — думи на господин Дьо... (947)

Господин Тома рече веднъж: "Нямам нужда от съвременниците си, но се нуждая от потомството." Толкова да обичаш славата! Аз забелязах: "Много философско наистина – да минаваш без живите, а да ти трябват неродените." (948)

— Тома, Антоан (1732–1785) е френски писател, получил множество награди от Академията, преди да стане неин член; приятел е на Шамфор.

Обвинили М..., че е мизантроп. "Аз ли? Нищо подобно. По едно време мислех да стана мизантроп, но слава богу, навреме се спрях." — "И как точно?" — "Като заживях в усамотение." (952)

По повод на жените и на недостатъците им М... се пошегува по следния начин: "Човек трябва да избере: или да обича жените, или да ги познава – средно положение няма." (955)

М... публикува произведение, което бързо нашумя. Бе написал и второ, което приятелите му много харесаха и настояваха също да издаде. "Не — възпротиви се той. — Да оставим на завистта време да си изтрие пяната от устата." (956)

Младият М... ме запита защо госпожа дьо Б... го бе отблъснала и се бе втурнала да преследва господин Дьо Л..., който явно не приемаше авансите й. Отговорих му: "Драги приятелю, богатата и всемогъща Генуа предлагаше суверенитета си на много крале и никой от тях не го пожела. Затова пък всички си оспорваха Корсика, където виреят само диви кестени, но която е горда и независима." (957)

Един роднина на господин Дьо Вержен го попитал защо е допуснал да назначат в министерството барон Дьо Брьотьой, който би могъл да го измести. "Защото — отвърнал Вержен — това е човек, който винаги е живял в чужбина и тук не го познават. Репутацията му е задочна и много хора го смятат достоен за министерството. Единственият начин да им се отворя очите е отблизо да го видят какво представлява." (958)

— Вержен, Шарл Гравие дьо (1719–1787) е френски политически деец и дипломат, министър на външните работи по време на Луи XVI.
› Барон дьо Брьотьой, Луи Огюст (1730–1807) – френски политик и дипломат, посланик по времто на Луи XV и министър при Луи XVI, любимец на Мария-Антоанета. След Революцията емигрира и се връща във Франция през Втората империя.

Господин Дьо Ф... знаел, че жена му си има любовници, но общо взето се ползвал от съпружеските си права. Една вечер отново решил да прибегне до тях, но жена му не се съгласила. "Хайде сега! — отблъснала го тя. — Сякаш не знаете, че имам връзка с М..." — "И какво от това! — възразил той. — Та нали не ми отказвахте, когато имахте връзка с Л..., със С..., с Н..., с Т...?" — "О! Но има разлика! Нима към тях съм изпитвала любов? Те бяха обикновени прищевки. Докато към М... чувствата ми са истински и обсебващи." — "Е, щом е така, няма какво." И наистина всичко свършило дотук. Господин дьо Р..., пред когото разказвали тази история, възкликнал: "Господи! Благодарен съм ви, че направихте брака толкова благовъзпитан!" (961)

"Враговете ми нищо не могат да ми сторят — твърдеше М..., — защото са безсилни да ми отнемат способността да мисля както трябва и да постъпвам както трябва." (932)

Господин Дьо... поискал от епископа на ... да му продаде лятната си къща, в която не стъпвал. Епископът отказал: "Нима не знаете, че човек винаги трябва да има едно място, където не стъпва и където си въобразява, че ще бъде щастлив, ако отиде?" Господин Дьо ... помълчал и се съгласил: "Прав сте, точно това е създало славата на рая." (964)

След като Чарлз II си възвърнал престола, Милтън можел отново да заеме доходното място, което му било отнето. На молбите на съпругата си обаче той отговорил: "Вие сте жена и искате да се возите в каляска. Аз пък съм мъж и искам да живея и да си отида като честен човек." (965)

— Английският крал Чарлз II си възвръща престола през 1660 г. при реставрацията на монархията на Стюартите след управлението на Кромуел.
› Милтън, Джон (1608–1674) е английски поет, автор на "Изгубеният рай", "Възвърнатият рай" и др. Оказал голямо влияние върху романтизма в Англия и Франция. От 1649 до 1660 г. Милтън бил секретар на Държавния съвет и водел дипломатическата кореспонденция на английската република.

Уговарях господин Дьо Л... да забрави грешките на господин Дьо Б..., който някога му бе направил услуга. Той възрази: "Бог препоръчва да се прощават обидите, но не и благодеянията." (966)

Знаменитият Бен Джонсън твърдял, че тези, които са се женили за музите, са загивали от глад, а тези, които са се любили с тях, са се чувствали много добре. Това ми напомня на думите на Дидро, който рече веднъж, че разумният литератор може да стане любовник на жена, която пиеше книга, но трябва да сключи брак с жена, която умее да шие риза. Има и още по-добра възможност: да се люби с тази, която пише книга, и да не се жени за никоя. (971)

— Джонсън, Бенджамин (1572–1637) е английски драматург, автор на "Волпоне или Лисицата", "Алхимикът" и др. Бил е приятел и съперник на Шекспир.

"Надявам се, че един ден — мечтаеше М... — ще изляза от Народното събрание, председателствано от евреин, за да присъствам на сватба на католик, разведен с лутеранка и встъпващ в брак с млада анабаптистка. След това ще отиде да обядваме у свещеника и той ще ни представи младата си съпруга, изповядваща английската вяра, за която се оженил след кончината на първата си жена калвинистка." (972)

Казваха за един лекомислен, но непокварен придворен: "Понапрашил се е във вихрушката, но не се е изцапал в калта." (974)

Една жена се опиваше от собствената си добродетел и твърдеше, че не ще и да чуе за любов. Един духовит човек рече по този повод: "Що за самохвалство! Не може ли да си намери любовник и без толкова приказки.?"

Един нещастен портиер, на когото децата на господаря му отказали да изплатят завещаните му хиляда ливри и който можеше да си ги поиска чрез съда, ми казваше: "Бива ли, господине, да подам жалба срещу децата на човек, комуто съм служил двадесет и пет години, пък и на тях самите служа от петнадесет?" Несправедливостта бе породила у портиера великодушие.

На въпроса, защо природата е направила любовта независима от разума ни, М... отговорил: "Защото природата се стреми единствено да запази вида и за да направи това, тя се нуждае от глупостта ни. Да ли в пияно състояние ще отида при някоя прислужница в кабаре или при някоя уличница, или ще покоря самата Клариса след две години ухажване, природата все едно ще е постигнала целта си. Докато разумът би ме предпазил от прислужницата, от уличницата и от Клариса може би. Ако се осланяме само на него, кой би искал да стане баща и да си създаде толкова грижи за в бъдеще? Коя жена би си навлякла едногодишна болест заради неколкоминутна епилептична криза? Като ни лишава от разум, природата по-добре осигурява властта си над нас. Това е причината да не прави разлика между Зеновия и слугинята, която й гледа кокошките, между Марк Аврелий и коняря му. (981)

— Клариса е героиня от известния през 18-ти век роман на Самюел Ричардсън "Клариса Харлоу", олицетворение на поругана добродетел.
› Зеновия (III в.сл.н.е.) е царица на Палмира (днешна Сирия), завладяла Египет и Мала Азия, насърчавала изкуствата.
› Марк Аврелий (121–180) е римски император и философ.

М... – човек податлив и с душа, отворена за всякакви впечатления – се влияе от всичко, което вижда и чува, готов е да се просълзи, когато му разказват за някоя добра постъпка, и да се усмихне, когато някой глупак се опита да я окарикатури.

М... твърди, че и на най-отбраното общество напълно подхожда описанието на един публичен дом, направено от млада жена, която живеела там. Той я срещнал в едно модно заведение, приближил се до нея и я попитал къде може да я види насаме, за да й разкрие няколко малки тайни: "Господине — отвърнала тя, — наемателка съм на госпожа ... Това е почтен дом, посещаван само от достойни хора, повечето с каляски. Има широка пътна врата, красив салон с огледала и прекрасен полилей и яденето се поднася в плоски съдове." — "Но как така! Живял съм между светски хора и не съм виждал нещо по-изискано." — "Нито пък аз, която съм обитавала какви ли не домове." М... с припомняше една по една всички подробности и смяташе, че всяка от тях може да се приложи към обществото. (983)

— Плоски съдове са използвали аристократите и много заможните хора, простолюдието се е хранело в паници.

М... лудо се забавлява с недъзите, които открива в обществото. Изглежда очарован, когато види някоя смайваща несправедливост – незаслужено разпределени постове, смешни противоречия в поведението на управници, скандали от всякакъв вид, каквито обществото често ни предлага. Отначало мислех, че е злобен. Но когато го опознах по-отблизо, разбрах на какъв принцип се подчинява този странен начин на възприемане на нещата. Става дума всъщност за почтено чувство, за добродетелно възмущение, което дълго време го е правело нещастен и кеот е заменил със склонност към шеги, – шеги, които би трябвало да са само весели, но понякога стават горчиви и саркастични, давайки да се разбере какво лежи в основата им. (984)

Приятелствата на Н... не са нищо друго освен отношение между интересите му и интересите на предполагаемите му приятели. Любовите му не са нищо друго освен плодове на доброто му храносмилане. Всичко, което е над или отвъд тези неща, за него не съществува. Благородният и безкористен приятелски порив, нежното чувство му изглеждат безумие, не по-малко безсмислено то безумието, заради което затварят в лудниците. (985)

Господин дьо Сегюр издаде нареждане, според което в артилерията могат да се приемат само потомствени благородници и то образовани. Тогава се случи нещо забавно. Абат Босю, който изпитвал кандидатите, дал атестация само на буржоа, а Шерен – само на благородници. От стотината, явили се, само четирима или петима отговаряли и на двете условия. (986)

— Сегюр, Филип Анри дьо (1724–1801) е френски аристократ и военачалник, отличил се във Войната за австрийското наследство, заемал поста военен министър, през 1781 г. издал постановление, което забранявало на лица от неблагороднически произход да заемат офицерски длъжности.
› Босю, Шарл (1730–1814) е известен френски математик.
› Шерен, Бернар (?–1783) е кралски генеалог, проверявал доказателствата за благороднически произход, необходими за представянето в двора и за получаване право за ползване на кралските каляски.

Маршал Дьо Ноай завел дело в Парламетна срещу един свой арендатор. Осем от деветимата съветници отказали да вземат страна с думите: "В качеството на роднина на господин Дьо Ноай." И наистина му били роднини... но от девето коляно. На един от съветниците – господин Юрсон, това тщеславие се сторило смешно и ставайки, той заявил: "И аз отказвам." Председателят го попитал: "В качеството си на какъв?" Той отговорил: "На роднина на арендатора." (990)

— Ноай, Луи дьо (1713–1793) е френски аристократ и военачалник, маршал на Франция

"Каква власт имат над мен големците и принцовете? — казваше М... — Могат ли да ми върнат младостта или да ми отнемат мисълта, която във всичко ми носи утеха?" (995)

В една компания разисквали въпроса кое е по-приятно – да даваш или да получаваш. Някои твърдели, че да даваш, други – че между истински приятели удоволствието да получаваш е не по-малко изтънчено и дори по-силно. Един умен човек, когото попитали за мнението му, казал: "Не знам кое е по-силно. Но аз лично бих предпочел да давам. Струва ми се, че това удоволствие е по-трайно и съм забелязал, че за него именно човек си спомня по-дълго." (999)

"Отблъсквам опитите на господин дьо Б... да се сближи с мен — казваше М..., — защото не ценя качествата, заради които съм му нужен, а и защото, ако познаваше качествата, заради които се уважавам, щеше да ми затвори вратата." (1001)

Предложили на М... доходоносен пост, който не му допадал. Той отговорил: "Знам, че човек живее с пари. Но знам също, че не бива да живее за пари." (1005)

Някой разправяше за един твърде себичен човек: "Ще ви изгори къщата, за да си опържи две яйца." (1006)

Един човек оздравял много бързо и като го попитали как така, той отвърнал: "По рано разчитах на себе си, а сега започнах да се съобразявам със себе си." (1008)

Когато господин дьо Р... е прекарал ден, без да напише нито ред, той повтаря думите на Тит: "Загубих един ден." (1015)

— Според преданието така казвал римският император Тит Флавий Веспасиан (9–79 г.сл.н.е.) на приятелите си, когато според него през някой ден не е успял да на прави добро (лат. Amici, diem perdidi)

"Във физическо отношение — твърдеше М..., човек с крехко здраве и много силен характер — аз съм като тръстиката, която се прегъва, но не се чупи. В нравствено пък съм като дъба, който се пречупва, но не се огъва. "Homo interior totus nervus" — казва Ван Хелмонт. (1017)

— "Homo interior totus nervus" — от лат. човек е създаден само от нерви.
› Ван Хелмонт, Ян Батист (1577–1644) е фламандски лекар и химик.

"Познавал съм — разправяше деветдесет и една годишният господин Дьо Л... — хора със силен характер, но без душевна чистота. И други с чиста душа, но слабохарактерни." (1018)

Господин Д'Анвил направил услуга на господин Дьо Кондорсе и го помолил да я запази в тайна, което и било сторено. След няколко години двамата се скарали. Тогава господин Дьо Кондорсе разкрил тайната. общият им приятел господин Дьо Талейран научил за това и попитал Кондорсе за причините на странното му поведение. Кондорсе отвърнал: "Мълчах за услугата му, докато го обичах. Сега говоря, защото не го обичам вече. Навремето това беше негова тайна, сега е моя." (1019)

— Анвил, Жан Батист д' (1697–1782) е френски географ и картограф.
› Кондорсе, Мари Жан Антоан Никола дьо (1743–1794) е френски философ, математик и политик, писал за Енциклопедията статии по политическа икономия. Осъден на гилотиниране от Терора, той се отравя в затвора.
› Талейран, Шарл Морис дьо (1754–1838) е виден френски дипломат, политик, министър на външните работи, известен със своята далновидност.

"Щастието не е лесна работа — твърдеше М... — Да го намерим в себе си е трудно, да го намерим другаде – невъзможно." (1023)

Господин Дьо..., който се пишеше приятел на господин Тюрго, посети господин Дьо Морпа, за да го поздрави, че се е отървал от Тюрго.
Същият този приятел на Тюрго не го погледна цяла година след изпадането му в немилост. А когато самият Тюрго поиска да го види, той му определи среща не в дома му, не и в своя дом, а у Дюплеси, който в момента бе поканил художник да го рисува.
По-късно той имà дързостта да каже на господин Берт..., напуснал Париж осем дни след кончината на Тюрго: "Аз, който съм бил с Тюрго през целия му живот, аз, близкият му приятел, който му затвори очите..."
Започна да се държи нагло с господин Некер едва когато последният си развали отношенията с Морпа, а когато падна, отиде да обядва у Сен Фоа с Бурбулон, враг на Некер, при положение, че презираше и двамата.
Прекара живота си в злословие против Калон, когото накрая подслони у дома си, против Вержен, когото непрекъснато се мъчеше да спечели с посредничеството на Енен. След това скъса с Енен и го замести с Реневал. С него пък си послужи, за да осигури голяма заплата на господин, Д'Орнано, назначен да ръководи определянето на границите между Франция и Испания.
Той е недоверчив и за всеки случай пости в петък и в събота. Издействува си сто хиляди ливри от краля, за да плати дълговете на брат си и да го настани в Лувъра, като твърдеше, че му е помогнал със собствените си пари.
Определен за попечител на малкия Барт..., на когото майка му бе оставила сто хиляди екю, ощетявайки сестра му госпожа Дьо Верж..., той събра семейството и накара младежа да се откаже от наследството и да скъса завещанието. После, при първата младежка грешка на подопечния си, се отрече от попечителството. (1027)

— Тюрго, Ан Робер Жак (1727–1781) е френски политик и икономист. Като главен контрольор на финансите въвежда редица реформи в полза на селското стопанство и на промишлеността, с което си навлича враждебността на някои прослойки.
› Морпà, Жан Фредерик дьо (1707–1781) е френски политически деец, министър при Луи ХV и при Луи XVI.
› Сен Фоа, Жермен Франсоа (1698–1776) е френски литератор, известен с честите си дуели.
› Дюплеси, Жозеф (1725–1802) е френски художник портретист.
› Бурболон е помощник на главния интендант по финансите.
› Енен, Пиер Мишел д' (1728–1807) е френски дипломат, началник на кралската канцелария при Луи XVI
› Реневал, Жозеф дьо (1746–1812) е френски дипломат.
› Орнано, Джовани Батиста д' е бригаден генерал, родом от Корсика. При Луи XVI бил губернатор на Байон и шеф на комисията п оопределянето на френско-испанската граница.

В Перу само благородниците имали право да учат. Нашите благородници не претендират за това право. (1030)

Пруският крал, който не можел да седи със скръстени ръце, казал веднъж, че едва ли има човек, който да е направил и половината от това, което би могъл да направи. (1034)

— Става дума за Фридрих ІІ Велики (1712–1786) – крал на Прусия.

Толкова силно мразя деспотизма — твърдеше М..., — че не мога да понасям думата предписание, дори когато е лекарско." (1039)

М... казваше, че съществуват отлични принципи за твърдите и силни характери, но че те не вършат никаква работа на слабите характери. Също като доспехите на Ахил, които идеално му прилягали, но в които самият Патрокъл се чувствал притеснен. (1043)

— Патрокъл бил голям приятел на гръцкия герой Ахил. В Троянската война той облякъл доспехите му, отблъснал троянците, но накрая бил убит от Хектор, а Ахил му уредил грандиозно погребение.

След умишлено извършеното престъпление или зло би трябвало да се поставят лошите последствия от добрите намерения после добрите деяния в ущърб на обществото, а така също и добрината, направена на лош човек, недомислията, вършени от добродушие, поразиите от зле прилаганата философия, несръчната услуга, оказвана на приятел, погрешното използване на полезни или честни правила и т.н. (1044)

Казваха за М..., който бе обзет от тъмни мисли и виждаше всичко в черно, че строи въздушни зандани. (1048)

Някакъв журналист публикувал във вестника си следното: "Едни твърдят, че Мазарини е жив, други, че не е жив. Не вярвам нито на едното, нито на другото." (1050)

— Мазарини, Джулио (1602–1661) е френски кардинал от италиански произход, политик, пръв министър при Ана Австрийска и неин любовник по времето, когато е била регентка на сина си Луи XIV.

Старият Д'Арнонкур сключил с една лека жена договор за хиляда и двеста ливри рента за времето, през което ще го обича. Тя лекомислено се разделила с него и се свързала с някакъв млад човек, който видял договора и намислил да го поднови. Тогава та си поискала от Д'Арнонкур сумите за тримесечията, изтекли от последното плащане, като му изпратила на обгербована хартия уверение, че още го обича. (1051)

Според М... една мисъл, изказана два пъти в едно и също произведение, и то на не голямо разстояние, напомня за хората, които си тръгват и после се връщат, за да си вземат сабята или шапката. (1095)

"Играя на шах на двадесет и четири су в салон, в който играят на зарове на по сто луидора" — разправяше един генерал, участвал в трудна и неблагодарна война, докато други се проявявали в лесни и блестящи походи. (1096)

Задали на М... деликатен въпрос и той отвърнал: "Тия неща са ми напълно ясни, когато не ми говорят за тях, и веднага ги забравям, щом ги споменат пред мен." (1099)

Волтер разправял за поета Роа, когото често давали под съд и който точно бил излязъл от затвора "Сен Лазар": "Като човек е умен. Но като творец много снизходително го съдят." (1101)

— Роа, Пиер (1683–1764) е френски поет, създал си много врагове с епиграмите си и прекарал края на живота си в бедност.

Попитали един човек, който твърдял, че уважава жените, дали е имал много любовници. Той отговорил: "Не толкова, колкото ако ги презирах." (1104)

Намекнали на един умен човек, че не познава добре двора. Той отговорил: "Човек може да бъде отличен географ, без да е излизал от вкъщи. Д'Анвил никога не бе напускал стаята си." (1105)

— Анвил, Жан Батист д' (1697–1782) е френски географ и картограф.

Виконт дьо С... попитал господин Дьо Вен: "Вярно ли е, господине, че сте казали в един дом, където ме смятат за умен, че не съм?" Господин Дьо Вен отговорил: "Господине, във всичко това няма нито една вярна дума. Никога не съм бил в дом, където ви смятат за умен, за да кажа, че не сте." (1109)

— Вен, Жан дьо (1733–1803) е френски финансист и литератор.

М... споделяше с мен, че авторите, които се впускат в дълги оправдания пред читателите, му приличат на кучета, които тичат и джавкат след пощенска кола. (1110)

Във всяка възраст от живота човек навлиза като новак. (1111)

М... рекъл на някакъв младеж, който не забелязал, че в него е влюбена една жена: "Много сте млад още, умеете да четете само големите букви." (1112)

"Не мога да търпя безупречните жени, които са над всяка слабост — разправяше М... — Струва ми се, че виждам на вратата им изписан стихът на Данте: "О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете." /Девиза на прокълнатите/ (1115)

Посъветвали един млад мъж да си поиска писмата от четиридесетгодишна жена, в която преди това бил влюбен. "Тя сигурно не ги пази" — казал той. "Напротив — отвърнали му. — Когато станат на тридесет години, жените започват да пазят любовните си писма." (1118)

Големите винаги продават компанията си на тщеславието на малките. (1120)

Казали на Жан-Жак Русо, който много пъти побеждавал на шах принц Дьо Конти, че това е проява на неуважение и че трябва да го остави да спечели няколко партии. "Как! — учудил се той. — Ами че аз всеки път му давам топа." (1124)

— Конти, Луи Франсоа дьо (1717–1776) е френски аристократ и военачалник, участвал във войната за наследството на Австрия.

Усетът и мярката са може би най-разпространените качества между онези, които ни създават предимства в обществото. Те ни карат да изричаме думи, по-ценни от всяка духовитост. Веднъж в една компания, прекалено много хвалели министъра Некер. Тогава някой, който очевидно не го обичал, попитал: "Господине, колко време беше той министър след кончината на господин Дьо Пезе?" След тази реплика, която напомнила, че Некер бил ученик на Пезе, въодушевлението веднага спаднало. (1130)

— Пезе, Александр дьо (1741–1777) е наставник на младия Луи XVI.

Пруският крал попитал един войник с белег на лицето: "В коя кръчма те наредиха така?" — "В същата, в която и вие платихте своя дял, в Колин." — отговорил войникът. На краля, който бил претърпял поражение в Колин, много му допаднал отговорът. (1131)

— Става дума за пруския крал Фридрих ІІ Велики (1712–1786), който през 1757 г. търпи поражение от австрийците край чешкия град Колин.

Като научил подробности за битката при Рамийи, Луи XVI възкликнал: "Нима Бог е забравил всичко, което направих за него?" (Анекдот, разказан на Волтер от един от старите херцози Дьо Бранка.)

В Англия е прието, когато крадците са в затвора и знаят, че ще ги осъдят на смърт, да разпродават всичко, което имат, за да си направят хубаво угощение, преди да се преселят в отвъдното. Обикновено най-търсени са конете им, защото повечето от тях са отлични. Един лорд поискал коня на един от крадците, който го взел за човек от занаята и го предупредил: "Не искам да ви мамя. Конят ми е добър бегач, но има един много голям недостатък – отстъпва щом стигне до вратата на каретата." (1142)

Един човек имаше навика да донася на хората доброто, което те казваха един за друг. Наричаха го "добрия клюкар". (1144)

Жените имат толкова лоша слава — разправяше господин Дюбюк, — че вече никой мъж не се хвали с приключенията си. (1146)

— Дюбюк, Жан Батист (1717–1795) е френски икономист и държавник.

Казали на Волтер, че злоупотребата с работата и с кафето го убива. "Аз съм се родил убит" — отвърнал той.

М... за светския начин на живот: "Обществото би било очарователно, ако хората се интересуваха един от друг." (1150)

Барон Дьо Ла Уз бил направил някои услуги на папа Ганганели, който го попитал може ли да му се отплати с нещо. Хитрият гасконец помолил да му даде мощи на светец. Папата бил изненадан от такава молба от страна на французин, но я изпълнил. Баронът има в Пиренеите малко парче земя с незначителен доход и без пазар за реколтата. Той отнесъл там светеца. И ето че веднага дотичали купувачи, започнали да стават чудеса, цяло едно село изникнало наблизо, хранителните продукти увеличили цените си и приходите на барона се утроили. (1152)

— Ла Уз, Матийо дьо (1724–1794) е френски аристократ и дипломат, посланик в Парма.
› Папа Ганганели – става дума за Климент XIV, заемал папския престол от 1769 до 1774 г.

Някакъв глупак казал посред разговора: "Дойде ми наум нещо." Един шегаджия забелязал: "Колко изненадващо." (1155)

Милорд Хамилтън бил твърде особен човек. Веднъж се напил в една гостилница в Англия, убил прислужника и се прибрал, без да си спомня какво е направил. Гостилничарят дотичал много уплашен и му казал: "Милорд, знаете ли , че сте убили момчето?" Лордът отговорил все още пелтечейки: "Впишете ми го в сметката." (1156)

— Хамилтън, Антъни (1646–1720) е ирландски писател, живял във Франция и написал на френски "Спомени за живота на граф Дьо Грамон".

Кавалерът Дьо Нарбон срещнал някакъв надут тип, чието свойско държане не му харесало и който му рекъл: "Здравей, приятелю, как си?" Нарбон му отговорил: "Здравей, приятелю, как се казваш?" (1157)

— Нарбон, Луи дьо (1755–1713) е френски аристократ, военен министър и приятел на Шамфор.

Един скъперник страдал от зъбобол. Посъветвали го да си извади зъба, а той въздъхнал: "Явно пак трябва да се харчат пари..." (1158)

Казвали за един човек без всякакъв късмет: "като падне на гръб и си счупва носа". (1159)

Като се върна от Германия, М... каза: "Ако има нещо, за което да не ме бива, то е за германец." (1161)

Докато пребивавал в Соасон, Волтер би посетен от депутати от Соасонската академия, които я нарекли най-голямата дъщеря на Френската академия. "Да, господа — потвърдил Волтер, — най-голямата, разумната, почтена дъщеря, която не дава повод за приказки." (1166)

Съпругата на престолонаследника Мария Баварска спяла или се правела, че спи. Принцеса Дьо Конти, дъщеря на Луи XIV, се обадила: "Госпожа престолонаследничката е още по-грозна, когато спи, отколкото, когато е будна." Престолонаследницата отговорила, без да помръдне: "Госпожо, не всеки е дете на любовта." (1168)

— Мария Баварска (1660–1690) е съпруга на сина на Луи XIV.
› Конти, Мари Ан дьо (1666–1739) е извънбрачна дъщеря на Луи XIV и неговата фаворитка Луиз дьо Ла Валиер (1644–1710), жена на принц Луи дьо Конти. Славела се с изключителна красота.

Един американец забелязал шестима англичани, отделили се от войската си, и проявил нечувана дързост – нападнал ги, ранил двама от тях, обезоръжил останалите и ги завел при генерал Вашингтон. Генералът го попитал как е успал да се справи с шестимата наведнъж. Той отвърнал: "Ами щом ги видях, се спуснах към тях и ги обкръжих." (1169)

— Вашингтон, Джордж (1732–1799) е първият американски президент, преди това главнокомандващ армията във войната за независимост на САЩ (1775–1783).

Рулиер казал на Шамфор един ден: "През живота си съм сторил само едно зло." —"И кога ще свърши то?" — заинтересувал се последният.

Господин Дьо Водрьой упреквал Шамфор, че няма доверие в приятелите си. "Вие не сте богат — рекъл му той, — а забравяте приятелството ни." — "Обещавам ви — отвърнал му Шамфор — да ви поискам двадесет и пет луидора, щом си изплатите дълговете." (1174)

— Водрьой, Жозеф дьо (1740–1817) е френски аристократ и военачалник, генерал, придворен, покровител на Шамфор.

Като чул да хулят платоническата любов заради пакостната роля на въображението, М... заявил: "Не се боя от нея. Когато една жена ми допада и ме прави щастлив, аз се отдавам на чувствата, които ми вдъхва, като си запазвам правото да не се хващам в клопката й, ако не ми допада. Въображението ми е мебелистът, когото изпращам да ми обзаведе жилището, в което ще ми е добре. В противен случай не му нареждам нищо и си спестявам разноските по един спомен." (1177)

Уподобяват несръчните благодетели на коза, която се оставя да я издоят и после от глупост ритва паницата с млякото. (1180)

М... разправяше, че от всичко най-обича покоя, тишината, мрака. Отговориха му: "Значи... болничната стая." (1182)

Сама по себе си жената не е нищо. Тя е това, което изглежда на мъжа, с когото е близка. Затова побеснява срещу хората, в чиито очи не изглежда такава, каквато й се ще. В този случай тя просто престава да съществува. Докато мъжът по-малко се засяга, тъй като същността му остава непроменена. (1185)

Господин Д'Осмон играел на карти два-три дни след кончината на жена си, която се поминала в провинцията. "Но Д'Осмон — забелязал някой, — не е прилично да играеш веднага след кончината на жена си." — "О — отвърнал той, — новината още не ми е съобщена официално." — "Все едно, не е хубаво." — "Всъщност аз не играя — казал той, — само поиграйвам." (1188)

— Осмон, Рьоне Йосташ д' (1751–1838) е френски офицер и дипломат.

Съществува една криворазбрана скромност, заради която дори изявените личности понякога тъпчат на място. По този повод се сещам за думите, изречени от един почитан човек на закуска с придворни: "Ах, господа, как съжалявам за времето, което изгубих, докато разбера колко повече струвам от всички ви!" (1192)

Завоевателите винаги ще бъдат смятани за първи измежду хората, така както винаги ще казваме, че лъвът е царят на животните. (1193)

Бедността обрича на развала всяка добродетел. (1196)

Котката не е виновна, задето е изяла вечерята на слугинята. (1197)

Италианците казват: "Sotto umbelico ne religione ne verita", т.е. "Под пъпа няма нито религия, нито истина." (1199)

Попитали абат Трюбле за колко време пише една книга. Той отвърнал: "Зависи в каква среда се движа." (1209)

— Трюбле, Никола Шарл (1679–1770) е френски критик и мемоарист.

М... казваше, че в храма на Славата ерудитите са тези, които поставят настилката. (1210)

Попитали камериера на граф Калиостро вярно ли е, че господарят му е на триста години. Той рекъл, че не може да отговори, тъй като е на служба при него само от сто години. (1220)

— Калиостро, Александр (Джузепе Балсамо, 1743–1795) е италиански авантюрист и шарлатанин, живял до Революцията във Франция.

Принц Дьо Конти видял светлина в прозореца на една малка къща, собственост на херцог Дьо Лозен, влязъл вътре и го заварил с две жени-гигантки, доведени от панаира. Конти останал да вечеря с тях и написал на херцогиня Д'Орлеан, у която бил поканен същата вечер: "Пожертвах ви заради две дами, по-големи от вас." (1222)

— Конти, Луи Франсоа дьо (1717–1776) е френски аристократ и военачалник, участвал във войната за наследството на Австрия.
› Лозен, Арман Луи дьо (1747–1793) е френски аристократ и генерал.
› Орлеан, Луиз Анриет дьо Бурбон–Конти д' (1726–1759) е френска херцогиня, съпруга на Луи Филип Орлеански, една от най-високопоставените аристократки във Франция.

Определение за деспотизма: ред, при който висшестоящият е поквàрен, нисшестоящият – покварèн. (1228)

Чувах да разправят за един придворен шут, очевидно много мъдър, който казвал: "Не знам как става така, че ми идват наум остроти само срещу хора в немилост." (1232)

Когато превзел Дрезден, пруският крал намерил у граф Дьо Брюл сума ботуши и перуки. "Твърде много ботуши за човек, който никога не яздеше, и твърде много перуки за човек, който нямаше глава!" — казал той. (1235)

— Става дума за пруския крал Фридрих ІІ Велики (1712–1786), който по време на Седемгодишната война (1756–1763) воювал срещу съседното кралство Саксония, чиято столица Дрезден била превзета и плячкосана през 1756 г.
› Брюл, Хенрих фон (1700–1763) е немски политик, пръв министър на Саксония и отявлен враг на Фридрих II, чийто дворец бил умишлено оставен на плячкосване и разрушение от пруските войски.

Някакъв гасконец, който заемал в двора малък пост, обещал да ходатайства на стар офицер от неговия край. Завел го при краля представил го и заявил, че той и приятелят му са служили на негово величество четиридесет и шест години. "Как? Четиридесет и шест ли?" — изумил се кралят. "Да, сир, той – четиридесет и пет, а аз една: общо четиридесет и шест пълни години." (1241)

Маршал дьо Люксанбур прекарал две години в Бастилията по обвинение в магьосничество, след което бил освободен, за да поеме командването на армията. "Все още има нужда от магии" — пошегувал се той. (1253)

— Люксанбур, Франсоа, Анри дьо (1628–1695) е френски аристократ, маршал на Франция и талантлив военачалник. След някаква кавга с военния министър Лувоа, последният го затваря в Бастилията, парижка крепост, превърната в затвор, като го обвинява в магьосничество. След освобождението му е изпратен на фронта, където удържа ред блестящи победи.

Известният лъжец господин Дьо... разказал някаква малко вероятна история. "Господине — забелязал някой, — аз ви вярвам. Но съгласете се, че истината греши, като не благоволява да бъде малко по-правдоподобна." (1254)

На Коледа господин Дьо Вилар изслушал три меси и решил, че последните две са отслужени лично за него. Изпратил три луидора на свещеника, който отговорил: "Служа за собствено удоволствие." (1262)

Един тежко ранен войник не си спомнял каква вяра изповядва. Тъй като в армията имало и католици, и калвинисти, и лутерани, той попитал свой другар коя е най-добрата религия. Другарят му обаче не се бил занимавал с подобни въпроси и отговорил, че няма представа, но че ще попита капитана. Капитанът пък казал, че би дал сто екю, за да разбере. (1263)

Откраднали на един войник коня. Той събрал другарите си и заявил, че ако до два часа не му го върнат, ще направи това, което направил баща му при подобен случай. Заплашителният му вид стреснал крадеца, който си признал. Конят се върнал при господаря си. Поздравили войника и го попитали какво е щял да направи и какво е направил баща му. "Баща ми — рекъл той — изгубил коня си и дълго викал и го търсил, но не го намерил. Тогава взел седлото, сложил го на гърба, взел камшика, обул ботушите си, поставил шпорите си и високо казал на другарите си: "Виждате ли, дойдох на кон, а си отивам пеша." (1264)

Един индиански вожд бил на служба при господин Монкалм. Веднъж, когато разговаряли, генералът се ядосал, а вождът му казал невъзмутимо: "Ти си командир и се сърдиш?!" (1266)

— Монкалм, Луи Жозеф дьо (1712–1759) е френски аристократ и военачалник, бригаден генерал, командвал френските войски в Канада.

Сцена между абат Мори и кардинал Дьо Ла Рош-Емон, който карал абата да му напише речта по случай женитба на мадам Клотилд, като същевременно го хокал: "Само не прекалявайте с красивите фрази. Аз не см някакъв си умник. Най-много три изречения. На моята възраст..." и т.н. "Но, монсеньор, не били трябвало..." — "Не би ли трябвало... Що за въпрос? Вие ли ще ми нареждате какво да пиша?" — "Монсеньор, питам не трябва ли да се кажат няколко думи за Луи XV." — "Ама че питане!" И кардиналът започнал да хвали краля, след това кралицата. "Монсеньор, не били било подходящо да се похвали и престолонаследникът?" — "Че как иначе! Нима ме вземате за някой от тези философи, които отказват да отдадат дължимото на кралете и на кралските деца?" — "А сестрите на краля?" Ново избухване на кардинала и нецензурни думи. Най-после абатът взел перото и написал няколко изречения. Дошъл секретарят на кардинала. "Този тук абат — рекъл кардиналът — искаше да ме накара да се правя на умен и да редя красиви фрази. Но аз му продиктувах това, което е по-добро от всичката реторика на академията. Хайде, абате, довиждане. И друг път не бъдете такъв пустословец." (1270)

— Мори, Жан Сифрен (1746–1817) е френски духовник, писател и оратор, член на Академията.
› Ла Рош-Емон, Шарл Антоан дьо (1697–1777) е висш френски духовник, кардинал, председател на всички събрания на духовенството от 1760 до 1775 г.
› Клотилд (1759–1802) е сестра на Луи XVI, омъжила за бъдещия крал на Саридния Карл Емануил.

Госпожица Дьо..., момиченце на девет години, запитала майка си, която била отчаяна, че е загубила положението си в двора: "Мамо, но какво удоволствие ви доставяше да примирате от скука?" (1274)

Балетмайсторът Лавал бил на репетиция на една опера. Авторът или някой от приятелите му го извикал на два пъти: "Господин Дьо Лавал, господин Дьо Лавал!" Лавал се приближил и се възмутил: "Господине, два пъти ме наричате Дьо Лавал. Първия път си замълчах, но вие прекалявате. Нима ме взимате за ония двам-трима господа Дьо Лавал, които не могат да изиграят дори един менует?" (1286)

— Лавал е балтмайстор на парижката опера по времето на Луи XV. Една от най-знатните френски фамилии носела същото име, но с аристократичното "дьо" отпред.
› Менуетът е бавен салонен танци, изпълняван от аристократите по приеми и балове.

Абат дьо Тансен бил обвинен в светопродавство. Адвокатът на противната страна Обри не бил много убедителен в твърденията си. Адвокатът на абата се развихрил. Обри се престорил на объркан. Абатът решил, че ще е много хитро да се възползва от момента, за да срази клеветата, и предложил да даде клетва. Тогава Обри го прекъснал, казал, че не е нужно и представил сключения от Тансен договор за продажба. Дюдюкания, крясъци. Абатът успял да избяга и заминал за посолството в Рим. (1288)

— Абат дьо Тансен е брат на госпожа дьо Тансен (1682–1749). Имал доста осъдително поведение, което не му попречило впоследствие да стане кардинал.
› Светопродавство или симония се нарича търговията със свещени предмети или длъжности.

Като видял как херцогиня Д'Олон прави мили очи на собствения си съпруг, любовникът й рекъл: "Ама и теб си те бива! По дяволите, този път наистина прекали." И си излязъл. (1291)

Когато се появила "Системата на природата" някакъв доктор от Сорбоната изразил негодуванието си по следния начин: "Тази книга е противна и отвратителна, тя доказва, че атеистите са прави." (1293)

— "Системата на природата" е философски трактат с атеистичен характер от Пол Анри Холбах (1723–1789)

Един остроумен човек забелязал, че двама глупаци се опитват да го вземат на подбив, и казал: "Имате грешка, господа. Не се числя към породата на глупаците. Просто в момента съм попаднал между двама от тях." (1294)

Един мой познат, известен с това, че си затваряше очите пред изневерите на жена си и дори че благодарение на тях бе увеличил богатството си, изглеждаше дълбоко опечален, когато тя си отиде от този свят, и най-сериозно изрече пред мен следните думи: "Бих могъл да кажа това, което Луи XIV каза след кончината на Мария Терезия – тя за пръв път в живота си ме огорчи." (1295)

— Става дума за Мария Терезия Австрийска (1638–1683) – съпруга на Луи XIV, която не се намесвала по никакъв начин в политическия живот.

Един лекар твърдеше: "Само наследниците плащат добре." (1296)

Любовникът на една хубава жена бил намусен и се държал с нея по съпружески. Тя го укорила: "Господине, благоприличието изисква да бъдете с мен по-мил, отколкото мъжа ми, поне в негово присъствие." (1299)

М... когото често молеха да чете свои стихове и комуто това не беше по вкуса, казваше, че в такива случаи винаги си спомня думите, с които стопанинът на една маймунка се обръщал към нея, докато я развеждал по Пон Ньоф: "Хайде, драги ми Бертран, не сме дошли да се забавляваме, а да развличаме тези достойни господа." (1300)

— Пон Ньоф е мост в Париж над Сена, любимо място за разходки.

В компанията на млади и красиви жени грозната жена прави като хората, които от страх да не загубят в спора се опитват ловко да променят темата. Всички искат да знаят коя е най-хубавата жена. На грозната й се ще да питат коя е най-богатата. (1301)

Един богаташ казваше за бедните: "Нищо не им даваш, а тия чудаци пак искат." Не един принц би могъл да приложи тези думи към придворните си. (1304)

В Събранието на първенците (1787 г.) разисквали въпроса дали да се даде по-голяма власт на провинциалните интенданти. Едно високопоставено лице се изказало в положителен смисъл. Противниците му се обърнали към негов приятел, който бил умен човек и обещал да го накара да промени мнението си. Което и направил. Попитали го как е постигнал това, а той обяснил: "Въобще не съм го занимавал с тиранията и произвола, до които може да доведе увеличеното влияние на интендантите. Затова пък му споменах – знаете го колко дължи на потеклото, – че благородниците са принудени да наричат интендантите "монсеньор". Това му се видя чудовищно и той се присъедини към нашата кауза. (1306)