Бертолт Брехт
Ойген Бертолт Фридрих Брехт (нем. Eugen Berthold Friedrich Brecht, 1898–1956) е немски поет, драматург, режисьор.
| Бертолт Брехт | |
|---|---|
 | |
| Вижте също | |
 Статия в Уикипедия | |
 Материали в Общомедия |
От него
редактиране- Държавата трябва да е така устроена, че между облагите на единиците и облагите на обществото да няма разлика.
- Изкуството не е огледало, което отразява света, а чукче, с което да му придадеш форма.
- Какво е ограбването на банка, в сравнение с основаването на банка?
- Лекомисленият човек, не знаещ истината, се изразява абстрактно, високопарно и неточно.
- Най-важното е да се научат хората да мислят.
- "Ние" – това е повече, отколкото "аз" и "ти".
- Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му.
- Потисниците на различните епохи не се крият под една и съща маска.
За него
редактиране- Този изключително надарен поет пръскаше във всичко, което създаваше, зародишите на мисли и духовни движения, предопределени да поникнат за истински живот едва след време. Той бе убеден, че всяко жизнено произведение расте от собствените си сили и укрепва въздействието си, че се променя с всеки читател или слушател, до когото достига. Неговите творби са създадени върху тази предпоставка, тъй че едва бъдещето ще разкрие цялата широта и богатство на творчеството му.
Сам Брехт смяташе всичко, излязло изпод перото му, за нещо незавършено: нещо, на което предстои развитие. Книги, публикувани отдавна, пиеси, които бе поставял безброй пъти, за него все още си оставаха ненапълно готови, и тъкмо работите, които му бяха най-присърце - "Света Йоана от кланиците", "Добрият човек от Сечуан" или "Кавказкият тебеширен кръг" - той смяташе за фрагменти. Подобно на друг един велик немец, вълнуваше го не толкова завършването на произведението, колкото работата над него.
Той се вслушваше жадно във всички предложения и възражения и щом съмненията или съветите се окажеха достатъчно убедителни, начаса пристъпваше за хиляда и първи път към преработка на вече създаденото, дори ако това означаваше, че ще трябва да започне всичко отначало.
Чрез този метод на работа Брехт достигна до онова изключително силно въздействие на творбите си - те принуждават зрителя или читателя сам да довежда започнатата работа докрай, подбуждат го да спори с Брехт, да се съмнява и да се съгласява с него.
При все че наричаше драмите си "учебни пиеси", Брехт в никакъв случай не се смяташе за "наставник на нацията". Той имаше съзнанието, че "нищо не знае" и бе готов, и се стремеше да учи от другите. Той искаше да подбужда, искаше да разговаря и спори с другите, да им помага да мислят.
Това "сократовско качество" преминава през цялото творчество на Брехт. Произведенията му не оставят читателя, карат го да се задълбочава в тях, привличат го с нова и нова сила. — (1958)
- Подобно на Шекспир и Молиер, Брехт бе роден театрал. Привличаше го работата с жив материал. Поетът в него се допълваше от режисьора, а режисьорът - от поета.
По време на репетиции той бе взискателен, властен, необуздан. Не се успокояваше, додето неговите актьори не дадяха всичко, на което бяха способни - докарваше ги до състояние на безпомощност и изчерпаност. Сам той работеше със страст. Всяка репетиция събуждаше у него нови хрумвания и той не се примиряваше, додето не ги изпробваше.
У своите актьори той откриваше качества, за които те дори и не подозираха, и успяваше да изтръгне от тях истинското им дарование. Много артисти - и то тъкмо онези, които заслужават това име - не скриват, че дължат актьорската си същност на Брехт.
Дори след като някоя пиеса бе вече поставена, Брехт не прекратяваше репетициите. Той се допитваше до зрителите за впечатленията им от спектакъла и техните отговори събуждаха у него нови хрумвания за поетически творби и театрални постановки. Брехт превръщаше всеки човек, с когото говореше, в свой сътрудник. Той бе изпълнен с недоверие към всичко налично, изпитано, утвърдено. Убеден бе в диалектиката на всяко изкуство и пристъпваше към разрешаване на своите проблеми от нови и нови гледни точки. Един от принципите му гласеше: "Да опитаме противоположното!" Както някога Гьоте е изисквал един дебел Хамлет, макар - и тъкмо поради това, - че такъв един Хамлет противоречи на традиционния, така и Брехт обичаше да избира за своите герои изпълнители, чиито амплоа и маниери изглеждаха противоположни на същността на героя. Случваше се също, след като бе репетирал седмици наред и не бе доволен от постигнатото, да изиска от себе си и от изпълнителите да започнат работата отначало, и то от съвсем различна изходна позиция. Много често успехите му се дължаха именно на този метод. — (1958)
- Брехт държеше особено много на колективната работа. Казваше: "Трябва да се придвижваме в разгънат строй." Където и да се намираше, около него се събираше кръг от привърженици, вярващи му безусловно. Неговата жена и спътница в живота Хели Вайгел му бе фанатично предана помощница. Тя не само бе олицетворение на всичко онова, което той си представяше под театрално изкуство, но бе всмукала в себе си неговия дух и възпитаваше другите по свой образец. Така двамата можаха да създадат онзи театрален ансамбъл, онзи колектив, от който той имаше нужда. С помощта на тази група той можа да реализира плановете си да организира нещата и експериментира по желание. Можа да си служи с нея по начина, по който човек свири на музикален инструмент. Така той успя да пресъздаде образите на своя вътрешен мир - достоверни до последния щрих.
Брехт гълташе живота на едри хапки, бе властен и горд и изискваше от приятелите си търпеливо сътрудничество. Ала бе чужд на всякакво високомерие и самохвалство, сам той се раздаваше без завист - великодушно и изцяло. Даваше повече, отколкото изискваше. Понятието "солидарност" доби чрез него нов смисъл. — (1958)
- Брехт не вярваше във "вдъхновението" - той вярваше в експеримента. Експериментирането бе негова страст.
Когато двадесетгодишният Брехт дойде за първи път при мен, аз тъкмо работех над един "драматически роман". Обозначението "драматически роман" даде на Брехт повод за размисъл. Той смяташе, че в сливането на драматическото и епическото трябва да се отиде много по-надалеч и правеше нови и нови опити в създаването на "епическа драма".
Не от изкуствена скромност той наричаше драмите си "опити". Тези пиеси в действителност бяха опити да разкрие пред зрителя по нов начин своя вътрешен свят. "Поетът - казваше той - трябва да експериментира, тъй както е правил един Архимед, един Бейкън или един Галилей." Всички драми от миналото, включително и тези на Есхил и Шекспир, бяха за него такива "опити". Възхваляваше Шекспир заради това, че безогледно е заимствал от други автори сюжети, а понякога навярно и тяхното оформление, за да ги пресъздаде по нов начин. Сам Брехт се залавяше за всеки сюжет и оформление, които го поблазнеха, разработваше ги, преобразуваше ги, превръщаше ги в свои собствени, преиначаваше ги по такъв начин, че те вече му принадлежаха. Маските на китайския театър, пътеките с цветя от индийската драма, хорът на античната трагедия - всичко трябваше да му помогне да изобрази собствените си виждания.
Експериментите го привличаха дори и когато почти не даваха изгледи за успех. Веднъж му заговорих за дидактическата поема на Лукреций "За природата на нещата". Хекзаметрите, в които древният римлянин излагаше учението на Епикур, запалиха у Брехт идеята да пресъздаде "Комунистическия манифест" в хекзаметри. Обърнах му внимание върху трудността, почти бизнадеждността на подобно начинание. Ала той бе обладан от идеята, не се остави да го разколебая и трябваше да направим опита. Шест седмици работихме върху този проект, преди той да се откаже. — (1958)
- Най-голям успех имаха дръзките му опити да си създаде езика, който му бе необходим. Неговият език трябваше да бъде народностен, но не прост и изтъркан; трябваше да бъде нов, но не и изкуствен. Мартин Лутер се бе взирал в "устата на народа" и му се бе удало да употреби повечето от неговите словообразувания. Немският говорим език, такъв, какъвто го намери Брехт, не можеше да предложи много на поета, още по-малко на пишещия поетична проза, а за драматурга бе направо неизползваем.
Също и съвременните му писатели не можеха да дадат много на Брехт. Той не виждаше какво може да направи с натуралистичния диалог на Герхарт Хауптман, а изкуственият, отдалечен от народната реч език на Георге, Рилке и Хофманстал му остана съвсем чужд. Когато Брехт ми донесе първата си пиеса - наричаше се "Спартак", а по-късно я озаглавихме "Барабани в нощта", - диалогът му бе под влиянието на Бюхнер. От съвременните автори най-силно впечатление му правеха Киплинг и Ведекинд; той обичаше да пее своите ранни балади пронизително и с наслада по маниера на Ведекинд. Ала бързо се освободи от тези образци и се бореше усилено за свой собствен немски език.
Брехт разбираше съвсем ясно съпротивлението, което му оказваше предлагащият му се езиков материал, и често се оплакваше: "Когато Хораций изказва най-обикновени мисли и най-тривиални чувства, това звучи превъзходно. Причината е, че той работи с мрамор. Днес ние работим с нечистотии!" Брехт употреби дори по-груба дума.
Той се трудеше усърдно да намери вярната интонация за точната изява на своята същност, на своето мислене и усет за нещата. Впускаше се в ожесточени спорове със сътрудниците си дори за отделни изрази. Ни най-малко не го интересуваха правилата и образците. Когато му обърнеха внимание, че този или онзи израз е в остро противоречие с граматиката, той с удоволствие цитираше прочутото изречение: "Ego, poeta Germanus, supra grammaticos sto." ("Аз, немският поет, стоя над граматиците.")
Брехт говореше, изхождайки от жестовете. Най-напред си представяше движенията и мимиката на своите герои в определена ситуация, и после търсеше съответната дума. Тази дума трябваше да тежи на мястото си, трябваше да бъде свободна и същевременно "елегантна", нейната мелодия трябваше да обрисува хората и ситуацията. Брехт не жалеше усилия да намери вярната, СВОЯТА дума. Веднъж, когато работехме над "Животът на Едуард Втори" и цял ден напразно бяхме дирили точната дума, той дотича посред нощ под прозореца ми, подсвирна и викна триумфиращо: "Намерих я!"
Германия има много майстори на словото. Създатели на езика тя има през този двадесети век само един-единствен: Брехт. Брехт допринесе, щото немският език днес да може да изразява духовни движения и мисли, които не бе в състояние да изкаже, когато Брехт започна творчеството си. — (1958)
- Брехт беше блестящ полемик. Този пламенен човек се оживяваше още повече при спорове. Всяка минута той се натъкваше на нови, дръзки и изпълнени с остроумие хрумвания. Обичаше да прекрачва границите на парадокса, защитаваше своята теза, дори когато бе оборима - защитаваше я умно, с острота, разпалваше се, ставаше нападателен, за да напусне накрая, смеейки се хитро и добродушно, становището си.
А само как умееше да се смее! И как обичаше да се смее! Но неговото остроумие можеше да бъде и твърде горчиво - Брехт не щадеше приятелите си, нито пък себе си. От своя страна той не се сърдеше на хапливата ирония на другите. Към живота се отнасяше с лекота, дори когато той се изправяше насреща му освирепял. Сериозна бе за него единствено работата.
В известните си "Физиономически фрагменти", в които е сътрудничел и Гьоте, Лафатер определя същността на гения по следния начин: "Ненаученото, незаимстваното, ненаучимото и незаимстваемото, вътрешно присъщото, неподражаемото - се нарича гений, нарича се тъй при всички народи и ще се нарича, докато хората мислят, чувстват и говорят."
Брехт притежаваше това "ненаучено", "ненаучимо", "неподражаемо".
Брехт имаше нужда от голям театрален апарат, за да онагледи вижданията си. Крещящата новост и неумолима истинност на неговото изкуство предизвикваха съпротивата на "вечно ретроградното". Бе много трудно да се създаде такъв апарат. Подобно на Суифт, Брехт притежаваше заедно с гения и Saeva Indignatio, "справедливия гняв", яростно възмутеното съзнание; затова и сподели опита на Суифт: "Появи ли се на света гений, той веднага се познава по това, че всички глупци се обединяват срещу него".
Нетърпеливият поет Брехт създаде първите стихотворения и първите пиеси на третото хилядолетие. Съдено му бе поне да види как времето бавно се тътри подире му. И ако днешните хора само предполагат значението му, едва бъдещите поколения ще проникнат в цялото богатство на неговото творчество. — (1958)