Иван Вазов

Иван Минчов Вазов (1850 – 1921) е български писател, поет, публицист, наричан Патриарх на българската литература.

• Рояк проповедници и социални буреносци, които ни говорят с патос за разделението на труда и капитала, за разни „нравствени задачи“ и „подкладки“… Реформаторствуват, пишат Господ с малко „г“, сеят грандиозни идеи… Господа, сейте гори! Пò ще сте полезни за България, ако отгледахте през живота си пет уврата дъбов лес, отколкото с море заучени фрази. — за социалистите

Иван Вазов
Вижте също
Статия в Уикипедия
Материали в Общомедия
Творби в Уикиизточник
Творби в Проект Гутенберг

Поезия

из „Новонагласената гусла“ (1875)

от стихосбирката „Пряпорец и гусла“

Но каква полза – питам се веке, –
ако възтокът бил румен, ален?
Дали теглà ни пò щат са леки
и живота ни по-малко жален?

Що ни нас радва, ако земя ни
била прекрасна, райска природа,
кога я тъпчат диви тирани,
когато в нея няма свобода?
…
Вече въставам срещу тирана!
Този в мен скритий пламен небесн,
който заглъхнал до днес остана,
трябва най-после навън да блесне.

Доста съм веке бивал удýшен!
Доста страх подъл, мисли безплодни!
Днес на дългът си аз съм послушен:
ази ще пея песни свободни.

из „Панагюрските въстаници“ (1875)

от стихосбирката „Пряпорец и гусла“

Боят настава, тупат сърца ни,
ето ги близо наште душмани.
Кураж, дружина вярна, сговорна.
Ний не сме веке рая покорна!

Нека с тоз удар врага да смажем,
нека му гордо, братя, докажем,
че сме строшили мръсни окови,
че сме свободни, а не робове.

из „Де е България?“ (1876)

от стихосбирката „Пряпорец и гусла“

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най-любя на светът.

Тамо, аз ще отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;

тамо, де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из тракийска равнина,

там, де Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
де на Рила грей главата
и при Охридски вълни.

из „Радецки“ (1876)

от стихосбирката „Пряпорец и гусла“

Тих бял Дунав се вълнува,
   весело шуми
и "Радецки" гордо плува
   над златни вълни.

Но кога се там съзирва
   Козлодуйский бряг,
в парахода рог изсвирва,
   рàзвя се байряк.

Млади български юнаци
   я́вяват се там,
на чела им левски знаци,
   в òчите им плам.

Горд отпреде им застана
   младият им вожд –
па казà на капитана
   с гол в ръката нож:

– Аз съм български войвода,
   мòмци ми са тез,
ний летиме за свобòда
   кръв да лейме днес.

Ний летим на Българѝя
   помощ да дадем
и от тежка тирания
   да я отървем.

из „На България“ (1876)

от стихосбирката „Тъгите на България“

На теб, Българио свещенна,
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.

из „Левски“ (1882)

от стихосбирката „Епопея на забравените“

Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и Господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.

Мисля, че вратата на небесний рай
на къде изглеждат никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на Господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.

Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарят същ
с овцете живее, на пек и на дъжд,
и че мойте братя търпят иго страшно,
а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.

Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно – хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за гибелта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта – пиянство,
че равни сме всички в големия час –
той внасяше бодрост в народната свяст.

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.

из „Раковски“ (1882)

от стихосбирката „Епопея на забравените“

Природата веща беше се сбъркàла:
тя от теб да стори гений бе искàла,
затова в глава ти като в една пещ
хвърли толкоз пламък и възторг горещ,
но друг, таен демон, се намеси тамо:
ти стана създанье от крайности само,
елемент от страсти, от жлъчка и мощ,
душа пълна с буря, с блясък и с нощ.
Твойта вражда беше вражда сатанинска,
твойта любов беше любов исполинска,
любов без съмненье, без сяст, без предел,
що кат кръс огромен ти беше понел.
…
Твоя живот целий беше един блян!
Ти гледаше бледен в бъдеще скрито.
Ти се вреше дръзко в миналото укрито
и оттам влечеше кат победен знак
векове от слава, затулени в мрак,
за царе, юнаци, вълшебни преданья,
обраснали с плесен старинни сказанья;
твоят орлов поглед виждаше навред
от българска слава останки безчет
и в тъмна ни древност, бездънна провала,
ти вкарваше смело вселената цяла.

Нищо невъзможно за теб не остà,
Ти даваше образ на всяка мечта.
На неми загадки, сфинкси безответни,
предлагаше твойте въпроси заветни;
исторйята, мракът, времето, редът
не значеха много в големий ти път;
ти искà да бутнеш, о, дух, безпокоен,
нещастен мечтател, апостол и воин,
в един час делото на пет векове.
…
И ту с перо остро, ту с гореща реч
надеждите сейше наблиз и далеч.
Един само буден сред толкова спящи,
ти един за всички като демон бдящи
работѝ, борѝ се, стрескà, вълнувà,
тук мъдрец замислен, там луда глава,
мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба:
всичко ти бе вкупом за една борба.

из „Паисий“ (1882)

от стихосбирката „Епопея на забравените“

Сто и двайсет годин… Тъмнини дълбоки!
…
И кат някой древен библейски пророк
ил' на Патмос дивний пестинника строг,
кога разкривал е въз гладката кожа
тайните на мрака и волята божа,
той фърли очи си разтреперан, бляд
към хаоса тъмний, към звездния свят,
към Бялото море, заспало дълбоко,
и вдигна тез листи, и викна високо:
"От днеска нататък българският род
история има и става народ!"
…
Нека всякой брат наш да чете, да помни, (…)
и че сме имàли царствà и столици,
и от нашта родà светци и патрици;
че и ний сме дали нещо на светът
и на вси Словене книга да четът;
и кога му викат:"Българину!" бесно,
той да се гордее с това име честно.
…
Четете да знайте, що в стари години
по тез земи славни вършили деди ни,
как със много кралства имали са бран
и била велика българската държава;
как свети Борис се покръстил в Преслава, …

из „Кочо“ (1882)

от стихосбирката „Епопея на забравените“

O, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!

из „Опълченците на Шипка“ (1883)

от стихосбирката „Епопея на забравените“

… Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
…
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

„Средството да нямаш врагове“ (1882)

от стихосбирката „Сатира“

„Преклонената главичка
остра сабя не сече“ –
тази истина едничка
кой би смял да отрече?

Както всички умни хора,
аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост.

На богатий шапка клата
и на силний казвам: да!
И затуй ми е душата
мирна, весела всегда.

Сè е харно за челяка
да е скромен и разбран:
не пречупва се гръбнака
от един учтив метан.

За начàла, убежденья
в препирня не влазам аз,
нито ме е много еня
кой що мисли тоя час.

Що е бяло, черно, сиво,
аз не знам – не ща да знам,
и готов съм услужливо
право всекиму да дам.

Интереса си обаче
нивга ази не презрях
и със силните най-паче
винаги съгласен бях.

Туй завидно положенье
аз дължа на тоз си нрав;
често тегля униженье,
но пък пътят ми е прав.

Завчерà една плесница
аз изядох напримèр
от един простак – бъбрица.
Ах! Какъв постъпък чер!

Що вий мислите, че сторих?
Че предложих там дуел?
Не, аз хитро се престорих,
нищо че не съм видèл.

По туй светът има право
тих човек да ме зове
и уверен съм на здраво,
че аз нямам врагове.

из „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ (1882)

от стихосбирката „Поля и гори“

I
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!
II
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

из „Към природата“ (1882)

от стихосбирката „Поля и гори“

Поклон на теб, природо, създание необятно,
на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,
на твойта вечна младост и вечна красота,
на всичко, що е в тебе божествено и тайно,
невидимо, кат Бога, велико и безкрайно
и равно с вечността.

из „По райските долини“ (1883)

от стихосбирката „Поля и гори“

По райските долини
пътувам фърковат.
Навред картини чудни
и божа благодат

Обичам те, обичам,
о родино света,
обичам те любовно
над всички във света!

И нека бляскат други
земи с велик успех —
аз бъдещето твое
не давам го за тех.

из „Българският език“ (1883)

от стихосбирката „Поля и гори“

Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тази, дето ни роди
за радост не — за ядове отровни.

Език прекрасен, кой не те руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушàл ли се е някой досега
в мелодйята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива —
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

из „Линее нашто поколенье...“ (1883)

от стихосбирката „Поля и гори“

    Линее нашто поколенье
навред застой, убийствен мраз;
ни топъл луч, ни вдъхновенье
не пада върху нас.

    Къде вървим, не мислим твърде,
посока няма в наший път,
спокойно бият тесни гърди,
кога от злоба не кипът.

    Стреснѝ се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло –
какво ще да му завещайш?

    Ил твоят път се веч изравни?
Ил нямаш други ти съдби?
Ил нямаш ти задачи славни
и цяло бъдеще с борби?

из „Елате ни вижте“ (1899)

от стихосбирката „Скитнишки песни“

И чупи се воля и дух под хомота
на нужди, в дълбока нощ гасне живота:
ни луч от съзнанье под покрива нищи!
Човекът словесни паднал е до скота.
      "Елате ни вижте"

из „Чети, говедарче“ (1899)

от стихосбирката „Скитнишки песни“

Ти малко си, но труд те чака тука –
без труд не може нищо – и не бе!
При мишци силни прибави наука –
разковничето там е на сполука.
      Чети: а, б!

из „Под нашето небе“ (1900)

от стихосбирката „Под нашето небе“

Поет роден съм аз, поет съм същ.
Душа на песни извор е могъщ
във радост, скръб, при росните цветя
на май, в фъртуните на януари,
всегда доволно е да диша тя
     въздухът на България.

На моя дух свободен и крилат
за песни родина е целий свят
но странна сила сеща, колчем той
вис някой зърне на Балкана стария,
когато тласнува летежа свой
     в небето на България.

„Аз съм българче“ (след 1913)

Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам –
първа радост е за мене.

Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.

Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

„Моите песни“ (1913)

от стихосбирката „Гръма на победите“

И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.

И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.

В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.

В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.

Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.

Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.

Проза

из „Под игото“ (роман, 1888)

• Марко имаше свой практически възглед за възпитанието. Човек малообразован, от прежното време, той, със своя естествен здрав смисъл, разбираше добре човешката природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по-силно се желае. По тая причина, за да ги заварди от наклонност към кражба, той поверяваше на децата си ключа от ковчега с парите.
  — Гого, иди отвори севлевия сандък и ми донеси кесията с минцовете!
  Друг път поръчваше на другиго:
  — Нà, татовата, иди ми отчети от панерчето с жълтиците двайсет рубета, та да ми ги дадеш, като се върна. — И излизаше.

— част I, глава I

• Въпреки обичая на повечето бащи по онова време – додето обядват, да държат прави децата си, уж да ги научат на почит към старите – Марко винаги туряше своите на софрата. Също и кога имаше гости, той викаше синовете си да присъствуват.
  — Нека да добиват господарски нрави — обясняваше той, — а не да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето.
  Анко Разпопчето се спряпаше от срам, колчем срещнеше човек в панталони от черно сукно.

— част I, глава I

• Сам останал прост, Марко обичаше учението и учените. Той беше от рода на ония родолюбци, жъдни ревнители на новото умствено движение, с грижите на които в късо време България биде засеяна с училища. Той имаше доста мъгляво понятие за практическата облага, която можеше знанието да донесе на тоя народ от земеделци, занаятчии и търговци. Марко гледаше угрижено как животът не даваше ни работа, ни хляб на ония, които излизаха от училище. Но той чувствуваше, със сърцето си разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света. Той вярваше в науката, както вярваше в Бога, без разсъждение. Той имаше едно славолюбие – да бъде избран за училищен настоятел в градеца си – Бяла черква. И всякога беше избиран, понеже се ползуваше с обща почест и доверие. На тая скромна обществена дейност Марко не щадеше ни труд, ни време, но бягаше от всички други, често съпрежени с власт и облаги, а особено – от конака.

— част I, глава I

• Тая вечер Марко беше в добро настроение на духа. Той с любопитство гледаше боричането на ситите, с розови бузички деца, които цепеха въздуха със звънливите си смехове. … Но тая невинна радостна игра сдоби изведнъж по-войнствен характер… Победители победени – всички се затекоха към баща си да се тъжат или оправят. … Сега от безпристрастен зрител Марко се обърна на съдия. По право и по длъжност той трябваше да гледа съ́дбата. Но съдията, въпреки съдебната практика, не щя и да чуе ни обвинения, ни защита, а издаде присъда: някои погали по главичките, други потегли за ушите, а най-малките – сиреч обидените – той целуна по бузките.
  И народът се умири.

— част I, глава I

• Не можеше да забележи човек по нейното (на Лалка) спокойно и бяло лице, разцъфтяло и добило повече женственост, че тя е нещастна в това съпружество, станало не по нейна воля. Простодушна, неопитна, без никаква романтическа подкваса на духа, която нямаше отде да възприеме в тая деспотическа среда, дето се беше възпитавала, тя отиде с мъка и със скрити сълзи под венчилото. Но времето й дойде на помощ, както бива повече в подобни случаи: тя привикна и се помири с новото си положение. Тя Стефчова не обичаше, нито беше възможно да го обикне, но тя му се покоряваше и му се боеше. И той не искаше повече от нея. В замяна на сърцето й, за което той твърде не бе се домогвал, той печелеше богато наследство, той ставаше прям наследник на Юрдана Диамандиев. Той беше доволен.

— част II, глава IV

• Марко се разлюти: (…)
  — Лудите, лудите – те да са живи!

— част II, глава ХV

• Наистина, заедно с напредването на пролетта и революционното кипение напредваше гигантски. Цяла Западна Тракия – главната му област – приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити – да ги чуят – един народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота. Една дълга върволица от предтечи – сеятели беше прегазила вече духовната нива на България и хвърлила там семето на самосъзнанието. Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий – един калугер, и се заключваше с Левски – един дякон – два светци, – беше засеяла и наторила вече нивата и първият беше я благословил от височината на Атон, последният – от височината на бесилото.
  Преди двайсетина години Раковски, като бе загатнал в едно село за въстание, едвам бе се спасил от пайванта на селяните, с помощта на женски дрехи. Сега народът, като чуеше, че иде апостол, вместо потери, пращаше му депутации да го приемат. И той слушаше, и той гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло кристална струя. Кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш! – черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си. Идеята със стихийна сила проникваше всъде, обхващаше всичко – и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха. Даже и чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им. Наистина, те, съразмерно, слабо участие взеха в патриотическото движение, но и не му пречиха – защото го не издадоха. Издайствата и подлостите, отвсякъде и от всички, дойдоха подир катастрофата, нейни всегдашни изчадия… Напразно някои пристрастно искат да монополизират това въодушевление само в полза на оная част от народа, на която краката обуваха цървули, в ущърб на историческата истина. Напразно. Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани и университанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели. Както във всичките прогресивни борби на България, науката и кръстът, сиреч духът, стоеше на първи ред. Мартирологът на новите български мъченици явно доказва това. Истина, че главният контингент, и напред, и сега, даде масата народна, но тя даде онова, което беше в силата й: числото. Трябваше интелигенцията да му даде смисъл и душа…
  Прочее, въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то взимаше нови размери и нова сила и заедно с него – приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа. Селяните не доораваха нивите, за да леят куршуми, и гражданите зарязваха търговията. Тайни пощи сновяха денонощно между разните комитети и централния в Панагюрище, както тайните полиции следяха явните; младежите излазяха на военно обучение с пушки под команда на стотници и десетници; жените тъчаха навуща, плетяха върви за тях и увиваха фишеци, а бабите месеха и печеха сухари; чизмарите работеха само чанти, цървули, паласки и други бунтовнически потреби; самите селски векили, бирниците, кметовете и други официозни лица взимаха ревностно участие в приготовлението. Във всяко село растеше складът на оръжия, куршуми и барут – барута го доставяха самите турци; черешовите дънери провъртени, одялани, стегнати с железни обръчи, образуваха артилерията! А копринените знамена със сърмени левове, които ревяха, фантастическите хъшовски премени, свещеническите лъскави одежди и кръстовете, и хоругвите съставляваха декора на настъпающата борба. Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри на децата. Те замениха челика, топката, ликото, пумпала с игра на талим, сред улиците, като си правеха пушки от пищели, саби от дръвца… Старите хора, учудени, си казваха: "Това е поличба божия." А поличби небесни нямаше, които да предсказват страшната буря. (…)
  Ще се удивлява потомството – що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха – отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили? … Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път…
  Ние особено натъртихме на тая прелюдия на борбата, защото само тя е поразителна и мерило за силата на една велика идея, възприета от благоприятна почва. Самата борба, която последва, не заслужава името си…

— част II, глава ХVI

из "Немили-недраги" (повест, 1883)

• III
  Странджата дойде в умиление и като вдигна чашата си с разтреперена ръка, каза развълнувано:
  — Благодаря ви, братя мили, за честта. Няма по-голяма радост за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вази, свои братя. Нашите славни битки в отечество България ги помни народът… Те разбудиха народа и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда. Но ще кажете: днес кой ни зачита? Кой ни признава? Мирувайте! Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. Нищо повече. Какво ни трябва друго? Пари ли? Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си, защото е по-скъпа от всичките пари на влашките богаташи... Имот ли искаме, или къщи? Та ние зарязахме нашия имот и къщи доброволно. Ние нямаме потреба от имоти. Ние се жертвуваме за свободата на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде: освобождението на България, ни повече, ни по-малко. … Братя, няма защо да жалим. … Ние сме поне свободни. А като имаме свободата, имаме всичко. Не трябва да се отчайваме. Додето имаме ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си, нашето отечество все има нужда от нас. Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва пак да сме готови – аз със старите си кости пак ще взема байряка, бари още един път да го издигна в Балкана, па тогава да загина. … Народ без жертви не е народ. … Ама ние сме били тия мъченици, нека! Колкото ги повече има, толкова по-добро за България. Но, да свърша. Мен все ми се чини, че работите ще се променят: скоро ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни, и нашите сърца ще затуптят и ще викнем: смърт или свобода. И ще загинем със слава и в борба, и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за свободата на България! Да живей България!…
  …
  ХI
  Едничкият фотографически портрет, който имаме от Васил Левски, по злочестие, не дава ни най-малка идея за един человек, надарен с такава силна воля и характер. Изкуството не е могло да представи изразителното му лице, осветлено от величието на една идея, която го вдъхновяваше и гореше.
  Левски имаше ръст среден, тънък и строен; очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост! Странно! Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията имаше весел нрав! Той беше като Тотя войвода голям песнопоец; и не един път букаците на Стара планина са еквали от гласа му1. Когато посещаваше Букурещ, той заедно с известията за устрояване комитетите донасяше Каравелову в дар шарени, криви, читашки чибучки. Това щастливо настроение беше нужно негли да крепи бодростта му сред всегдашната борба с апатията и подозрителността на роба.
  Но когато беше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва; словото му, просто и безизкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина (а той мина навсякъде), по дирята си остави нови ламтения, повдигнати въпроси, разбудени жажди. Известността му бързо порасна, влезна в хижата, развълнува градовете, изпълни планините. Словото му будеше человеците, името му будеше населенията. Една нощ той в Пазарджик говори: резултат беше записванието на един милион гроша самоволни пожертвувания! Той често беше груб, не гъделичкаше никого, защото проповядваше една длъжност, а не едно учение. Недостатъкът на знанията му се изкупуваше с напредничавостта на понятията му. Огорчен еднаж от дивотията и суеверието на някои селяни, той им каза гневно:
  — Вие ще станете хора само когато проядете месо в сряда и в петък!
  Попитаха го един път селяните от Софийско, дето той устройваше трескаво комитети:
  — Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?
  — Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство – отговори Левски навъсено.
  — Ами ти каква служба ще вземеш тогава?… Зер, пада ти се най-първа служба.
  — Никаква. Ще ида у други поробени народи, да правя това, което правя тук сега.
  И той говореше искрено.
  Дяконът беше безстрашлив, до явно рискуване живота си. Всекичасните опасности, в които няколко години се намираше, бяха му станали като свой елемент, в който се чувствуваше по-бодър и черпеше нова самоувереност, както един генерал, привикнал да слуша безсилните пищения на куршумите край ухото му. В Сопот, в стаята на учителя, имаше комитетско тайно събрание. Ненадейно се озова един гост, познат като турски шпионин, и сяда. Всичките мълчат, но гостът не си отива. Левски кипи, става и залепя плесница на това досадително лице, като му изрева:
  — Навън! Подлец!
  — Как? С кое право удряш? – попита зашеметеният господин.
  — Навън! Иди ни предай на турците. Аз съм Левски!
  Цялото събрание потрепера от ужас при тия думи.
  — Не се бойте! – каза той спокойно, когато гостът се излезе: – Аз съм уверен, че тоя мазник нищо не ще смее да направи.
  И продължиха разискванията си.
  Никой не дойде да ги безпокои.
  Всички жители от същото село помнят каква невероятна дързост и риск показа. Палтото му падна в ръцете на полицията и в пазвата се намериха няколко бунтовнически прокламации, печати от восък, преправяни тескерета, отрова и портофелчето му. Властта го търсеше под камък, жандарите сновяха въоръжени из улиците. А Левски, предрешен като селянин, с една лисича кожа, провисната въз лявото око, зяпаше простодушно пред самата полиция и питаше минувачите: "Дека стои хекимина?"
  Левски обладаваше по нещичко от ентусиазма на Каблешкова, от твърдостта на Бенковски и от силата на Караджата. Но той имаше и друго, което отсъствуваше у тях: непобедимо търпение и постоянство. Първите бяха като внезапни метеори в мърчината на нашето небе, които блеснаха, смутиха душите и изгаснаха. Би казал человек, че тия хора дойдоха само да турят по едно голямо име в историята и да си отидат. Попрището на Левски беше по-дълго и по-плодотворно. Своеволието на съдбата искà, щото един прост турски кятипин, едно полуграмотно дяконче да покаже на света какво може да извърши ентусиазмът на една велика идея, каквато беше идеята, що създаде тоя грамаден лик пред нас. Защото, каквото и да казват някои скептици, Левски е изражение на една сила, излязла из цели векове страдания, из цял океан унижения. Седем години той обикаля България, посети стотина села и градове, устрои им комитети, учи, насърчава, плаши богаташите, наддумвà учените, сърди турците, постоян до невъзможност, упорит до безумство; властите се умориха да го преследват – той се не умори да им се изпречва; противостоя на препятствията, убеди неверующите, разпали заспалите. Само против измяната остана безсилен…
  Такъв беше човекът, познат под имената Дяконът, Васил Левски, Апостолът, който беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!…

из „Чичовци“ (повест, 1884)

• — Как все едно? — попита Иванчо Йотата. — … Гаче все едно е да държиш бухалка и перо. Назад, назад вървим, не ни бива и за бъзов гребен.

— глава I – Общество

• Нито жена, нито злато, нито сребро не правят человека благополучен на този свят, а знаеш ли кое? … Свободата. … Па друго не ти трябва…

— глава VI – Какво казваше една нощна качулка

• …На хората по нас, знайш… не можеш да им вържеш езика…

— глава VI – Какво казваше една нощна качулка

• Той (Иванчо Йотата) се изразяваше по книжовному и говореше на мющериите си:
  — Вчера ми дойдоха едни маслини от важна степен и с твърде способна цена.
  

— глава VIII – Иванчо Йотата

• Иванчо Йотата и днес не отстъпваше никому в учението и е страшен привърженик на i-то (йотата), която учител Гатю злодейски изгони из класовете на училището.

— глава VIII – Иванчо Йотата

• Учител Гатю, известен волтерианец, поразяваше безпощадно няколко благочестиви букви, завещани от старината.
  …
  Мусикословесний Хаджи Атанасия изискваше непременно да се възвърнат на първото си почетно място в азбуката ξ и Ų ; Петко Миразът, по-умерен, настояваше само за Ы и θ; поп Ставри беше неукротим и повеляваше да се въведат пак титлите, но най-после отстъпи и се съгласи да останат само над Бог и над Ангел; Иван Капзамалинът и двамата неми слушатели също подкрепяха тия мнения и насърчително клюмаха главите, а дядо Йоси, многоученият елинист и доктор, просто препоръчаше елиниката.
  …
  Мусикословесний Хаджи Атанасия. цял почервеня от самодоволство, като видя, че името му послужи за доказателство необоримо.
  — Без йотата не се може, какво си играйте — каза той, — аз ви харизвам най-после ξ и θ, но за i-то умирам!… Рекох.
  — Аз жертвувам Ы-то, но i-то да си остане — каза Пощянката.
  — И аз на поврага пращам титлите на гърбата, но i-то не давам, анатема, който го бутне, то ни е вярата! — каза гръмогласно поп Ставри, увлечен от либерализма на съюзниците си.
  — Нафиле, не отбирате нищо — отговори безнадеждно дядо Йоси.

— глава ХII – Волтерианци и елинисти

• Господин Фратю се одушеви, устреми ръце и очи към небето и настръхна, и с една театрална поза започна тържествено-високопарно, в тона на оная епоха:
  — Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окований лев! Liberté, О, Liberté! Ще дойде време и ти да царуваш в тия прекрасни места… ! Скоро по величествените върхове на тая стара майка (той посочи Стара планина), дето се е проливала цели столетия българска кръв, ще се развее гордий пряпорец на българский герой, внук на славний Крума, Асеня и Симеона; вече пукна първата пушка на нашето Liberté, а знаете ли какво казва нейний гръм? – Ставайте, храбри българи! Доста робство и тиранство! Братя! Въздухът трепери!...
  — Да живей България! – извика възторжено учител Гатю.

— глава ХIII – Разходката

из "Хаджи Ахил" (повест, 1881)

• Той (хаджи Ахил) печално каза веднъж на водителите на партиите:
  — С такива умове преди петстотин години изпуснахме пилето… ("Пилето" беше българското царство.)
  И той смукна набързо от чибука си, доволен, че каза една опасна истина.

• Без да бъде чел Волтера или Ренана, или поне Бюхнера, той (хаджи Ахил – бел.цит.) беше изгубил всяко благочестиво чувство и никога не посещаваше черковата, защото вярваше, че най-лукавите са най-набожните. Той не пропущаше никой случай, за да не изкаже протеста си против тая съблазън. Той протестуваше против материализма, който преобладаваше днес във всички класове и звания.

• А (хаджи Ахил) обичаше да хвали славата на сопотненци, без се грижи за истината – сопотненци са всичките големи хора!… Ако са хайдути, стават воеводи; ако са калугери, стават игумени; ако са гемиджии, стават капитани; ако са даскали, стават… учители!
  В разбуденото му патриотическо тщестлавие нямаше граници тогава.

За него

• Ний сме убедени, че ако зададем въпрос: кой е първият гений в България – целият народ, без колебание, ще извика: Иван Вазов! — Алеко Константинов, из „Списък на българските гении!“

Външни връзки

• Иван Вазов – Творчество: Музикални изпълнения
• Иван Вазов: произведения – на сайта Slovo.bg

• "Вазов – човекът" в спомените на Иван Шишманов
• Иван Вазов – Творчески портрет
• Литературен свят: Щрихи към българския индивидуализъм