Хаджи Димитър

Хаджи Димитър
Вижте също
	Статия в Уикипедия
	Материали в Общомедия

Хаджи Димитър Хаджиниколов Кръстев Асенов (1840 — 1868), по-известен като Хаджи Димитър, е български войвода и поборник за национално освобождение. Негов вуйчо е сливенският войвода Желязко Палабуюк.

От него

Кого ли боли нашата рана, когато ний помежду си не са потрудим да й намерим лекът ? … В нищо друго няма спасение освен в съгласието и постоянството, за да докараме край на мъчителствата и на угнетенията на бедния ни народ български…

— из писмо до Панайот Хитов от 5 март 1868 г.

За него

Из записките на Христо Македонски, четник и знаменосец в четите на Стефан Караджа и Хаджи Димитър

Аз се спрех в Букурещ, където Караджата и Хаджи Димитър деятелно работеха за една преминаване в Турция. Въодушевлението беше голямо и приготовлението макар и тежко, но под енергията на двамата юнаци вървеше и не се спираше. Разбира се, че недостатък имаше от всичко, и от средства, пък и от хора. Не всеки се решаваше, пък и не за всякого беше то работа.
…
Приготовляваха се две чети: едната под воеводството на Хаджи Димитър, а другата - под това на Стефан Караджата. Двете тия чети се предполагаше да тръгнат заедно, да преминат Дунава и щом стигнат Стара планина, да се разделят и да се упътят по две направления. Няма нужда да се казва, че целта на тия чети беше да дадат сигнал, за да въстане народът против турските золуми, против турските злоупотребления, против турската власт и въобще, да поиска един свободен и по-честит човешки живот. Ние искахме свобода и правдиниза народа и мислехме, че ще ги извоюваме. Даже нещо повече: на себе си с таква важност гледахме, на малката сила, що имахме, такова значение придавахме, щото предполагахме че Турция ще затрепери, че се разкапе - толкоз голяма беше нашата вяра в успеха на делото. И по мое мнение последствията, които видяхме, оправдават тая наша вяра, макар това утвърждание и да се вижда на някои парадоксално.

— откъс от главата "Приготовление"

Някое от нашите момчета, по невнимание при наместването си в чама, изпусна пушката и стана това нешастие. Хаджи Димитър веднага заповяда и се превърза раната на Сава Славчов, който отпосле участвува във всичките сражения на четите и при Гъбене биде хванат от турците. Някои от другарите ни взеха да питат и разпитват кой гръмна, но войводата не даде и заповеда да се мълчи.
— Който и да е гръмнал, направил го е без да ще, от невнимание, за това няма нужда и да се наказва, следователно не трябва и да се знае чия пушка е гръмнала, — отсъждаше Хаджията.

— откъс от главата "Минаване на Дунава"

Щом се бяхме обърнали и спуснали по течението на водата, край брега на родината ни, и избирахме място за излизане, в чама ни отново се изгърмя. Тоя път изгърмял гъркът, притежателят на чама (каика - бел.цит.) с едно пищовче, което му бил дал Христо Шипченчето. И това стана тогава, когато трябвало най-много да се мълчи и не вдига никакъв шум. Турският караул сигурно е чул тоя гърмеж. Караджата искаше да го хвърли в Дунава, защото гръмването от страна на гърка смяташе за предателство, но Хаджията не даде.
— Не трябва да захващаме от грък, каза той, па макар и да е виновен, което не ми се ще да вярвам.
Нещастният грък се извиняваше някак, но докато да отсъди Хаджията участта му, момчетата му бяха добре наложили гърба.
— Стига му боят - допълни Хаджията, и въпросът се счете за окончателно решен.

— откъс от главата "Минаване на Дунава"

Още не беше ни огряло слънцето, когато стигнахме до телеграфната жица, която трябваше съгласно решението да скъсаме. За няколко минути повалихме два-три дирека, отрязахме жицата и я завлякохме и скрихме надалеч по друго едно направление от онова, по което ние щяхме да вървим. Съмна се, но ние продължавахме пътя си. Не много далеч от нас, в една ливада, видяхме четирима турци, които рано още бяха почнали да косят ливадата. Щом ни съгледаха, хукнаха да бягат и не се видяха. Мнозина от нашите свалиха пушките и поискаха позволение да убият тия турци, но Хаджията не даде да се убиват мирни хора, които нищо зло не са ни сторили и не са ни предизвикали. Турците ни направиха един сюрприз с това, дето се уплашиха от нас и избягаха, а ние, възгордени от силата, която представлявахме и която в тоя случай констатирахме, вървяхме напред, приказвахме с глас и даже пеехме.

— откъс от главата "Саръ-яр"

Когато всичко беше готово и ние трябваше да тръгнем, Хаджията извика на Караджата с доста висок глас, за да го чуе и беят, да побърза и да тръгнем, защото другата чета била вече минала. С това Хаджията искаше косвено, уж случайно, без да иска, да каже на бея: че не сме само ние и че числото на бунтовниците е голямо. А това беше в наша полза, защото беят ще разкаже на властта всичко, какво е видял и чул, без да пропусне и последната заповед на войводата, та властта повече ще се стесне и уплаши.

— откъс от главата "Саръ-яр"

Приготвихме се да тръгнем. Между конете, що бехме взели, имаще и един кон на един българин; Хаджията, щом узна това, повърна му веднага конят. Колкото и да бързахме да излезем по-скоро от селото, ние при все това там се бавихме доста време. И днес аз не мога да си обясня, що ни е трябвало да се спираме толкова време в това село, да плашиме беят и да продаваме чалъм; наша ли работа беше да ходим да намерим бея и да го убеждаваме или заплашваме със смърт, ако и занапред кара цяло село на ангария и то в празничен ден? Трябваше и по-добре щеше да бъде, ако бяхме вървели напред, а само неколцина от нас да бяха се върнали в селото, да вземат хляб и други някои нужни нам предмети, че да припнат и да ни стигнат. По тоя начин щехме да спечелим времето, което престояхме в селото и участта ни, може би нямаше да бъде такава, каквато излезна. Но ние, упоени от един идеал, въодушевени от абсолютната правда и жадуващи да премахнем всяка несправедливост, възнегодувахме от първата неправда, колкото и да беше малка тя в сравнение с общата участ на нашия народ. С това ние нарушихме едно от решенията на съвета, което ни предписваше, че нашето спасение ще бъде балканът, където по-скоро трябва да стигнем.

— откъс от главата "В караисенските лозя"

Главатарят на потерята разпореди и цялата потеря се приготви за сражение. В това време ние бяхме готови и можехме да ги бием, но Хаджията не даваше първо ние да захванем. И ние чакахме първо потерята да ни поздрави с някой куршум.

— откъс от главата "В караисенските лоза"

Не бяхме изминали много, когато зачухме някакъв необясним шум. Разбира се, че това не ни стрескаше много, защото бяхме пребръгнали на това и друго, защото беше вече нощ и сражение не беше възможно. Хаджията подслушваше, лягаше на земята и най- после ни обясни, че тоя шум е на конници. Спряхме се веднага в един трънак, налягахме там и чакахме заповедта на войводите.

— откъс от главата "На Вишов град"

Караджата разгледа оръжието им (на заловените турски войници), а ние се приготвихме да колим. Както Караджата, така и всички ние изказахме мисъл, че те трябва да се умъртвят; само Хаджията не се съгласяваше и не позволяваше.
— Не е голям мурафет, казваше той, ако вземем да ги избием, но няма да ги свършим, пък и това не е кавалерско.
Ние измъчени, утрепани от лишения, преследвани и убивани от турците, искахме отмъщение, но щом Хаджията не даде, ние се стреснахме и го осъждахме в разговорите си: "Артък го прекалява" - шушнехме помежду си. Разбира се, че турците са били пратени от потерята да ни намерят и съобщят в турския стан. Когато след това почнахме да се бием, аз съм уверен, че и тия освободени от нас турци са стреляли против нас. И Караджата се подчини на решението на Хаджията, пусна турците да си идат, като наивно им поръчаше да не вземат участие в потерята против нас.

— откъс от главата "На Вишов град"

Няма нужда да казвам тук, че всички ние бяхме не само крайно наскърбени за изгубването на Караджата - офицерът, тъй да кажа в нашата дружина, - но и обезкуражени. След това ние бяхме всички в душата си уверени, че не ще можем да направим вече сериозно сражение и че без помощта на Караджата ние сме обречени на гибел. Нашето дело имаше нужда от един вещ и опитен разпоредител, а у Караджата имаше и умение, и опитност и смелост, и всичко друго що беше нужно за избягване нашето окончателно поражение. Сам Хаджията се навъси, умисли се, ужасно се наскърби, но като нямаше какво да се прави - сам пое върху си всичките грижи на бъдещето на четата. Хаджията, разбира се, не беше по- малко юнак от Караджата, но не зная защо ние го смятахме повече за умен човек, отколкото за такъв, който ще съумее по-добре от Караджата да нареди една позиция, да избере едно удобно място за това, да изкара една сражение и да се избавим от такова сражение с малки жертви, като нанесем големи пакости на неприятеля и му избием много хора. Няма съмнение, че това наше убеждение не беше досущ вярно, защото Хаджията с пълно умение и решителност предводителствуваше четата и както ще видим по-долу, майсторски я криеше от потерята.

— откъс от главата "При Гъбени"

Неизвестно защо, тъкмо на пътя, през където ни престоеше да минем, турците бяха поставили башибозуци, когато от всички други страни имаше редовна турска войска. Хаджията веднага определи, че ние трябва да си пробием път през гъстите редове на башибозуците, което беше за предпочитане, отколкото през редовната войска, защото башибозуците са без команда и с по-малко риск и жертви ще ни пуснат да минем. При всичко това трябваше около един час да се бием, за да пробием башибозуците. Те също ни нападаха ожесточено, но понеже беше станало вече тъмно, те се принудиха да ни дадат път.

— откъс от главата "При Гъбени"

Хаджията, който разбираше твърде добре своето положение като войвода на цяла една чета, като преценяваше прекрасно нравствената отговорност, която тежеше върху него само, стараеше се особено да избягва всяка среща с потерята и всякак ни насърчаваше за да стигнем по-скоро до желания пункт в балкана. И той сам вярваше, че там ще намерим ние спасение.

— откъс от главата "На високата канара"

Веднага след това намерихме един овчар, който беше приготвил един овен, опечен хубаво достатъчно хляб и чакаше турците от потерята, които са му поръчали тая гостба. Овчарят ни сложи доброволно приготвеното, като казваше, че не знае, как ше се оправдае пред турците.
— А бе кажи, че на сила сме взели всичко и толкова - каза Хаджията и раздаде по мръвка на всекиго от нас.

— откъс от главата "На високата канара"

Опасността беше очевидна, нямаше удобно място - и свършено. Но Хаджията не се отчайваше.

— откъс от главата "На високата канара"

С една дума канарата не беше стратегическо място, но като нямаше друг изход, Хаджията каза по-скоро да се качим на тая канара и там да се скрием. То се знае, че и Хаджията не считаше тая канара удобно място за четата, но предпочете нея, отколкото да вървим напред или върнем назад сред бял ден и по този начин да изложим на явна опасност цялата чета. Някои от момчетата даже поискаха да възразят на Хаджията, че канарата ще бъде и гробница на дружината, но Хаджията нетърпеливо каза:
— Тук, тук, качвайте се, друг изход няма, пък и по-малко подозрителна местност от тая канара - също няма. Вървете!
...
Когато се стъмни до толкова, щото в нощната тая тъмнина балканските върхове не можеха да се различават, а се сливаха в едно, Хаджията заповяда да се приготвим и слезем от канарата.
— Само тихо и без шум - прибави войводата и тръгна напред.
Ранените подкрепвахме и подпомагахме в слизането, както това направихме и когато се качвахме на тая гостоприемна канара.

— откъс от главата "На високата канара"

Всеки за себе си мечтаеше и всеки за себе си прекарваше през ума си станалото дотук, оглеждаше настоящото си положение и обсъждаше бъдещата си участ. Само Хаджията, който носеше нравствената си готовност и честта на дружината, трябваше да мисли за всички ни.