Отваря главното меню
Георги Мишев
Георги Мишев
Вижте също:
Wikipedia-logo-v2.svg Статия в Уикипедия

Георги Мишев Иванов (р.1935 г.) е български писател, журналист, сценарист, издател и обществен деец.


За изкуството и критикатаРедактиране



  • Изобличителните и талантливи репортажи на Георги Марков и до днес си остават почти неизвестни, некоментирани, съзнателно замитани под мокетите на писателския съюз. [2]


  • В сезона на есенните мъгли – една тема за размисъл: "Историческата наука в предутринна мъгла". Тема, съзнателно провокативна за среща с жеците на четвъртата власт, чиито сетива реагират вече само на скандални, свръхестествени и ирационални дразнители… [3]


  • Моят проблем винаги е бил под каква форма да поднеса истината. Някой ще каже, тук има хитруване, така е. Как да изхитруваш, че да си в гръб на лъжата. Иначе всичко губи смисъл. Разпиляваш се с дребни завоевания и печалби, което и теб те прави дребен. [4]


  • ...Прочетох „Соления залив” на Яна Язова, силно съм впечатлен. Няма друг автор, който така силно и ярко да обрисува събитията и атмосферата веднага след 9 септември, преди Народния съд... Бандитизма, лумпенизацията, беззаконията... Силно перо, мъжко конструиране, нямаме друга такава писателка, но тепърва ще я оценяваме. [4]


  • Враг номер едно на изкуството е да прилича на нещо вече правено, на нещо гледано. Ценното е уникалността. [5]


  • Спазени са всички шаблони и клишета на света – това е пагубно. Ако делим нещата на изкуство и телевизия, то това е телевизия, но не и изкуство. С изтъркани схеми не може да се работи. Няма нищо живо в цялата работа. Всичко е измишльотини, скалъпени оттук оттам. А актьорите играят така, както е написан сценарият.[5]из коментар за сериала "Стъклен дом"


  • В някогашните филми имаше неповторима атмосфера, герои, събития... Имаше ЖИВОТ, който не може да бъде сбъркан с нещо друго, на другия край на планетата. Днешните филми са направени напълно по чужди калъпи. И най-важното – не говорят нищо на българския зрител, защото са някакви заемки и клишета, които вече са ни познати и омръзнали. [6]


  • Изчезна сериозната критика, никой не отсява плявата от зърното. Никой не казва, че тази книга заслужава да бъде прочетена или не. Този автор да продължава или не. Не става въпрос за някаква цензура, а за естествените процеси на отпадане на некачественото. Няма авторитети. След Тончо Жечев изчезнаха критиците. Останаха рецензенти, и то на приятелска база. Няма литературен климат. [4]


  • Още по-отчайващ пример на преднамереност, стигаща до религиозен фанатизъм, е книгата на Ал.Стефанов "Левски&Попа" (КК "Труд", ред. Р.Радулов). След вулгарните романи на [Христо] Калчев, родното книгоиздаване подхваща поредица от вулгарни исторически четива, "благословени" с възторжени текстове и от професионални историци. Авторът, художник по образование, прекарал повече от времето си не в ателието, а по кръчми и кафенета, в продължение на двайсет години прави анкета сред българите с един въпрос: какво ще попитате Левски и Поп Кръсть, ако бяха живи? Скудоумие, което кара мнозина да махнат с ръка, но хиляда души, взели участие в анкетата. Получила се е долнопробна попара от клишета, ругатни, вулгаризми, крчмарски закани, богохулства. Стефанов обикаля страната като самозван апостол, вместо да седне и да чете най-новите изследвания, документи и разкрития, доказващи невинноста на ловчанския свещеник за злощастния край на Васил Левски. Наученото в прогимназията е достатъчно за самозвания историк: Попът е предател, българите не се нуждаят от Бог, техният Бог е Левски. ("Какъв Господ, какъв Левски! – нахокала го една монахиня в манастир. – Господ е един на всички, и Левски ще се разсърди на глупостта ти, господине!") Господинът продължава, дето седне и стане, брътвежа си, станал подзаглавие на книгата, сякаш за да потвърди една мисъл на Павел Вежинов, цитирана в книгата: "На такива сърцето им се пръска от любов, а умът от глупост. [3]


За политиката и андрешковщинатаРедактиране



  • Придържам се към формулата: "хиляди идейни врагове, нито един личен". [1]


  • Рицарството тъй и не пусна корен на българска почва. Претъпкано е от санчопансовци, а "нашият" Дон Кихот го няма.[8]


  • Цялата работа е, че никой не чете Дон Кихот. Което ме подсеща и за случая с Андрешко. Модно стана да се воюва срещу андрешковщината. Няма финансов министър, който да не реве, че днешните андрешковци не си плащали данъците. Моля ви, седнете и прочетете разказа на Елин Пелин, бе хора! Ще видите, че Андрешко е българският Дон Кихот. Андрешко защитава свой съсед от чисто хуманистични подбуди без всякакъв личен интерес. [1]


За себе си и работата сиРедактиране


  • Аз съм една мъжка Пепеляшка. Цял живот – край огнището, осъзнавал съм го като дете още… [6]


  • Повече от 3 страници дневно гледам да не пиша. Защото количеството винаги се отразява на качеството. По-добре е така. Обикновено пиша сутрин, но понякога и следобед, нямам строга система, защото се занимавам и с други работи… [4]


  • Като взех дѝпломата, във в. "Септемврийче" имаше свободни места и можеха да ме назначат. Но нямах жителство. Озовах се в междинно състояние. Вестникът ме прати окръжен кореспондент в Ловеч. Няколко години живяхме там, — казва Мишев, а съпругата му уточнява: "Десет". — Десет бяха и през цялото време правех какви ли не опити да получа софийско жителство. Няма и няма! Къде ли не са ме водили приятели! Веднъж Камен Калчев ме заведе при тогавашния столичен кмет Георги Петков. Камен вика: "Кметът знае кой е Камен Калчев, не може да ми откаже. Ти ще вземеш твоя книжка и ще му я занесем." Речено-сторено. Приема ни кметът, сядаме, разказваме проблема. "Разбира се, другарю Калчев", великодушно каза кметът и натисна едно копче. Появи се чиновник с папка. "Стефанов – пита Петков, - може ли един млад писател да стане жител на София?" Папката се разтвори. Стефанов чете, чете и накрая отсече: "Не може, другарю Петков. Милиционер може, пожарникар – може, писател – не!"
    "И за телефон се борихме десет години" — вмъква съпругата и Мишев захваща нов сюжет. — Все ходатайства. Цял живот ходатайства. Когато вече имахме къща, нямахме телефон. Веднъж актьорът Георги Русев се изуми: "Как така нямаш телефон?!" Казвам: "Ми нямам, пуснал съм молба, но липсвала техническа възможност". Русев начаса се сети: "Чакай бе, с министъра сме живели заедно на квартира." Отиваме при министъра, секретарки хвърчат за кафета. Като ни чу дерта, министърът махна с ръка: "Че това проблем ли е!" Вдигна една слушалка и нареди: "Иванов, утре в 12 ч да ми позвъниш от телефон в Панчарево!" Даде указания на Иванов, а на мен ми заръча: "Утре до 12 ч у вас да има човек непременно." Викам: "Ще има, как няма да има, само и само да стане" … На другия ден чакаме. Става 12 ч, става 13 ч – никой. Мина месец. Пак ме среща Георги Русев, пак разиграваме същата история с посещение при министъра. Накрая аз предложих: "Георги, дай да повикаме министъра на баница вкъщи, тъкмо да види на място има ли техническа възможност или няма." Дойде министърът, яде баница, същата, каквато и вие сега ядете. Разбира се, пак нищо не стана. Минаха години. Един ден гледам един човек се покачил на една стълба и човърка нещо в стълб. Ти какъв си, питам го, техник ли си, има ли възможност да прокараме тука един телефон. Има, отвръща той, 18 чифта са свободни. Ма как 18, изумявам се. Така 18, ей ги, показа ги той. Слезе от стълбата, дойде и прокара телефона. Обобщение: "Това е българска телефонна сага. В България всичко е направено така, че да се мъчиш. Чудил съм се защо. Отговарям си – за да могат хиляди да живеят около една уж мъчна работа. Номерът на българина е да не работи, но да живее добре.
    [1]



За селския животРедактиране


  • …Селянинът, раснал сред природата, гледа, човекът в града – зяпа, ошашавен от многобройните обекти, привличащи окото. Човекът сред природата живее по нейният висш закон – да оцелее, да се извиси и да се самоусъвършенства; неговият градски братовчед разчита на близките до него, наречени колектив, маса, тълпа или гражданско общество… (Последното го прибавям за нюанс…) [2]


  • Държавата иска всичко да знае — говореше човекът от статистиката. — Стига да каже, и тревата по тая ливада ще преброим.

    — Дивечът е нашето национално богатство — каза той, защото усети, че селяните го слушат. — Един вестник писа, че това е живото злато на родината. И държавата иска да знае с какво богатство разполага.
    Той говореше със своя гръден приятен глас, с тембъра на истински оратор и това не можеше да не направи впечатление на слушателите му. От дълго време те не бяха слушали истински оратори - всички, които идваха при тях да им говорят, или мънкаха, или четяха с отегчени гласове написаните си речи.
    [9]


Източници