Омар Хайям (1048–1123) е персийски астроном, астролог, математик, философ и поет, който има значителен принос в научните постижения, но остава известен през вековете най-вече със своите четиристишия, наречени рубаи.


На философите не станах мил,
но види Бог дали съм съгрешил.
Да, нищо съм и нищо днес не ми е ясно,
дори не знам защо съм се родил! ( 1 )


И все пак истина е, вдъхновено
в ума ми всичко беше прояснено,
но въпреки това ще ви повторя аз:
от виното не срещнах по-блажено. ( 4 )


През младостта се спусках неумел
към разни философи – и без цел
им вярвах… Ала през същата врата
излязох, през която бях дошел. ( 5 )


Не трябва, не мисли за утрешния час:
приятелю, живей под слънчевата власт.
Когато ний изтлеем, веднага ще догоним
избягалите векове пред нас. ( 7 )


Ако съм сигурен, че утре вода и хляб ще имам пак,
ако над моя поглед грее светото слънце като мак,
тогава просто няма смисъл, нима съм длъжен да слугувам
на този, дето е от мене три пъти по-голям глупак. ( 10 )


Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път, и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не виждам прах – но за света какво е? ( 12 )


Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам,
и затова – послушай ти съвета мъдър на Хайям:
отрова приеми, но нека е приета от мъдрец,
а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам. ( 14 )


Трезв ли съм – не зная радост, ставам тъжно мълчалив
А пък пиян – светът за мен е като винен свят мъглив.
Обаче някъде в средата, имам малък светъл миг,
дето просто го обичам, че съм в него още жив. ( 15 )


Залъгват ни: ще има в рая небесно хубави жени.
И много вино ще се лее насред вечерни механи.
Жени и вино! Но защо ли туй неизмеримо благо –
кой, че и защо... нам земята тъй жестоко забрани!? ( 18 )


И нека да си изживял без мъка свойте дни – а после?
Да се завърже твоя кръг сред песни и жени – а после?
Бъди от щастие блажен над сто примамливи години
и още толкова по сто под свода премини – а после? ( 22 )


Светът, от край до край изпитан, дъска шахматна е за мен.
А ний сме пешки по квадрата, намерили ту нощ, ту ден.
Повдигат ни, притискат, блъскат – и паднем ли във някой бой,
спокойно в тъмната кутия ни слагат, с поглед примирен. ( 32 )


С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик!
Попиташ ли го, то ще каже: "Кой – аз ли, да, аз съм велик!"
Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши,
то за магаретата умни ще бъде явен еретик. ( 34 )


И нека сто години да горя сред грях,
не ме е страх от ада, мъките презрях;
но по ме плаши мене хорът на глупците.
От кончина е по-ужасен разговора с тях. ( 35 )


Без страх – на времето сред шумния порой,
ще засияе някой ден над мъките покой.
Мигът, на всички даден, изживей до дъно,
за миналото не плачи, от бъдещето се не бой. ( 36 )


Ти истината търсиш? Тогава остави
жена, деца и близки, и приятели, уви!
Разкъсай всичко, дето ще ти тежи из път,
без тежките окови по-леко се върви. ( 43 )


Щом розата разцъфне в пролетта,
налей ми вино, дай ми песента.
Какво ли значи ада или рая –
измислици са туй на глупостта. ( 44 )


Небе! Защо към подлеците е щедра твоята ръка:
за тях – и мелници, и бани, чист извор в пролетна лъка;
а който е с душа пречиста, за него само хляб корав?
Небе такова – пфу – не струва то дори и плюнката сега. ( 53 )


За теб – познал света – урок аз знам:
сред простите бъди мъдрец голям!
С език, уши и поглед да останеш –
прави се пак на сляп, на глух и ням. ( 56 )


О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,
без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!
Ден без любов е като облак, зареян в кръглото небе,
безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас. ( 59 )


За мен – цветята на смеха или със вино пълна кана!
Не искам друга вяра аз, ни песен на камбана.
Веднъж съдбата спрях с въпрос: "Кажи ми свойта мисъл!"
А тя отвърна в миг: "Душа, със радост увенчана." ( 60 )


Затова, че не говоря, нямам никаква вина.
Аз съм длъжен да запазя свойта истинска цена:
знам достатъчно и точно на тълпата същността,
та пред нея да разкрия цялата си светлина. ( 63 )


Отлитат час след час, след пролет – пролетта.
Не се разделяй ти за миг със песента
и виното! Нали по-висше благо няма –
докрай раздухай сам на огъня жарта. ( 72 )


Дошли сме – откъде? И накъде вървим?
Чий разум ни държи? – За нас недостижим.
Безброй души кристални под обръча на свода
изгарят в пепел, в прах, а где се вие дим? ( 75 )


От виното да се откажа, боже мой,
та туй е все едно да се предам без бой.
Как мога да се кланям на исляма –
щом най-прекрасното ми забранява той? ( 80 )


Живей – в ръцете си с цветя и чаша вдъхновена:
пий в любовта и забрави за цялата вселена,
додето вихърът свиреп не те за миг прекърши,
като листенцата на гюл, за ден наметка тленна. ( 85 )


С въпроси пълен е светът – но кой ще отговори?
През младостта не се мъчи със фауни и флори.
Тук с виното си сътвори сам рая, че в небето –
я спреш пред него, я не спреш – но кой ще ти отвори! ( 86 )


Любима, тъй те е изваял небесноръкият грънчар,
че ако я сравня със тебе, луната няма капка чар.
И нека други да се кичат за своя мимолетен празник,
със себе си да украсяваш, ти притежаваш чуден дар. ( 88 )


Да се поддаваш на тъгата си – е грях. Не влизай в тази пустош,
додето не прелистиш книгата на всички погледи и устни.
Живей сред радостта и влюбено наливай пламналата чаша:
преди мига да хванеш здравата – мисли го вече за изпуснат. ( 94 )


Не ще попаднем ний отново в тоя свят,
навек не ще ни радва ни чаша, нито брат.
Старай се да живееш в мига летящ така, че
да не изпиташ ти тъга, обърнал се назад. ( 97 )


Закон: да се не пие вино, ако се пие – ред най-строг:
кога, с кого и колко чаши, богат ли си или убог.
Щом съществуват всички тези закономъдри уговорки,
да пием – просто значи мъдрост, а не, че си роден с порок. ( 100 )


С жени красиви само можеш да речеш, че обитаваш рай,
и с чаша пурпурна, кога пред устните ти засияй.
Жени и вино! Нима трябва, ако поне си с малко ум,
от тях да бягаш и да чакаш единствено за земен край? ( 101 )


В часа, когато теменужна край теб земята разцъфти
и вятър утринен внезапно сред пролетния кът влети,
блажен е този, който пие от виното на любовта
и после чашата разбие до нежнодишащи гърди. ( 103 )


"По-малко вино пий – дочувам глас греховен, –
затуй, че пиеш ти, какво съм аз виновен?"
Виновно е лицето на моята любима:
без вино как да спра пред взора й чаровен! ( 106 )


Как радва любовта, по-хубав лик не знам,
и колко бих шептял, но сякаш че съм ням!
О, Боже, що сторих? От жажда аз се мъча,
а покрай мен тече сребрист поток голям. ( 107 )


Аз не познах покой в най-радостния кът.
От стонове и скръб слабее мойта гръд.
Защо дойдох в света – без мене ли, със мен ли
все тъй се движи той по своя таен път. ( 120 )


За своето пиянство няма да съм съден:
тъй Господ е решил за моя свят оскъден.
Ако ли спра да пия, навярно много мъка
ще види Бог от мене – и трезв, и безразсъден. ( 121 )


Аз пия, но ни ден не съм във тежест ваша;
жадувам – за какво? За винената чаша!
Да, ще почитам виното до сетния си дъх,
за жалките си дни да мисли богаташа. ( 123 )


Пари, високи служби… грижи, боже мой,
не знае смях и радост хорският безброй.
А кой би предположил колко злоба крие
към този, който няма нито камък свой! ( 131 )


Макар че Бог да пием забрани,
не се минава ден без вино и жени;
излей върху пръстта една червена капка,
а чашата след туй горещо целуни! ( 135 )


И нека съм за теб пияница най-черен,
аз зная, че не съм съвсем закономерен –
ах, истина, лъжа – каква е тук цената,
щом всеки ден и нощ на себе си съм верен. ( 136 )


Не се страхувай миг, Хайям, че ще заслужиш лоша слава,
че само пъкления ад за твоето сърце остава.
Тоз, който не е съгрешил, едва ли ще дочака прошка!
На грешниците само, знай, понякога им се прощава. ( 141 )


Мета с мустаците си механата – безбожен еретик,
единствено на себе си душата остава май длъжник.
Светът да рухне, във съня си опиянен ще промърморя:
"Търкулнало се е по небесата зърно ечемик…" ( 145 )


Светът, във който ти живееш, е само някакъв мираж:
та струва ли си да очакваш на дните сивия пейзаж!
Свикни със болката, не викай срещу съдба и кончина:
кой може кръста да изтрие? – тук всеки идва по веднъж! ( 146 )


За мене чашата е винаги желана
и нежна флейта – над душевна рана.
Щом падна във ръцете на грънчаря като глина –
да е за вино само изваяната кана! ( 151 )


И сякаш през завеса отдалеч
със "ти" и "аз" долита кратка реч.
Но пада леко тънката завеса:
и "ти" и "аз" не се дочува веч. ( 155 )


Богатството, нали, съвсем не значи ум,
но бедността боли, като живот без друм.
Виж, теменужката трепти, а пухкавата роза
се смее, пълна с радост, злато, пчелен шум. ( 156 )


За да живееш мъдро – закони има много,
но само два от тях зачитай ти най-строго:
ти по-добре гладувай, но глупости не яж,
и по-добре самин, но не с глупак, ей богу. ( 158 )


Ще те науча аз да си на всички с нрава,
усмихвай се навред, бъди с душа лукава:
евреи, мюсюлмани, безбожници хвали –
и ще спечелиш ти най-хубавата слава. ( 159 )


Да бях творецът аз на туй небе жестоко,
за миг го бих разбил и вдигнал по-високо
лазура на небе такова, под което
човекът би живял не тъжно и безоко. ( 160 )


Какво навред желая? – Смехът на веселбата!
А друга странна вяра за мен е непозната.
Веднъж попитах свода: "Кого обичаш ти?"
Отвърна той: "Сърцето, де пее радост свята!" ( 163 )


И Бог, и аз – с едни желания несходни.
Ах, моите мечти не са богоугодни.
Макар да е добър, от грехове не може
да ме запази той – усилия безплодни! ( 174 )


Да би зависело от нас, едва ли бихме спрели тук.
А щом сме спрели, то кога ще отзвъним като капчук?
Навярно беше по-добре да не познавахме земята?
И да не стенеше от нас поне един-едничък звук. ( 176 )


Вина за туй, че ти не знаеш миг покой,
че мъките над теб се сипят като зной –
безпомощен и слаб – ти не търси във свода:
дори от теб е по-безсилен той. ( 177 )


От рая ли съм аз, или съм целия от ада –
не мисли за това душата ми нерада.
Любимата е с мен и песенното вино,
а пък за теб е само – отвъдната награда. ( 180 )


Наливай вино, брат! Пулсира силна гръд;
минават ден и нощ, но близък е върхът
на щастието. Дай! Не е ли миг случаен
това, което ти наричаш земен път? ( 182 )


Когато отзвъни последният ми час,
когато като стон замлъкне моят глас,
а от пръстта ми да изваят чаша –
напълнена докрай, – ще оживея аз. ( 184 )


И все пак с тоя свят човек ще се прости,
а за какво тогаз скръбта да ни гнети!
Пий! Твойте дни, понесени към края,
не е ли по-добре да пропилееш ти? ( 185 )


Без вино и любов не мога… да преживея нито ден,
да знаеш колко ми е трудно, ако не съм опиянен!
Но близък е денят, когато не ще имам сили
да вдигна чашата червена, сърдечно сложена пред мен. ( 186 )


Не трябва, не тъжи, не падай в остра злост ти!
На тоя свят не сме дошли на гости.
Дори луната, виж, е станала по-бледа
от тези гладни дни, от тези дълги пости. ( 187 )


Когато бях младеж, твърдях, че всички тайни
на дните съм разкрил. Ах, глупости безкрайни!
Сега разбирам аз, че нищо не разбирам,
че моя път бе пуст като среднощни чайни. ( 193 )


Унило върху нас се спуска есента
и литнаха на път узрелите листа.
Пий! Някога за туй един мъдрец е казал,
че само с вино можеме да победим скръбта. ( 194 )


Чак до Сатурн успях да долетя,
отворих с мъка не една врата
и разгадах аз всичките загадки
освен една – защо съм на света! ( 196 )


На младини, под пламналия шатър,
аз знанията трупах като злато
и що накрая тъжен проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър. ( 198 )


Приятели, когато с весел смях
приседнете край масата без страх,
спомнете си за мен и обърнете чаша
на мястото, където аз седях. ( 202 )


Но где сте вий? Къде са ваште дни?
Защо под свода вече не звъни
гласът на вашата любима песен:
жени и вино, вино и жени! ( 203 )


Източник
  • Омар Хаям, "Рубаят", превод Йордан Милев, 1973 г. (Номерацията е според изданието от 1973 г.)