Блага Димитрова

Блага Николова Димитрова (1922 — 2003) е българска писателка, поетеса, литературен критик и политик, първи вицепрезидент на България в периода 1992 – 1993 г.

Блага Димитрова
Вижте също
Статия в Уикипедия
Материали в Общомедия

Из романа „Пътуване към себе си“, 1965 г.

• Ако АЗ съм успяла да стана негово МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ и БЪДЕЩЕ .. ТОЙ е МОЙ !!! И все пак, ако някоя жена успее да го откъсне от мене, то НЕ тя ще ми го отнеме, а аз сама ще го отнема от себе си, защото НЕ ще му бъда достатъчно нужна. Значи НЕ съм била достатъчно крепко вплетена в корените на мислите му, на съдбата му, на дните му. Би трябвало най-сетне да стигна до тая проста истина.

• Ако жената изживява най-силно любовта в споделянето с приятелка, то мъжът я изживява най-дълбоко в мълчанието. Каква тайна, гъста наслада се крие в това безмълвие, всеки мъж сам си знае. Може би това е ревнивото чувство на собственик, който не допуща да сподели любимата с друг? Може би това е израз на закрила и нежност към жената? Може би това е стеснението, което в любовния миг е било изтласкано от страстта, за да нахлуе след това с по-голяма сила? А може би това е мъжкият инстинкт да спечели жената завинаги: защото само мълчаливият, дискретен мъж е истински мъж в очите на една жена.

• Ако ти си станал необходим на другия, ако си станал неотменима част от въздуха край него, от мислите му, никой не може да те изскубне от живота му.

• Вечер угасне електричеството. Обгърне ме благодетелна тъмнина. Все едно че съм сама. Никой не ме вижда. Дори мога да плача. Какво блаженство! Да плачеш, без да те питат защо плачеш, без да те утешават. Но за такова щастие се изисква тренировка: да плачеш, без да издадеш никакъв звук, и да си готов да отговориш на внезапен въпрос с най-невинен глас: "Четката е на етажерката!"

• Впрочем какво по-страшно наказание от въображаемото изживяване на нещо, което би могло да бъде и не е било?

• Да живееш, значи да усещаш как бързо, как задъхано тече времето през тебе, как излита с горещото ти ускорено дишане, как ручи с потта през порите на кожата ти, как се оттича с парливите тръпки на умората вечер... как бие с учестения ти пулс.

• Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко.

Да бързаш за някъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли.

Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име.

Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя, да се задам, не броеше минутите.

Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър.

Скорост, скорост към нищото, опустошителна като суховей.

Целият ти досегашен живот пробягва мълнийно пред очите ти.

Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта.

Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят.

И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.

При един разклон мислите ми се отбиха по страничен път, завъртяха се с гумите на друг камион към един друг ден, в който и аз някъде бях нужна …

• „Ела“ – вика той и това значи буквално „сега“, а аз разбирам „завинаги“, „почакай“ шепне той и това значи буквално „за този миг“, а аз разбирам „за всички следващи мигове“. „Отивам си“ – казва погледа му и това значи „засега“, а аз изтръпвам да не би да е „завинаги“.

• Ентусиазираните често провалят работите.

• Женската усмивка има сила на удар, особено ако е придружена от ласкателство…

• Колкото повече търсиш единствения, толкова по-многобройни стават твоите мъже. Без да се усетиш, от много вярност към единствения ставаш невярна на мнозина. От постоянство в мечтата си ставаш непостоянна в живота.

• Може би женствеността е рядка искра, която пламва само при досег с истинска мъжественост.

• Мъжете се влюбват не в нас, а в собствения си образ, който откриват в нашите очи. Може би затова новата позната им е по-интересна. Могат да я удивят, да се представят други, да се обновят. После, щом и тя ги опознае, им става неинтересна и бягат при друга. Всъщност те бягат от себе си.

• Мъжът може да живее само с мига. Но момичето узрява рано за истината, че животът не е в преходните мигове, а в трайните последици. Само дълбоките дири значат истински изживян живот. И най-вълшебният миг сякаш не е съществувал, щом не е оставил своя следа, свидетелство за истинността си. Инак по какво се отличава от един сън? Споменът за сладките мигове горчи, ако тоя спомен не се е материализирал в нещо живо, трайно, самостоятелно. И най-чудната любов не радва, ако от нея не се роди една детска усмивка, едно дръзко дело или поне една песен.

• Мъжът е погълнат от мига, а жената търси продължението. Но при сближаването на двамата може би се получава истинското време, пълното: мъжът ме кара да усетя мига, а аз го заставям да се влее в продължението на мига. Само двама, мъж и жена, които се обичат, могат да почувствуват времето в неговата мигновеност и продължителност.

• Няма по-деформираща тежест на земята от женска участ, когато жената е принудена да върши с нелюбим онова, което копнее да върши с любимия. Цяла се осакатява!

• Познава се женен мъж веднага по първия поглед, с който те зърне. Погледът на свободния мъж е съвсем друг: проучващ, взискателен, питащ: „Ти ли си?“. Пълен с противоречия – надежда и разочарование, възторг и критичност, любопитство и нехайство. Очите на ергена откриват първо недостатъците. Пред него са безкрайните възможности на света. Ти си една от безброя. Струва ли си заради тебе да изтърве целият свят? Твърде си малка на ръст за него. Твърде свободно се държиш. Нежененият мъж гледа и с подигравателните очи на приятелите си – какво ще рекат, ако се появя с такова момиче? Гледа и с придирчивите очи на майка си – как би посрещнала на своя праг такова момиче? Гледа и със своите дълго очаквали, полудели очи, които са си съчинили някакъв кинозвезден тип и го търсят в сънищата си. Все не отговаряш на мечтите му, все не си негов тип, все с нещо не си подходяща за спътница в живота му. А каква трябва да бъде спътницата му, питай го, той сам не знае. Той все се опитва да те промени, пречупи, нагоди според себе си.

• Страхът от съперницата е като страхът от смъртта. Единственият начин да превъзмогнеш тоя страх е да приемеш и двете като неизбежност. Да погледнеш право в очите на другата и да знаеш, че тия очи могат да ти отнемат неговия поглед завинаги. Това е все едно да имаш сила да погледнеш смъртта в очите.

• Страшна сила е събрана в ръцете на любим мъж. Гледаш в хипноза тая едроставеста китка с тревожещи космици по кожата. Сякаш тия снопчета влакна са излъчители на гравитация. Някаква древна закана напира от ъгловите линии на кокалчетата. Широката твърда длан таи гореща ласка и плясък на камшик. Дългите, чувствителни пръсти умеят да те докосват и да четат всяка гънка на кожата ти като азбука за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият като магнетофонна лента всякакъв спомен от друго докосване по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в същото време – и да те подчинят, да те превият, прекършат, да те смажат. Страх и нежност, закрила и угроза внушават мъжките ръце. От тая длан извира животът за тебе, от нея може да те удари гръм и да те овъгли до корена. Каквото и да бъде, нека да е от неговата ръка! От ничия друга, само от неговата!

• Човек е цялостен не може да се изтръгне от него онова, което му е станало същност.

Из романа „Отклонение“, 1967 г.

• Сама идвам и сама ще си отида.

• Идвам да позная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне. Дори да са неизлечими.

• Ние в тоя полуразрушен таван сме изгревът на утрешните хора.

• Не вървете по утъпкания път на лицемерния морал – той ще ви заведе до развалини! Подсигуряване, обществено мнение, обвързаност, пресметливост, прикритост, принуда – всичко това убива чувството. А чувството е най-нежното цвете, виреещо на грубата земна кора.

• Бъдете изобретатели, откриватели в любовта! Не бъдете епигони, чиновници и бюрократи в собствените си чувства!

• За недораслите ми родители моята литнала на воля любов би се стоварила като тежък удар. Как да ги превъзпитам?

• Не мога да понасям протегнатите ръце, прибързващи да ме откъснат като плод и да ме направят своя собственост. Жадувам за едновременно прострени едни към други ръце, които искат не да вземат, а щедро да дават.

• Защо ме гледате хора, като аномалия? Толкова ли е странно да бъда човек, а не предмет?

• Чуйте, хора, наведени над коритото на делника! Аз ви извиквам от камбанарията на една рухнала таванска стая:
  Човекът започва да става човек!
  Сърцето ми започва да бие като камбана:
  Покажи ми как обичаш, за да ти кажа какъв си!

• Разсъмва ден, цял от неизвестност.

• Обикновено заран се успивах. Струваше ми, че цялата земя трябва да вдигна на раменете си, за да стана. А сега любовта ми дава воля да ставам рано без никакво усилие.

• Кожата ми ме боли от целувки като изгаряне от слънце.

• Случва се такова чудо: да се промениш за една нощ и да се събудиш нов и непознат на самия себе си.
  Една сладка тревога: да не проспим новия ден, новото раждане на любовта.

• Въображението и паметта си дават среща в нас двамата.
  Навярно това е любовта – без вериги, без решетки, без клетви. Без гаранция. Истинската любов, най-хубавата – това е свобода.
  Вратата не се заключва. Мога да си отида, когато поискам.

• Правя удивителни открития. Сякаш всичко става за първи път в света.
  … По-богат става светът. Бих го обеднила, ако потъпча чувствата си.

• Осъмвам в твоите очи. Те ме открадват наново и цяла ме измислят.

• Нали за това стана революцията? Да обичаш свободно и да бъдеш обичан.
  За да се роди човекът! Но светът е още неуютен, разрушен, миниран с предрасъдъци. Трябва първо да създадем един обитаем свят.

• Не мога да понасям женското „не“, което значи „да“. Когато искам, аз казвам „да“, а когато не искам, казвам „не“. Жени, аз ви връщам човешкия език!

• Непонятна ми е женската привързаност към оня мъж, който ги подкрепя и закриля. То е все едно да обичаш дърво, на което можеш да се облегнеш.

• Само една любов признавам на тоя свят – да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.
  Никога не мога да обичам от благодарност.

• Любовта е по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.

• Не ми връзвай ръцете, за да мога да те прегръщам.

• Не се опитвай да ме заключиш в прегръдката си като в клетка. Тъкмо така ще ме оттласнеш да изхвърча на простор. Остави ме да бъда всичко, което сама не зная още за себе си.
  Какво от това, че съм противоречие?
  Нека да бъда като любовта – неуловима, променлива, неподчиняваща се никому за нищо!

• Устните ти като огън се разхождат по мене.

• Един мъж с мамещи далечини в очите. За такъв съм мечтала.

• Твоята любов ми е нужна, за да дишам. Но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно.

• Всяка своя грешка пред любовта заплащам с болка.

• Нека бъдат заличени от календара всичкидни, в които няма да бъдем заедно!

• Няма никога да си простя, че убих един ден!

• И все пак няма да се подчиня на твоя властен нрав. Аз съм самостоятелен човек. Не мога да бъда скачен съд!

• Не искам да затворя живота си в странична, еднопосочна уличка.
  Искам да изляза на простор! Да се осъществя.
  Искам свободно да избирам и сменям посоките си!

• Благоразумието ме съветва на ухо: бъди като всички. Направи си добра сметка! Не прави погрешна стъпка!
  А аз отвръщам на благоразумието:
  Ако моята любов е грешка, тогава най-вярната стъпка в живота ми е тази грешка!

• Стига грабеж на чувства! Любов и забрана – две несъвместимости.

• Тая любов на шега излезе най-голямата истина в живота ми!

• Защо трябва да бъдем винаги сериозни, непогрешими и скучни като пътни указатели?

• Хора, сърцето ви е като домашно куче, свикнало с късия синджир и кошарата.
  Колко сте виновни, хора, пред любовта, задето сте я оковали във вериги, затворили зад решетки, заключили в спални, затиснали в дебели законници, турили сте я на колене в студени църкви, под трънен сватбен венец, разпънали сте я на кръста на раздвоението, задушили сте я в маски на лицемерие и попско благоприличие.
  Колко сте виновни, хора, пред най-голямата чистота, висота и красота на живота!

• Млади приятели от цял свят! Да освободим свободата на света – любовта!

• Лицемерните не могат да простят искреността на чувствата ми. Те дебнат моите летящи стъпки, за да ги окалят и смъкнат долу. Още една усмивка в света искат да угасят. Да стане мрачно и студено като в затвор. Да облечем в черно-белите дни. Да няма нощ с голи, лунни рамене!

• Вие ме осъждате с погледи за моята любов. Вместо аз да ви осъждам за вашата нелюбов и полулюбов.

• Не съжалявам за рисковете, които поех.
  Сама идвам и сама ще си отида.
  Всеки миг трябва да бъде изживян пълнокръвно, интензивно.

• Няма щастие, наготово поднесено като сладко от вишни на табличка!

• Няма да позволя да хванат моята буйност в баражи и бентове. Няма да се оставя на сушата да ме изпие. Животът има нужда от свежест.

• Любовта е една смела крачка към неизвестността.
  Населихме развалините с надежди.
  Предоставям се на интуицията да ме води като слепец слепеца.
  Аз с целия свят оспорвам твоя поглед.
  Трябва да си отида, за да разбереш дали съм ти нужна.
  Сама дойдох и сама си отивам…

• Бягайки от любовта, ограбвам чувството и се самоограбвам. Светът обеднява… Нека си разбия главата. Да спя на гол камък. Но да не затъвам в това тресавище на полу-живот, полу-любов, полу-смелост.
  А какво ще постигнеш? Четвърт час, четвърт близост, четвърт сърце. Ти, която искаше или всичко или нищо…

• Не се страхувай от риска, страхувай се от сигурността!

Из романа „Лавина“, 1971 г.

• Без да желаеш, убиваш някого някъде.

Без да подозираш отнемаш нечие дихание.

Без да възнамеряваш, го блъскаш с лакът или поглед.

Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание. Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?

• Благоразумният и добронравен ред на „живот за пример“ прогонва халосника Случай. Нехайникът обича неутъпкани пътеки, открити за шибаниците на разнопосочни ветрове и дъждове. Обича ръбове, надвесени над пропасти, недопустими отклонения, безразсъдни скокове, изобщо всичко онова, което порядъчните еснафи наричат „объркан живот“.

Обича той от нищо да прави всичко. От локва – небосвод, от примка на обесен – хоризонт. А всъщност, знаеш ли го какво обича?

Фантастът Случай е като дете – бяга от плъховете.

Затворете се в къщи, свийте се в охлювната си черупка, станете пепеляви, кротки , плахи и никога нищо ярко и разтърсващо няма да ви се случи. Или почти нищо.

Живот без задъханото присъствие на Случая е мътвило. Самото предусещане, че може да те връхлети нещо непредвидено, че изобретателният Случай диша нейде в тила ти, че те причаква зад оня гребен на планината, зад оня дънер – това придава на дните тръпчивия жизнен сок. Да си нащрек: нещо ти предстои! Това е може би истинско съществуване.

В такива мигове на изтръпване пред неизвестното влизаш в контакт с всичко. Спирането на борбата е краят.

• — Защо не си намери едно кротко момиче да бъде сянка на твоята сянка?

— Ти си единствената за мене. Създаваш ми напрежение. В мига, в който престанеш да ми се опъваш, ще убиеш трепета.

— Аз съм много слаба. Опърничавостта ми е броня, за да скрия слабостта си. В мига, в който сложа глава на рамото ти, ще се разтопя като снежинка.

— Може би тъкмо това ме е спирало. Винаги по-силният подчинява по-слабия, обезличава го и го превръща в свое повторение. А човек не може да бъде влюбен в собственото си отражение. И отново започва да търси силния партньор.''

• Изведнъж присъствието му запълва нищото и го превръща във всичко.''

• Исках да те нямам завинаги, а не да те имам за кратко.''

• …Любимо момиче, любима майка, любим дом, любима специалност, любими другари – всичко това е чудо и повечето хора през целия си дълъг живот не стигат дори до едно от тези насъщни неща…''

• Не можеш наготово да получиш опит. Дори да ти го пъхнат в шепата, ще го обръщаш отсам-оттам, без да разбереш за какво служи, и ще го разсипеш през пръстите си.''

• Ние сме онова, което прави от нас любовта.

Срещне те стар познат и се провикне: – Какво става с тебе? Не мога да те позная!

Ние сме онова, което кара другите да кажат: – Не си ти!

Ние сме онова, което кара самите нас да се изплашим: – Какво става с мене? Не мога да се позная!

Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние.

Ние сме, когато станем своята противоположност.

Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си.

Ние сме онова, което прави от нас любовта.

• Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднъж постигнатото.

• Човекът е стремеж към завършеност. Ако би се завършил, стремежът би изчезнал и човек би престанал да бъде човек, па макар и станал свръхчовек.

Из романа „Лице“, 1981 г.

• — Какво искаш да ме попиташ, а не смееш? Отдавна в тебе напира един въпрос. Прошепни ми го в ухото.

— Защо се грижиш за мене? Остави ме да си боледувам!

— Не разбираш ли защо? Той заравя устни в косите ? .

— От благодарност?

— Не бих те обидил с благодарност.

— А за какво?

— Мое малко, глупаво момиче!

— Аз съм по-стара от тебе.

— Ти още не си пораснала. Не си пораснала, защото си живяла без любов. Човек расте, разцъфтява и увяхва само чрез любов!

Други

• „Идеалите са звезди – не достижими, а пътеводни.“

• „Колко сили се изискват да вървя, да продължа нататък, когато съм разбита на парчета на земята? Лепя парчетата с ръце, но тези късове не съвпадат едно с друго. Лицето ми се слепя криво, деформирано. Не плача, защото моите сълзи не са като на елата – капки смола, с които да запоя раните си. А, трябва да вървя, да не спир…ам. Незараслите счупени парчета ме болят. Няма време да се бавя, за да ги сглобя по-точно. Крия лицето си, като разбит прозорец.“

— из „Страшният съд“

• „Не може земя и небе да се слеят.
  Едното от двете… Или пустота.“

— из стихотворението „Или-или“, стихосбирка „Как“ (1968 – 1971)

• „Не се бойте, че ще ви стъпчат – стъпканата трева се превръща в пътека.“

• „Който подпише конституцията, да му изсъхне ръката!“ – по повод протеста на трийсет и деветимата депутати срещу приемането на Конституцията през 1991 г.

ЖЕНА

Как тревожно е да си жена.

Красота и усмивка да бъдеш

сред всекидневния сив кръговрат

вярност – срещу изменчивия вятър,

нежност – в загрубелия свят.

От безбройните пътища земни

най-рискования да избереш –

безразсъдния път на сърцето. . .

и докрай да го извървиш.

Твоя единствена радост да бъде

радост да даваш… Да бъдеш в нощта

светло прозорче, което чака,

първа стъпка, разбудила утрото.

Ти, слаборъката, да подкрепиш

силата на ръката корава.

И непростимото да простиш,

и да градиш живот от отломки.

Отговорност е да си жена.