Тереза от Лизио
Света Тереза от Лизио (фр. Thérèse de Lisieux, 1873–1887) е френска монахиня, написала "Историята на една душа" – книга със спомени и размишления за душевните си преживявания и трудностите по пътя си към духовно израстване, която се превръща в последствие в бестселър, а самата монахиня е обявена за светица.
Тереза от Лизио | |
---|---|
Вижте също | |
Статия в Уикипедия | |
Материали в Общомедия | |
Творби в Проект Гутенберг |
- Откакто бях дарена с благодатта да разбера любовта на Исусовото сърце, всички страхове напуснаха моето сърце. Споменът за моите грешки ме смирява, напомня ми никога да не се уповавам на собствените си сили, които са единствено слабост, но това припомняне ми говори още повече за милостта и любовта. (с.42)
- Стремя се повече да не съм заета със себе си и се отдавам на това, което Исус намира за подходящо за моята душа, тъй като не съм избрала да водя суров живот, за да изкупя собствените си грешки, а грешките на другите. (с.42)
- Исус е скритото съкровище, безценно благо, което малцина намират, защото то е скрито, а светът обича нещата, които блестят. Ах! Ако Исус бе избрал да разкрие Себе си пред всички души със своите неописуеми дарове, със сигурност никоя не би Го отхвърлила. Но Той не иска да Го обичаме заради тези дарове, защото нашата награда трябва да бъде самият Той. (с.45)
- Не защото Бог ме е предпазил от смъртен грях се издигам към Него чрез упованието и любовта. О, чувствам, че дори ако бих имала на съвестта си всички престъпление, които могат да бъдат извършени, не бих изгубили нищо от упованието си. Бих отишла с разбито от разкаяние сърце да се хвърля в обятията на своя Спасител. Зная, че Той нежно обича блудния син. Чула съм думите му, казани на св. Мария Магдалина, на блудницата, на самарянката. Не, никой не би могъл да ме уплаши, защото знам, че мога да разчитам на Неговата любов и Милосърдие. Зная, че тези многобройни обиди за миг ще бъдат унищожени, като капка вода, хвърлена в пламтящата жарава. (с.46)
- Ти знаеш, о, Боже мой, винаги съм желала да обичам само Тебе, не ламтя за друга слава. Твоята любов ме предвари още в детството ми, тя порасна с мене и сега е бездна, чиито дълбини не мога да измеря. (с.46)
- Любовта привлича любовта, която се устремява буйно към Тебе; тя иска да изпълни бездната, която я привлича. Но, уви, тя дори не е капка роса, попаднала всред океана! За да те обичам, както Ти ме обичаш, трябва да ми дадеш Твоята Любов и само така ще намеря покой. О, Исусе мой, струва ми се, че не можеш да изпълниш една душа с повече любов от тази, с която си изпълнил моята, и затова се осмелявам да Те моля да възлюбиш и онези, които си ми дал, както мене самата си възлюбил.
Ако един ден на небето видя, че ги обичаш повече от мене, ще се зарадвам, признавайки още от този свят, че тези души, заслужават повече; но тук, на земята не мога да си представя по-безгранична любов от тази, с която си пожелал да ме надариш без никаква заслуга от моя страна. (с.46–47)
- О, Божествени мой Учителю, се провикнах отдън сърце, само Твоята Справедливост ли ще получава жертви на всесъжение? А Твоята милосърдна Любов не се ли нуждае също от тях? От всички страни тя е непозната и отхвърлена. … Сърцата на тези, на които Ти желаеш да я дадеш, се обръщат към тварите, търсейки от тях щастие и една клета мигновена обич, вместо да се хвърлят в Твоите обятия и да бъдат разпалени от сладостния огън на Твоята безкрайна любов. (с.47)
- О, Боже, Твоята пренебрегната Любов нима ще остане заключена в сърцето Ти? Струва ми се, че ако би намерил души, които да се поднесат като жертвено всесъжение на Твоята любов, Ти би ги изгорил бързо и би бил щастлив да не задържаш пламъците на безкрайната нежност, затворени у Тебе. (с.48)
- …Знам, че Исус не може да иска ненужни страдания от нас и че Той не би ми вдъхнал желанията, които чувствам, ако не искаше да ги изпълня. (с.49)
- Не съществува нищо, което да ни даде такава утеха, както този път на любов. За мене нищо друго не е от значение, освен да се опитам да изпълнявам Божията воля с пълно смирение. (с.49)
- Е, добре, започнах своя Кръстен път, и ето че внезапно бях обзета от такава силна любов към добрия Бог, че не бих могла да я опиша другояче, освен че сякаш цялата бях потопена в огън. О! Какъв огън и каква сладост в същото време! Изгарях от любов и чувствах , че още една минута, една секунда повече и не бих могла да понеса тази жар, без да умра. Тогава разбрах казаното от светците за тези състояния, които те така често са изпитвали. Що се отнася до мен, аз го изпитах само веднъж и само за един–единствен миг, след това веднага отново изпаднах в обичайната си сухота. (с.49)
- Да бъдеш справедлив означава не само да бъдеш строг и да наказваш провинилите се, това означава да признаваш също и добрите намерения и да възнаграждаваш добродетелите. Очаквам от Божията справедливост толкова, колкото и от Неговата милост. (с.50)
- Една вечер, незнаейки как да кажа на Исус, че Го обичам и колко искам навсякъде да бъде обичан и прославен, с тъга си помислих, че от дълбините на ада никога не ще се издигне ни едно деяние на любов. Тогава възкликнах в сърцето си, че бих приела да бъда потопена в това място на мъки и богохулства, за да бъде Той и там вечно обичан. Това не би могло да Го прослави, защото Той иска само нашето щастие, но когато човек обича, изпитва желание да каже хиляди глупости. (с.52)
- Всички велики религиозни истини, всички тайни на вечността потопиха душата ми в състояние на радост не от този свят. Още тогава изпитах това, което Бог е отредил за тези, които Го обичат (не с очите, а със сърцето си)… (с.52)
- Сторѝ да изпълня обещанията си до пълното им съвършенство, нека никой не се занимава с мене, нека бъда стъпкана, забравена като малко пясъчно зърно. (с.53)
- Не познавам друг път към съвършенството, освен любовта. … Любовта, която е очевидно, че нашите сърца са създадени за нея! … Понякога се опитвам да открия друга дума, с която да дам израз на любовта, но на тази земя на изгнание думите са немощни да изразят всички трепети на душата, затова и човек трябва да се задоволи с единствената дума Любов! (с.54)
- … Намирам практикуването на съвършенството много лесно, защото осъзнах, че всичко, което човек трябва да извърши, е да плени сърцето на Исус.
Ето например малкото дете, което разочаровало своята майка, защото е избухнало или не е изпълнило нейната заръка. Ако то се сърди в ъгъла и вика от страх от възможното наказание, майка му със сигурност няма да му прости грешката. Но ако то отиде при нея, разтворило малките си ръчички, усмихне й се и й каже: "Целуни ме, няма повече да правя така", със сигурност майка му веднага ще го притисне до сърцето си и изпълнена с нежност ще му прости всичко.
Разбира се, тя добре знае, че нейният скъп син при първа възможност ще извърши същото отново, но това няма никакво значение. Ако то плени майчиното сърце, тя никога не ще го наказва. (с.55)
- Казах си, че братолюбието не трябва да се състои само в чувства, но да се проявява в делата. (с.62)
- Най-обикновената работа, най-дребното дело, вдъхновени от любовта, често имат по-голяма стойност от най-великите постижения. (с.63)
- …Истинското братолюбие се състои в това да понасяме всички недостатъци на ближния, да не се учудваме на неговите слабости, да се поучаваме от най-малките му добродетели. (с.64)
- О! Какъв мир нахлува в душата, когато тя се извисява над естествените чувства. (с.68)
- Открих най-сетне моето призвание! Моето призвание е любовта. (с.69)
- О, в това се състои истинската любов, в това да обичаш Исус, без да изпитваш наслада от тази любов… това е мъченичество… незнайно мъченичество, известно само на Бог, което остава скрито за очите на творенията, мъченичество без слава, без триумф… това е любов, която граничи с героизъм. (с.79)
- Сърцето ми пламна от горещо желание да страдам, заедно с вътрешното убеждение, че ми е отредено да нося безброй кръстове. Тогава душата ми бе заляна от такава утеха, каквато не съм изпитвала никога през целия си живот. Страданието стана за мен привлекателно. В него открих прелести, каквито не очаквах, макар да не ги бях напълно осъзнала. Почувствах и друго голямо желание: да обичам само Бога, да търся радост само у Него. (с.80)
- Ако искате да постигнете някаква цел, независимо каква е тя, трябва да откриете верните стъпки, които да следвате. (с.80)
- Нашият Господ ми даде да разбера, че ако искам да печеля душите, това, което трябва да извърша, е да нося кръста. Затова колкото по-голямо беше моето страдание, толкова по-привлекателно беше то за мен. (с.80)
- Желанието ми за страдание бе преизпълнено. При все това моят стремеж към него не намалява и скоро душата ми също сподели мъката на сърцето. Сухотата ми се увеличи: не намирах утеха ни от небето, ни от земята; и въпреки това сред тези вълни на премеждия, които бях призовала с цялото си сърце, бях най-щастливата от всички твари… (с.80–81)
- Страдам много, но дали страдам истински? Това е важното. (с.81)
- Колкото по-силно е страданието, колкото по-малко то се разкрива пред погледа на създанията, толкова повече то Те кара да се усмихваш, о, Боже мой! И ако по невъзможност Ти не би го узнал, аз пак бих била щастлива да страдам с надежда, че може би със сълзите си бих могла да попреча или да удовлетворя, макар и един само грях, извършен против вярата. (с.84)
- Ангелите не могат да страдат, те не са щастливи като мен. Но колко биха били учудени да страдат и чувстват онова, което чувствам аз!… Да, щяха да бъдат много учудени, защото и аз самата съм. (с.85)
- Да, много е мъчително да бъдеш гледана с усмивка, когато страдаш. Но мисля, че нашият Господ на Кръста е бил гледан така сред страданията Си. (с.86)
- Животът често е тежък, той ни носи горчивина, но и толкова сладост! (с.87)
- О! Каква е тази съдба! Колко велико нещо е нашата душа! Нека се въздигнем над всичко временно, нека не оставаме близо до земята. (с.87)
- Тази сутрин прочетох откъса от Евангелието, в който се казва: "Не мир дойдох да донеса, а меч" (Мат. 10:34). Следователно всичко, което ни остава, е да се борим. А когато останем без сили, тогава Исус ще се бори за нас. (с.88)
- Тази вечер почувствах нужда … да забравя земята. Тук долу всичко ме изтощава, всичко ми струва усилие. Имам само една радост, да страдам за Исус. (с.88)
- Животът отминава, … а вечността бърза да ни посрещне. (с.88)
- Трябва да виждаме живота в истинската му светлина… Той е миг между две вечности. (с.89)
- Огромна е подкрепата, когато човек страда, да знае, че съществуват любящи сърца, които отвръщат на нашата мъка. (с.89)
- Не зная друго, освен да Те обичам, о, Исусе! Бляскавите дела ми са забранени, не мога да проповядвам Евангелието, да пролея кръвта си … Но има ли значение това? Моите братя работят вместо мене, а аз, малко дете, стоя съвсем близо до царския трон и обичам за онези, които воюват.
- Но как да засвидетелствам любовта си, тъй като любовта се доказва само с дела? – Е, добре, малкото дете ще хвърля цветя… То ще изпълни с благоухания Божествения престол, ще пее със сребристия си гласец песента на любовта. Да, Възлюбени, така моят преходен живот постепенно ще изгори пред Тебе. Друго средство аз нямам, за да ти покажа любовта си, освен да Ти хвърлям цветя, т.е. да не пропусна ни една малка жертва, ни един поглед, ни една дума, да се възползвам от най-мъничките дела и да ги върша от любов. Искам да страдам от любов и даже да се радвам от любов. (с.96)
- Опитът ме научи, че единственият начин да открием щастието в този свят, е да се скрием и да останем в неведение за материалните неща. Зная, че без любов всичко, извършено от нас, е без стойност. (с.103)
- Ето какъв е характерът на Исус: като Бог Той дарява, но иска послушание на сърцето. Какво щастие е да си послушен! Това е пътят към светостта! (с.108)
- …Не изпитвам мъка, когато наблюдавам собствената си безпомощност. Тъкмо обратното, тя ми носи радости и всеки ден очаквам да открия нови несъвършенства в себе си. Всъщност прозрението за собствената ми нищожност е много по-полезно за мен от озарението на истините за вярата. (с.109)
- …Животът ми беше щастлив, защото се опитах да се откажа от търсенето на себе си. Единственият начин да се постигне щастието, е да познавам съвършената любов. А единственият начин да постигнеш съвършената любов е да забравиш изцяло себе си и никога да не търсиш удовлетворение в нищо. (с.111)
- Когато падна така, това ме кара да виждам още повече своето нищожество и си казвам: Какво бих правила, какво бих станала, ако се опирах само на собствените си сили?!... (с.114)
- … Ако ти си нищо, не забравяй, че Исус е всичко. Затова трябва да отдадеш своята нищожност на Неговата безкрайност и от този миг да мислиш за тази единствено обичана безкрайност… (с.119)
- Да, искам да бъда забравена не само от творенията, но и от самата мен. Искам да се смаля до нищото, за да не изпитвам никакви желания. Славата на моя Исус, това е всичко! Отказвам се от всичко заради Него и ако Той ме забрави, нека бъде така, защото вече не принадлежа на себе си, а на Него… (с.120)
- По-скоро Той ще се изтощи да ме кара да Го чакам, отколкото аз ще се изморя да Го очаквам! (с.120)
- …Но дълбоките и лични мисли, пламъкът на ума и сърцето са такова богатство, към което човек се привързва като към някаква собственост и до което никой няма право да се докосне. (с.120)
- Представям си своята душа като свободен терен и искам от света Богородица да премахне от него развалините, каквито са моите несъвръшенства; после я моля да построи шатра, достойна за небето и да я украси със собствените си накити. След това поканвам всички ангели и светци да дойдат и да пеят песни на любовта. Струва ми се тогава, че Исус ще е доволен, като вижда какво великолепно посрещане му устройвам; аз пък споделям Неговата радост. (с.127)
- Понякога, когато съм в такава сухота, че у мене не се поражда ни една добра мисъл, казва много бавно: "Отче наш" или "Радвай се" … Само тези молитви ме пленяват, подхранват божествено душата ми и й стигат. (с.128)
- Сега вече нямам никакво друго желание, освен да обичам Исус до полуда! Да, само ЛЮБОВТА ме привлича, не искам вече ни страдание, ни смърт, и все пак и двете са ми еднакво скъпи. Дълго време ги бях призовавала като предвестници на радост. … Страданието беше мое притежание и ми се струваше, че докосвам небето. Днес само пълното отдаване в ръцете на Бога ме ръководи – друг компас нямам. Не умея вече нищо друго да искам с жар, освен съвършеното изпълнение на Божията воля над душата ми. (с.128–129)
- Колко голяма е силата на молитвата! Би казал човек, че е царица, която винаги има свободен достъп до царя и може да получи всичко, каквото поиска. Не е необходимо, за да бъде изслушана, да се прочете от някоя книга хубава формула, съчинена за случая; ако беше така, колко бих била за оплакване! (с.129)
- За мен молитвата е порив на сърцето, простодушен поглед, отправен към небето, вик на благодарност и обич всред изпитанието, както и всред радостта. (с.130)
- Отдалече изглежда, че е лесно да се прави добро на душите, да ги накараш да обичат Бога, да ги изваеш по своите възгледи и разбирания. Отблизо, напротив, се чувства, че да правиш добро без Божията помощ е толкова невъзможно, колкото да върнеш върху нашето полукълбо слънцето през нощта. (с.156)
- Казах, че като поучавах душите, самата аз научих много. Най-напред видях, че всички души, водят почти едни и същи борби; а от друга страна, че между самите тях има огромна разлика; тази разлика налага да не бъдат ръководени по един и същи начин. С някои от тях чувствам, че трябва да стана малка и без страх смирено да им призная своите борби и поражения; тогава и самите те по-лесно признават, че ги разбирам от опит; с други пък, за да се успее, най-добре е човек да бъде твърд и никога да не изменя нещо казано веднъж: да се смириш пред тях ще рече да покажеш слабост. (с.157)
- Бях още много малка, когато леля ми даде да чета една история, която много ме учуди. Всъщност видях да възхваляват една собственичка на пансион за това, че умело знае как да се отърве от неприятности, без да нарани никого. Забелязах най-вече следното изречение: "На едната казваше: Не сте в грешка, а на другата: Права сте". И си мислех в себе си: Това не е така! Тази жена би трябвало да не се страхува да каже на момичетата си, че грешат, когато това е вярно. (с.158)
- …Винаги е по-лесно да хвърлиш вината върху отсъстващите и това веднага успокоява онази, която се оплаква. (с.158)
- Когато трябва да вършим добро на нашите ближни, не бива да допускаме нещо да ни възпира или да пренебрегваме нещо, за да си улесним задачата. (с.159)
- Не бива добрината да се изражда в слабост. Когато си мъмрил справедливо, трябва да останеш в справедливостта, без да се оставяш да се разнежваш, измъчвайки се, че си причинил болка, че си видял някого да страда и плаче. Да тичаш след засегнатата [новистка], за да я утешаваш, означава да й сториш повече зло, отколкото добро. Да я оставиш сама на себе си, означава да я принудиш да се обърне за помощ към добрия Бог, за да види своите грешки и да се смири. Иначе свикнала да получава утешение след всяко заслужено смъмряне, тя ще постъпва при същите условия винаги така, както прави едно разглезено дете, което вика и тропа с крака, докато майка му дойде, за да изтрие сълзите му. (с.161–162)
- Ръцете ми са празни. Всичко, което притежавам и всички мои заслуги са посветени на Църквата и на душите. … Ако бях богата, нямаше да мога да гледам как някой бедняк стои гладен, без да му дам цялата си собственост. (с.169)
- В крайна сметка ангелите постоянно са заети с нас, но в същото време никога не престават да гледат Божия лик и постоянно са погълнати от безбрежния океан на Неговата любов. Защо Исус да не ми разреши да правя същото като тях? (с.172)
- …Чувствам, че Исус иска от нас … да утолим Неговата жажда, като му принасяме души, преди всичко душите на свещениците! … Толкова сме нищожни, че въпреки това Исус иска спасението на душите да зависи от нашите жертви, от нашата любов. Той е просяк, който ни проси души. (с.172)
- Източник
- "Молитви и размишления на св. Тереза от Лизио", изд. "Комунитас", 2012 г, ISBN 9789549992267