Дневна светлина

Дневна светлина (англ. Daylight, 1996) е американски игрален филм на режисьора Роб Коен (Rob Cohen). Това е драма за преживяванията и съмненията на няколко нюоркчани, блокирани след случаен взрив в един от подземните тунели под река Хъдзън, и усилията на бившия шеф на бърза помощ Кит Латура (в изпълнението на Силвестър Сталоун) да намери изход и да освободи оцелелите хора.

— Докторе, полетът ви е в 17:30, но преди това искате да се отбиете в болницата. Едва ли ще успеете.
— Ще ти дам 50 долара, ако успеем!
— От друга страна… чудеса се случват често.

Който твърди, че не може да стане, винаги е изпреварен от онзи, който вече го е направил.

—Няма изход оттука, човече! Къде отиваш?
— Виж, роден съм шест седмици по-рано. И собствената ми майка не е могла да ме удържи

Какво правиш? Нищо?! За да не рискуваш после в нещо да те обвинят ли?!

— Да не си намерил изход от тук?
— Още не. Но няма нищо лошо да се надявате. Не е навредило на никого.

Ако вярвате, молете се. Ако ли пък не – може би е време да започнете.

— Да ти припомня ли процедурата по пускането?
— Сложѝ, вържѝ, включѝ и дим да те няма!
— Изчерпателно.

Не ми се извинявай, че ме пращаш. Караш ме да мисля, че не очакваш да се върна. И сигурно си прав.

Било е и по-зле!

— Няма да се срине върху мен! Откъде знам ли? Няма да постигнеш всичко, което аз съм постигнал без силно развита интуиция. Разбираш ли? Ако си мислиш, че ще започна да се съмнявам в себе си, заради някакъв шубелия, помисли пак!
— Моля се да успееш.
— Винаги успявам!

Последното, което ни трябва сега, са още изненади!

— Права ли съм като казвам, че изобщо нямате представа дали има живи хора там долу в тунела!
— Видяхме ги!
— Преди часове!

— Добре се справяш, момиче!
— Загивам от страх!
— Така ли? Не ти личи!
— Наистина трябваше да повикаш някой друг да ти помогне. Не разбирам от тези неща.
— Не, не. Малко хора биха се хвърлили така срещу оголения кабел като тебе.
— Не че имах особен избор. Но сега… не мога… не мога… не мога….
— Знам, но нямаш избор. Като първия човек, опитал сурова стрида.
— За какво говориш?
— Помислѝ. Човекът сигурно е припадал от глад, щом е опрял до суровите стриди. Въпрос на оцеляване и гибел… Не изоставай от мен! …Те са лигави, смрадливи и отвратителни на вид. Така че сигурно е изчакал до последния момент, преди да глътне гадинката. С мен ли си?
— Тук съм.
— В момента на истината се е запитал: налага ли се, мога ли да го понеса? Но трябвало да яде. Затова поел дълбоко дъх и събрал кураж. Като тебе.
— Това комплимент ли е?
— Да. Откъде си.
— От Индиана.
— С какво се занимаваш?
— Аз… пиша. Опитвам се да поставя пиесите си. Но вече никой не ходи на театър. И аз искам да те питам нещо. Сигурно няма да го понеса, но все пак: ще се измъкнем ли от тук?
— Нямаше да съм тук, ако не бях убеден! Кълна се.
— Обещаваш ли?
— Обещавам. Довери ми се.

— Значи взривът, който подготвяме, ще предизвика срутване, така ли?
— Да, по-добре от изригване.
— Това никак не ми звучи добре.
— Добре ли си?
— Нищо ми няма. Да се върнем на изригването: чакам обяснения.
— Ако нивото на водата е по-високо, налягането на въздуха ще се увеличи и ще избие през тавана.
— Като тапа или гейзер?
— А сега ми помогни. Дръж здраво. Ще се справим. Ще видиш!

— Добре ли си сега?
— Трябва да спрем да си задаваме този въпрос.

— Оставѝ го той да говори!
— Достатъчно го слушахме, нямаме нужда от повече речи!
— Глупости, говорете само от свое име!
— Все пак още сме живи.
— Залъгвай те се, щом така ви харесва!

Майка ми обичаше всичко на света, освен две неща: кучета и мен.

— Хайде, хайде, давай!
— Само да поседна. Само за малко. Вече не ми пука, толкова съм уморена.
— Бори се!
— Не съм си представяла, че ще си отида така.
— Това няма да стане. Не ти е писано

Външни връзки