Латинка Петрова

Латинка Петрова–Джонгалова (р.1944) е българска театрална и филмова комедийна актриса, участничка в реалити шоу програми и рекламни клипове.

Латинка Петрова
Вижте също
Статия в Уикипедия
Материали в Общомедия

• Аз съм като боен кон. Предвкусвам успеха. Знам кои моменти са много смешни, къде ще получа аплауз. Това не е от рутината. Хвърлям много емоция на сцената, играя на сто градуса. И е нормално да вярвам, че след като давам толкова много, ще получа удовлетворение. Може би вярата, че ще се представя добре, е моята "магия" за успех.

• Аз съм си хулиганка. Така както съм строга и безкомпромисна, понякога съм абсолютен хъшлак вкъщи.

• Аз съм си селянка. Както ме гледаш с деколте, с градски неща, но аз съм автентична селянка.

• Аз виждам: на двайсет години някои вече са баби. Не бива така. Или от силикона гръбнакът поддава, или от токовете вече започват да се кикерят...

• Ако видя Иван Костов, ще му кажа: "Абе, напиши веднъж, отговори на тези, които те обвиняват, че продаваш и крадеш! А той мълчалив, стиска зъби, отминава оскърбено. Козирог! Ами той като мълчи, как хората да разберат истината!"

• Борбата на всеки един, който е в крак с времето, започва от ставането сутрин. Възглавницата ми е чиста, затова спя спокойно. Парите не стигат, но в халтура не влизам и поне имам щастливо семейство.

• В този живот всичко е въпрос на “кройка”, на ДНК.

• Вместо да се занимаваме с битови проблеми, по-добре да любопитстваме за неща, които ще ни издигнат на друго ниво, което ще ни направи по-благородни и ще имаме повече стремеж към съвършенство.

• Въобще не си крия годините: поглеждам се в огледалото, харесвам се и се чувствам добре.

• Вярвам в равновесието на нещата в живота. А аз притежавам усещане за него. Смятам, че като правя добро, ще ми се връща добро. Ако правя лошо, получавам лошо. Аз останах в професията и никога не съм продавала зеле на пазара. Няма значение, че годините ми се трупат – поддържат ме аплодисментите и усмивките. Ако актьорът не е актуален на сцената, трябва да си отиде. Затова внимавам днес да съм в час!

• Гледам малко бодрост да дам, да кажа: "Бе, я се стегнете. Бе я махнете, това черно, сложете нещо свежичко. Вижте деня, усмихнете се. Така сме по-полезни на хораа около нас." Щото иначе: "Ох, чакай да ти кажа какъв проблем имаам, ох, ох, ох..." и започва едно... и внучето, и дъщерята, и сина... и така, и така, и така... Гледам да не съм съпричастна на това. Защото поставяйки се на друго място, забравяш своето собствено.

• Дами, погледнете ме! На 65 години правя шпагат! Всеки ден си фантазирам, че годините са за статистиката, не ме засягат!

• Движение през деня, а вечерта: десет часа на "чиста" възглавница – говоря за съвестта.

• За мен това е равновесието. Направиш ли добро – чакай го, направиш ли лошо – чакай го. Гледам да правя добро, за да го чакам. И ще го чакам винаги, защото знам, че ще дойде. Доброто ще ми се върне.

• И както казва Парцалев, "остаряхте млади от чакане". Мирно чакахме да минат величията и своя шанс, а той все не идваше. Едните бяха народни артисти, а всички ние бяхме в графа "и други". Това поболя много хора, отказаха се от професията. Но аз продължих, защото, както се пее, "да бъдем други вече късно е". Вече знаех, че съм комедиантка и мястото ми е там.

• Имам патриархално възпитание. Не бях приспособяема към онова време, което се виеше в глутница. И реших, че сам юнак на коня е по-добре.

• Кажи, че съм и убавица, де. Ти говориш все за другото, ама айде кажи, че съм и убавица.

• Като че ли комедиантът има много по-дълъг живот от драматичния артист. Защото сълзите свършват, а чувството ти за хумор – не.

• Коя съм аз ли? Аз съм Ана Бижуто в премиерата на Пътуващия театър "Луда нощ по френски" – вечната икономка, която събира, разделя, интригантства. Аз съм и позабравената шантавелка от "Двойникът" с Тодор Колев. Аз съм любовницата на шефа на проектантската организация на Никола Рударов в "Адио Рио". Любопитстват от телевизии, радиа и вестници. Когато съдбата реши да те посочи, няма спиране. И обратното – когато реши да те скъта в ъгъла, няма измъкване".

• Лошо беше, че СДС не се разви и остави хората с тъга и болка. Примерите на лидерите не бяха заразителни – окопаха се, дърпаха чергичката всеки към себе си. Голямата грешка на лидерите беше, че злоупотребиха с енергията на народа. Те бяха доморасли, не можеха дори да се защитават. Ходех да говоря на митинги.

• Мечтаех да ме познават от театъра, но в Сатирата 29 г. бях на пейката на резервите. Отидох там с национална награда, а 9 г. въобще не ми дадоха работа. Но не бях само аз – двайсетина артисти бяхме "и други".

• Може би всичко идва от дома, от семейството. Добруването, добродетелите са от бита, сред който растем и живеем.

• Може и е задължително [човек да се извиси над времето, в което живее]. Да мислим напред, да проектираме, да прогнозираме. Не може да се живее ден за ден. Цари едно примиренчество – да доживеем до утре, до другия месец. Не трябва да се страхуваме, че битовизмът ни притиска. Трябва да търсим други пътища за оцеляване, но и да доказваме, че сме призвани. Моят Бог ми е казал и аз вярвам, че всеки идва със своята мисия. Колкото и малка да е тя, трябва да си я изпълниш. Земляните са мисионери.

• Не бих искала да ги има едновремешните стародавни закони: "всички равни, едни и същи заплати" и пр. Екстра – мълчиш и тичкаш за 20 лева допълнително. Сега времето е друго – трябва всеки ден да се доказваш. Старите “лаври” останаха в миналото.

• Не съдя съдбата, напротив, благодарна съм, че на тези години правя шпагат, пея и съм в добра кондиция.

• Ние не бива да се раздаваме така щедро и да даваме състрадание на всичко. Да, може да си съпричастен, но не бива да плачеш със сълзите на другите. Така човек запазва себе си, за да е по-полезен. Иначе започваш да се разпиляваш, всеки ден страдаш за приятел, страдаш за детенце: "ох, малко го заболяла главичката , оле... давай лекар..." И два пъти повече се натоварва атмосферата, а ти самият започваш да се разрушаваш. Затова егото, в най-блогородния смисъл, трябва да е до нас винаги, до хората, които са призвани да помагат; те трябва и да се съхраняват, иначе не е възможно – ако се пилееш по всички драми на хората около себе си.

• Отстрани изглеждам, че се фукам и важнича, но съм притеснителна. В малък кръг приятели си позволявам да съм хулиганка, хашлак, да се разтоварвам.

• Падам си малко анархист – негодувам, обаче се доверявам на силния лидер, който казва: "Аз лично отговарям за всичко, което правя!"

• Попаднах в рекламата случайно, след кастинг. Трябваше да се превъплътя в отегчена телефонистка. В суматохата си бях забравила очилата и вместо да прочета текста, който ми дадоха, импровизирах, като пуснах няколко технически лафа, чути тук и там. Рекламата се мултиплицира и вече има няколко варианта за различни предлагани услуги. Така станах популярна, случва се да чувам дори децата от махалата да казват: “Бабата хулиганка много ни кефи!” В последно време влязох и в ролята на Кръстника, пресъздадена от Марлон Брандо в едноименния филм.

• Разочарованията идват от много посоки. Когато си млад, чакаш да ти дойде времето. Казваш си: "Ох, веднъж да ми дойде времето!". А то все се отдалечава. За моето поколение големият Парцалев каза: "Вие остаряхте млади, не дочакахте своите звездни мигове!" На младите бих казала да не чакат своето време, а да се борят, защото артистът е днес, утре вече е нещо друго. Да си актьор е велико усещане.

• С повече позитивни мисли и оптимизъм се живее по-леко.

• Само рекламата не може да те напои и нахрани. Важното е да имаш подръка юзче за ракия и многофункционален съпруг.

• Сега вече пишат сценариите специално за мен.

• Сутрин ставам в шест и половина и сготвям три манджи за деня.

• Съпругът ми иска да му плащам вредни, защото сутрин, като ставам от леглото, не съм така прелестна, както когато се готвя да излизам.

• "Ти трябва да се учиш да играеш стерва (лека жена)", казваше ми Сърчаджиев. Все се виждах фея, принцеса, благородничка, а ми даваха роли на хулиганки заради тембъра на гласа ми. Стъргата на живота ме научи да се самоуважавам и да внимавам за мярката и за културата на езика".

• Тая психоза около нас, ние си я създаваме. И се тръшкат някои по пейките: "маале, че умреме..." Няма такова нещо.

• Тая снимка [от рекламния клип на "щурата баба с телефоние"] – с голямата слушалка, където бях вампир отвсякъде – ме сложили на билборд под моста на летището, и мъжът ми, като ме видял, щял да катастрофира! "Щях, вика, да се ударя, като видях какво си чудо – едно страшно лице – един дъргел със слушалка!

• Толкова ни е кратък земният път: защо не го посветим на нещо благородно, на нещо мило, на нещо градивно?

• Усещах се част от революцията, че съм потребна. От никого не поисках – нито пари, нито пост, нито роля в театъра.

• Филмите запечатват мига, а театърът е нещо живо, чувстваш взаимната любов, която прелива, и това е великото усещане. Затова гърмим по сцените. Не знам мисия ли е или карма, или нещо, което ще те убие. Нали всеки си отглежда собствения килър. Благодаря на онова нещо, което ме поддържа в кондиция и че енергията в мен е така заложена, че да издържи на още предизвикателства. Вършех това, което Бог ми е дал като призвание. Като че ли комедиантът има много по-дълъг живот от драматичния артист. Защото сълзите свършват, а чувството ти за хумор – не. Поне докато си читав.

• Харесват ми мъжете, които поемат отговорност, които се съпротивляват в името на добрата кауза. Обичам революционния дух у хората. Всяка революция е към по-добро, независимо че се дават жертви. Е, добре, крехка ни е демокрацията. Но се просълзих, когато за първи път минах в Гърция само с лична карта.

• На всички, които не са чули, казвам: Жива съм!

Източници