Стефан Караджа

Стефан Караджа
Вижте също
	Статия в Уикипедия
	Материали в Общомедия

Стефан Тодоров Димов (1840-1868), по-известен с прозвището Стефан Караджа, е български войвода, национал-революционер и поборник за освобождението на България от османско владичество.

От него

Днес е настанал вече за мене часът, да вървя за там, гдето е всичката обща надежда, гдето са съсредоточени всичките ни мисли и желания, гдето ни очаква цял народ с открити гърди, за да жертвува себе си за най-скъпото нещо на този свят – за нашето скъпоценно и много патимо Отечество.

— из писмо от 1868 г.

…Би ще скоро време, когато в освобожденото наше отечество, дето ще секой от нас намери услада и утешение от многовечното страдание, ще да останат познати всекиму благородните дела секиго българина – едно от най-приятните възнагараждения…

— из негово писмо

За него

Из записките на Христо Македонски

Христо Македонски е четник и знаменосец в четите на Стефан Караджа и Хаджи Димитър

В Белград ние видяхме Рилския търговец Раковски, който не пропусна случая да ни похвали, задето сме се отзовали на поканата му. Там се запознах най-напред със Стефан Караджата, който беше малко по-млад от мен, но беше страшна хала, такъв решителен и неустрашим человек, какъвто не съм срещал и до тоя час. Караджата и аз, който тоже не бях съвсем цвете за мирисане, станахме доста добри приятели.

— откъс от главата "В Белград"

Влязохме в първата турска къща, в която, според както ни казаха, живеял турския бинбашия. Бутнахме прозореца, където светеше свещ, той се отвори и пръв Караджата, а след него аз, Юрдан Планински, Тоше Пантелеев от Свищов и пр. влязохме в стаята.

— откъс от главата "В Белград"

Караджата не можеше хладнокръвно да гледа турчин, тоя мъчител на нашия народ.

— откъс от главата "В Белград"

Мнозина от нас, за да покажем пред всичката си малограмотност, че и ние разбираме нещо, намирахме, че прокламацията е твърде кратка, твърде малка в сравнение с грамадността на делото, което предприемаме. Искаше ни се да видим хартия по-голяма, фрази по-гръмогласни, думи повече. Караджата, който даваше ухо на всичко, що разправяха и тълкуваха момчетата, ни забелязваше.
— Скоро ще ви видя, доколко ще може да изпълните и това малкото, що е писано. Три-четири думи са доста за нас: "Свобода или смърт", или "За вяра и независимост" - това е всичко, що можем да кажем сега. Делата ни нека говорят повече.

— откъс от главата "Приготовление"

Забравих да кажа, че Караджата, комуто от всичко идеше отръки, по всичкия път от Букурещ до Петрошан беше поставил хора, които на нашия конвой показваха пътя и ни улесняваха във всичко, както и на другите момчета.

— откъс от главата "Приготовление"

Вървим спокойно и тихо, но тъкмо към края ни съгледа един конник, който там, близо до нас, трябваше да мине с коня си. Караджата, който винаги и при всеки случай съобразяваше бързо какво трябва да се прави, щом съгледа конника, припна насреща му и двамата взеха така интимно да си говорят, щото човек би си помислил, че са били стари достове. Конникът, добър един влах, работник някакъв, обеща никому нищо да не говори за това, що видел. … Целия ден прекарахме на острова, като си турихме и стража. Тая последната имаше и една неприятна разправа с румънската полиция, която ни беше открила и искаше да ни излови, но Караджата умири работата и не се случи нищо.

— откъс от главата "Минаване на Дунава"

След това Караджата каза няколко думи, нещо като реч, в която още веднъж с въодушевление и сълзи на очи обясни целта на четата и посочи на святостта и величието на делото, за което заслужава да се правят такива жертви. Между другото Караджата каза, че когото от нас уловят турците, няма да го оставят жив, а непременно ще го обесят, затова всеки трябва ясно да изказва пред турските съдилища целта на нашето бунтуване, а именно, че искаме черковни и политически правдини. Той прибави още, че който от четата се изгуби по гори и планини, да ходи в един от манастирите: Дреновки, Габровски и Тревненски, а главно Габровския, където щял да намери прибежище, защото са били предуведомени там за това. С това слово войводата чудесно ни наелектризира. Изразителността и яснотата на думите му, решителният му поглед и енергичните му движения, го правеха още по-юначен и по-мъжествен, което ободряваше момчетата. След това воеводите скръстиха сабите и знамената, като образуваха нещо като арка и ние всички минахме под тая арка.

— откъс от главата "Минаване на Дунава"

Щом се бяхме обърнали и спуснали по течението на водата, край брега на родината ни, и избирахме място за излизане, в чама ни отново се изгърмя. Тоя път изгърмял гъркът, притежателят на чама (каика - бел.цит.) с едно пищовче, което му бил дал Христо Шипченчето. И това стана тогава, когато трябвало най-много да се мълчи и не вдига никакъв шум. Турският караул сигурно е чул тоя гърмеж. Караджата искаше да го хвърли в Дунава, защото гръмването от страна на гърка смяташе за предателство, но Хаджията не даде.
— Не трябва да захващаме от грък, каза той, па макар и да е виновен, което не ми се ще да вярвам.
Нещастният грък се извиняваше някак, но докато да отсъди Хаджията участта му, момчетата му бяха добре наложили гърба.
— Стига му боят - допълни Хаджията, и въпросът се счете за окончателно решен.

— откъс от главата "Минаване на Дунава"

В същото време Караджата даде заповед на нас, които бехме на баша с него, да си прегледаме пушките и да бъдем готови. Караулът вървеше по брега, тъкмо срешу нас, заедно с чама, и предполагаше да ни върне назад или да ни излови. … Щом като наближихме мястото, където трябваше да се спрем, ние вдигнахме пушките си и по команда изгърмяхме върху турския караул, който все ни следеше и не ни даваше да излезем. Иначе не беше възможно да хванем брега.

— откъс от главата "Минаване на Дунава"

Преди да тръгнем, Караджата каза една реч, с която още веднъж ни обясни голямото значение за нашето дело и ни окуражи, като ни казваше, че всички мъчнотии и нещастия трябва мъжествено да понасяме, за да се покажем достойни за народния идеал, за носители на който се бяхме обявили. Когато Караджата обяви на момчетата решението на съвета, знамената се развиха и тържествено потеглихме напред.

— откъс от главата "В Саръ-яр"

Потерята, щом се спря, започна да гърми срещу нас. Това беше около обяд. Започнахме и ние да стреляме по команда, всеки един десятник с момчетата си отделно. Караджата, който беше душата на четата, ни беше наредил на номера и всеки един номер (десятник с момчетата си) стреляше по команда и когато трябваше. Заповед имаше всеки един от нас да се нишаним и напразно да не хвърляме куршум. Тактиката от наша страна беше доста умела и поразяваше неприятеля. Поокуражи ли се и понапредне ли отнякъде потерята, веднага Караджата даваше заповед, надлежният номер пускаше огън и потерята се разбиваше, като оставаше по неколцина загинали.
Караджата не се спираше на едно място, а припкаше при момчетата, даваше наставления и държеше общата команда. Но и всички момчета се биха мъжествено.

— откъс от главата "В Караисенските лозя"

Щом пристигнахме в поменатата по-горе кория, войводите дадоха заповед за почивка. След няколко минути ние всички захъркахме като заклани. Само Караджата не мигнал, а постоянно е ходил из малката кория, разгледал местата и дърветата, кроил е планове и избирал позиции за всекиго от нас. …
Войводите, щом чуха гърмежите, измъкнаха сабите си и почнаха да ни нареждат и разпореждат. Караджата на всеки от нас показваше мястото му, като ни разделяше пак на групи с команда.
— Не бойте се, стреляйте на месо и се дръжте яката, казваше той. Като ги смачкаме сега, после за едно денонощие ще хванем балкана, добавяше той, с една поразителна увереност в думите си, като че с кон и по равни и гладки улици ще пътуваме.
Ние, естествено, не губехме кураж и повече от Караджата вярвахме, че здраво и живо ще стигнем непроходимия балкан, където виждахме вече нашето спасение.

— откъс от главата "В Карапановата кория"

Особено един жандармерийски юзбашия отчаяно налиташе върху нас. Той беше на кон и дохождаше твърде близо до нашите позиции, но колкото и да се мъчихме, не можехме да го съборим. Това налитане от негова страна окуражаваше още повечеч сганта, та куршуми се сипеха като градушка над главите ни. Тогава Караджата взе пушката на едно от момчетата, повика при себе си Спиро Георгиев, Христо Пенев и Паню Пенев и по съветите на Спиро решиха да теглят и четиримата две педи пред коня на юзбашията, за да може да го убият. Щом четиримата гръмнаха, юзбашията веднага падна като сноп, а конят му подскокна като прободен, разрипа се и се гаврътна презглава на десетина метра далеч от господаря си. Радостни викове се чуха от нашите позиции…

— откъс от главата "В Карапановата кория"

Аз със Спиро го разгледахме, с ръка извадихме куршума от главата му и го задържахме да не рита и вдига шум. Колко малка беше раната му, боже мой, и колко лоша, от друга страна. Караджата, който ходеше непрекъснато при всекиго, за да дава наставления и да окуражава момчетата, щом съгледа движението на наша страна и веднага втаса. Той разглеждаше раната му, когато Тошооглу беше вече в агония.
— Спиро, каза тихо Караджата, отрежи му главата, за да се не мъчи и да не смущава другите момчета, па го замъкни навътре.
Щом направи това разпореждане, Караджата се върна назад и подкачи командата. Нищо го не смущаваше и често пъти казваше, че един от нашите другари, жив и здрав, струва неоценимо много, но щом се зле рани или умре, той не струва ни лула тютюн и е най-голям товар и най-тежка грижа за четата. Спиро тутакси скокна от позицията си и се приготви да изпълни заповедта на войводата, в която заповед, колкото жестока и да се виждаше за пръв поглед към един другар, имаше нещо юначеско, нещо такова, което възвишаваше нашата главна цел, дето не се церемонеше с живота на момчетата. какво да се прави - жертвувахме се за свободата на България. Веднага Спиро замъкна Тошооглу малко по-навътре в горицата, искара сабята и му отряза главата (той беше вече мъртъв); след това, верен на хайдушкото правило, зарови главата му в земята, за да я не намери неприятелят и да я излага на поругание, а тялото му остави да се нахранят от него птиците и червеите, и си зае отново старата позиция близо до мен. Подобно погребение се считаше даже за голяма чест и всички български чети са се старали, при случай да не лишат другарите си от такова тържествено погребение.

— откъс от главата "В Карапановата кория"

Понеже бяхме заобиколени, войводите решиха да ударим в атака и да си пробием път. Пристъпът почнахме не без голям риск, но друг изход нямаше. В това време откъм турците се чу някаква глъчка, викане и след малко пропукаха пушки, но не срещу нас, а във въздуха.
— Отварят ни път, каза Караджата, вървете напред. И ние тръгнахме направо към балкана, разбира се, през ниви и ливади, без път. Защо ни отвориха път турците, аз не мога да разбера. Те бяха ни заобиколили от всички четири страни и ако бяха имали смелостта и умението, те можеха да ни съсипят на това място, където по нямане главно на вода, по никакъв начин не можеше да останем за по-дълго време.

— откъс от главата "В Карапановата кория"

Положението ни диктуваше да вървим по-скоро, една минута по-рано да хванем балкана, но ние бяхме тъй изнурени и тъй измъчени от безсъние, лишения и неспокойствия, щото струваше ни се, че ако се продължава това още ден-два, ние сме изгубени. Пък това можеше да ни докара до отчаяние. В такива минути на разочарование Караджата беше неоценим. Колкото тактичен майстор, решителен и смел беше той във време на сражение, толкоз нежен и ободрителен биваше тогава, когато всички ние имахме нужда от насърчение, от окуражаване, от състрадание, от блага дума и от припомняне величието на нашето дело, което немилостиво искаше от нас такива страдания и такива жертви.