Отваря главното меню
Уикипедия
Уикипедия разполага със статия за Валери Стефанов

Валери Стоилов Стефанов (р.1958) е български литературовед, професор по история на българската литература в Софийския университет "Свети Климент Охридски", председател на Съюза на колекционерите в България. Автор е на учебници по литература и на сборници с критични матераиали в помощ на часовете по литература.


  • Общуването с книгата е духовна активност спрямо леността и примитивното воайорство на днешния човек, който чака нещо да се случи на другите, за да преживее покрай тях и той.


  • Винаги има някаква фигура, която ти пречи и ако я няма нея, всичкото щастие ще те сполети и всичката работа ще бъде свършена както трябва.[1]


  • Смятам, че българската "будна общественост" за пореден път си е сбъркала дебата. За пореден път е подхванала своя "смешен плач". Истинският дебат трябва да се насочи не към пълнотата на каноничните списъци, а към празнотата на главите. На своя "вход" Университетът се сблъсква с все по-смаляващо се знание и с все по-бедна хуманитарна култура.[2]


  • Двайсети век, в плана на човешките преживявания, е много труден. Той е и много поучителен, век на опита. Българската литература е свидетелството за този опит – опит във вярата, надеждата, любовта… Но опит и в отчаянието, измамата, омразата. Обликът на новия век ще зависи и от способността ни да четем миналото и да се учим от него. Това наричам "зрялост" – способността да се променяме, като осмисляме случилото се и го превръщаме в свой нравствен ориентир. Но, както добре знаем, човечеството вече хилядолетия наред се държи като слаб ученик, като немощен интерпретатор на собствения си опит.[3]


  • Освен мотивация има и отговорност. Щом си приел правилата, ги следваш. Каква по-голяма мотивация можеш да имаш от собствената си аудитория, от хората, които очакват от теб да ги научиш на нещо, да ги водиш нанякъде!
    … Който такава мотивация няма, той не може да бъде и отговорен. Затова не мога да понасям цинизма на "мъдростите" от типа "Колкото ни плащат, толкова им работим." Преподавателят не е чиновник, той е човек с мисия. Както казва един от героите на романа "Доктор Фаустус" на Томас Ман: от значение е не дали другите се интересуват от даден предмет, а дали ти самият се интересуваш от него. Който няма такава мотивация, той няма място и в Университета.
    [3]


  • Професиите са общи, но хората, които ги упражняват са различни. Едните се ръководят от принципи, другите се оглеждат за изгоди.[3]


  • Защото знанията, каквато и цена да имат, следва да се преподават с достойнство и според регламент, а не да се продават "под масата".[3]


  • Проста истина е, че там, където има "тесни места", тоест тежки разрешителни режими и одобряващи инстанции, корупцията се радва на пълноценен и дълъг живот.[3]


  • Тук е голямото лицемерие на българските политици популисти и голямата драма на днешното българско общество. Те взаимно се залъгват, че една бедна държава може да плаща за истински качествено висше образование. Висшето образование е индустрия, която може да се развива успешно само при наличие на ясни държавни ангажименти, на действителни пазарни субекти, на ефективни образователни технологии. Бедността може и да е добродетел, но не и в свят, където ако нямаш възможност да си платиш достъпа до информация, ще си останеш ограничен човек от затворената котловина. Един Крали Марко попаднал с боздуган в света на компютрите.[3]


  • Най-лесно е да се оправдаеш с това, което не са свършили другите, по-трудно е да намериш сили ти самия да свършиш нещо.[3]


  • Най-страшно е, че упражняването на власт е повод за много своеволия.[3]


  • Тази нация има бъдеще. Въпросът е в това, дали бъдещето е добро. Всяко общество трябва да разполага с добре подготвени кадри в различни сфери, за да може да се надява на просперитет. Когато броят на компетентността намалее, очевидно нищо добро не може да очаква от бъдещето.[3]


Из "Преносвачът на граници" – етюди върху "Бай Ганю" и чуждостта [4]


  • Именно между дрехата и закона по-нататък ще се появят и разгърнат комичните недоразумения, ще заработят важни смислови напрежения.


  • Законът на чуждата земя неотменимо включва в себе си и алинеята на дрехата. Чрез нея се разгъва цяла система от исторически символизации и актуални регламентации.


  • От пашкула на патриархално-ориенталската култура "българското" се излюпва като тромаво и неугледно "същество", разкъсано от собствената си противоречивост.


  • Знае например героят, че конотативният рефлекс на ямурлука е социално неефективен за пространството, към което се е запътил. Преобличането е грижа за тържището на нови знакови конвенции.


  • Героят припряно ще притичва от "резервоара" на природата до "складовете" на историята в комичните си пориви за себедоказване.


  • В тези актове се заражда и сложното оплитане на бит и идеология в книгата. Тя повествува за един "трансграничен" обмен на ценности и псевдоценности, от който никой не остава незасегнат.


  • Особено място имат тук полаганията на телесността. Например яденето в "Бай Ганьо", както е ясно, не е просто битов акт, в него работи цяла система от културно-исторически класификатори, залегнали в основата на травестивната мощ на творбата.


  • Всички тези действия имат едно общо, макар и може би малко смътно, "означаемо" – традиционният за българската литература корпус на агоналното. Битките са загубили своята историко-съзидателна насоченост, те са съсредоточени върху псевдоценностни обекти и поради това са жалки, комични.


  • В битовото, в социалноролево "разсъблеченото" пространство на банята Бай Ганьо изведнъж разгръща широки националноисторически контекстове. Именно в тази посока са и "тълкуванията" на героя-разказвач – "сливнишкият герой, балканският гений" е явен в "натура".


  • Разполовеността на пространството не е страшна в идеологическия уют на интегративното име-убежище. За разлика от гюла нацията е друг вид "стока" – тя не се укрива, а тържествено се рекламира, смело се излага на показ. Но тъкмо стоково-пазарната природа на понятието за родина е демаскирана в Алековата книга.


  • Акумулираните в този образ социално-психологически енергии бързо се освобождават – един от пътищата на това разтоварване води през тялото, стомаха, т. е. – през главоломната травестия. Алековата книга, най-вече чрез отношенията между Бай Ганьо и героите-разказвачи, извежда от полето на актуалната култура овехтелите идеологически стереотипи.


  • Възрожденската епоха бе изградила мощен идентификационен спектър на национална основа. Една от неговите идеологически кодификации е тиражирана чрез литературния и публицистичен мотив за "служенето" на род и родина. В произведението на Алеко Константинов високото идеологическо служене е сведено до рутинно битово услужване. Негов инициатор, разбира се, е вездесъщият пътуващ герой – веднага щом удостовери българската "принадлежност" на своя събеседник, той пуска в ход "повелите" на националното.


Източници


Външни връзки