Франсоа дьо Ларошфуко

Франсоа дьо Ларошфуко
Вижте също
	Статия в Уикипедия
	Материали в Общомедия
	Творби в Проект Гутенберг

А • Б • В • Г • Д • Е • Ж • З • И • Й • К • Л • М • Н • О • П • Р • С • Т • У • Ф • Х • Ц • Ч • Ш • Щ • Ъ • Ю • Я

Франсоа дьо Ларошфуко (1613–1680) е френски писател.

А

Ако другите знаеха подбудите ни, щяхме често да се срамуваме и от най-благородните си постъпки.
Ако има нещо, което често ни пречи да се отдадем само на един порок, то е, че притежаваме много пороци.
Ако има чиста любов, любов без примес на други страсти, тя е онази, която се крие дълбоко в сърцето ни, неподозирана и за самите нас.
Ако ние сами не ласкаехме себе си, ласкателството на другите не би могло да ни навреди.
Ако сами нямахме недостатъци, не бихме изпитвали толкова радост, когато ги откриваме у другите.
Ако сами не бяхме тъй горделиви, не бихме се оплаквали от гордостта на другите.
Ако се противопоставяме на страстите си, то е по-скоро поради тяхната слабост, а не поради нашата сила.
Ако често сме недоволни от тези, които преговарят от наше име, причината е, че почти всякога те пренебрегват интересите на приятелите си в интерес на успеха в преговорите, който става техен личен успех поради честта, че са успели в почина си.

Б

Белег за необикновено достойнство е да видим, че тези, които му завиждат най-много, са принудени да го хвалят.
Благовъзпитанието, което обикновено се дава на младите хора, се свежда към това, да им се внуши някакво второ самолюбие.
Блаженството е във вкуса, а не в нещата. Човек е щастлив, когато притежава това, което обича, а не когато притежава онова, което другите харесват.
Бързината, с която вярваме всичко лошо, без да сме го проверили достатъчно, е проява на гордостта и леността ни. Иска ни се да намерим виновните, без да си даваме труд да разследваме простъпките.

В

В ревността има една част любов и 99 части самолюбие.
В скръбта ни се крият разни видове лицемерие. В едни случаи, под предлог, че оплакваме загубата на скъпо лице, ние оплакваме самите нас; жалим за доброто мнение, което то е имало за нас; оплакваме намаляването на нашите доходи, на нашето удоволствие, на уважението, което ни е оказвано. Така на мъртвите се оказва чест, като проливаме сълзи, които се отнасят само за живите. Това аз наричам един вид лицемерие по тази причина, че при подобна тъга човек лъже сам себе си. Има обаче друг вид лицемерие, което не е тъй невинно, понеже заблуждава обществото: това е тъгата на онези хора, които ламтят за славата на красива и безсмъртна скръб. След като времето, което заличава всичко, е прекратило у тях действително изпитваната тъга, те продължават да постоянстват в сълзите си, в жалбите си, във въздишките си. Усвоили ролята на опечалени, те искат да бъдат убедителни чрез всички свои дела, че тяхната скръб ще свърши само с живота им. Тази жалка и досадна суета се среща обикновено при честолюбивите жени. Понеже техният пол им затваря всички пътища към славата, те се домогват да станат знаменити, като показват, че скърбят безутешно. Има и друг вид сълзи, които изтичат от малки извори и пресекват лесно. Някои плачат, за да си спечелят име, че имат нежна душа; плачат, за да бъдат съжалявани; плачат, за да оплакват и тях; плачат най-сетне, за да отбягнат срама, че не плачат.
В темперамента ни се крият повече недостатъци, отколкото в ума ни.
В тона на гласа, в очите и в общия израз се съдържа не по-малко красноречие, отколкото в подбора на думите.
Вежливостта на ума се състои в способността да мислиш честно и изтънчено.
Великите и бляскави дела, които заслепяват очите, биват представяни от политиците като последици от велики планове, когато обикновено те са последици от настроения и страсти. Така войната между Август и Антоний, която се приписва на честолюбивия стремеж на всеки от тях към световно господство, се е дължала може би само на тяхната ревност.
Великодушието е достатъчно определено от името си, но все пак би могло да се каже, че то е здравият смисъл на гордостта и най-благородното средство за получаване на похвали.
Великодушието пренебрегва всичко, за да постигне всичко.
Верността, проявявана от повечето хора, е само измислица на самолюбието за спечелване на доверие, средство да се издигнем над другите и да бъдем посветени в най-важните дела.
Висшата доблест се състои в това, да се прави това в самота, което хората дръзват да направят единствено в присъствието на много свидетели.
Внушаваме си често, че обичаме по-могъщите от нас, когато всъщност приятелството ни тук почива само на интерес. Ние се сближаваме с тях не поради доброто, което искаме да им сторим, а поради доброто, което искаме да получим.
Всеки говори добро за сърцето си, но никой не смее да похвали ума си.
Всички ние имаме достатъчно сила, за да понасяме чуждите нещастия. — Една френска пословица казва: „Чуждото зло е сън“. Суифт се изказва още по-остро: „Не познавам човек, който да не е способен да понесе нещастието на другите като съвършен християнин.“
Всички се оплакват от паметта си, никой от ума си.
Всички се оплакват от паметта си, но никой не се оплаква от ума си.
Всички чувства имат свой собствен тон на гласа, на жестовете и на израза на лицето и тъкмо тяхното съотношение, добро или лошо, приятно или неприятно, прави хората да ни харесват или да не ни харесват.
Всякога обичаме хората, които се възхищават от нас, но не всякога обичаме онези, от които се възхищаваме.
Във всички професии всеки усвоява определен израз на лицето и определено държане, за да изглежда такъв, за какъвто иска да го вземат; затова може да се каже, че светът се състои само от маски.
Възмущението от лъжата е често пъти добре прикрито домогване да придадем тежест на твърденията си и да спечелим благоговейна почит за думите си.
Върховната проницателност се състои в това, да знаем истинската стойност на нещата.
Вятърът гаси свещта, но раздухва огъня.

Г

Голяма ловкост е умението да скриваме ловкостта си.
Голяма лудост е да искаш само ти да си мъдър.
Голямото име не издига, а унижава онзи, който не знае да го поддържа.
Гордостта е еднаква у всички хора, разлика има само в средствата и начина, по който я проявяват.
Гордостта има по-голям дял в укорите ни към тези, които вършат грешки, отколкото добротата ни; и ние повтаряме тези укори не толкова за да поправим хората, колкото за да ги убедим в нашата непогрешимост.
Гордостта не търпи да има да дава, самолюбието не обича да се отплаща.
Гордостта се обезщетява всякога и не губи нищо, дори когато се откаже от суетата.
Гордостта, която ни вдъхва толкова завист, ни помага често и за нейното отслабване.

Д

Да вадиш от заблуда човек, убеден в собствените си достойнства, значи да му правиш такава лоша услуга, каквато е оказана на онзи луд от Атина, който вярвал, че всички кораби, влезли в пристанището, били негови.
Да видим, че хората менят вкусовете си, е нещо тъй обикновено, както е необикновено да видим, че те менят наклонностите си.
Да се прибягва често до хитрост, е белег на нищожен дух и всеки, който си служи с нея, за да се прикрие в даден случай, почти всякога се разобличава в друг случай.
Да си даваме вид, че не кокетничим никога, е също тъй особен род кокетничество.
Добрият вкус се дължи повече на разума, отколкото на духа.
Добродетелите се губят в интереса, както реките се губят в морето.
Добродетелта не би отишла толкова далеч, ако суетата не я придружаваше.
Доброто, получено от някого, ни налага да търпим и злото, което той ни нанася.
Дори най-престъпните страсти често се вадят суетно на показ; завистта е боязлива и страмна страст, затова никой не се осмелява да я признае.
Досаждаме често на другите, макар да смятаме, че не можем да им бъдем досадни.
Доста хора презират богатството, но малцина са склонни да го раздават.
Достатъчно е понякога да проявиш грубост, за да не те измами някой хитрец.
Достойнствата на човека имат също тъй своето време, както плодовете — своя сезон.
Духовитият човек изпада често в затруднение без обществото на глупците.
Душата може повторно да заболее, както и тялото. Това, което ни се струва оздравяване, е обикновено само почивка или промяна на болката.
Душевните недостатъци са като раните на тялото: каквито грижи и да полагаме за лекуването им, белезите им личат винаги и всяка минута съществува опасност раните да се отворят наново.
Душевното здраве не е по-сигурно от телесното здраве и макар да ни се струва, че сме далеч от страстите, опасността да бъдем увлечени от тях не е по-малка от опасността да се разболеем, когато се чувствуваме добре.

Е

Едва ли бихме имали много удоволствия, ако никога не се ласкаехме.
Единствено сполучливите копия са онези, които ни карат да виждаме смешното в лошите оригинали.
Една от причините да намираме толкова малко хора, способни за разумен и приятен разговор, е тази, че почти всички мислят повече за това, което желаят да кажат, отколкото да отговорят точно на онова, което им се казва. Най-ловките и най-учтивите се задоволяват само да си дават вид, че внимават, докато същевременно в погледа и настроението им личи разсеяност за това, което им се казва, и нетърпение да се върнат на това, което те искат да кажат. Те би трябвало да разберат, че са избрали лошо средство да се харесат на другите или да бъдат убедителни, щом така настойчиво се стремят да се харесват на самите себе си, и че да се слуша добре и да се отговаря добре, е едно от най-големите съвършенства, които могат да се постигнат в разговора.
Естественото добродушие, което се гордее със своята чувствителност, често бива задушено от най-малкия интерес.

Ж

Желанието да заслужим похвалите, които ни се отправят, подсилва нашата добродетел; похвалите за ума, доблестта и красотата допринасят за тяхното засилване.
Желанието да изглеждаме ловки ни пречи често да станем такива.
Жените си внушават често, че са влюбени, дори когато вече не обичат. Развлечението при една любовна интрига, възбудата на духа при всяко любезничене, естествената склонност към удоволствието да бъдеш обичан и мъката при отказ ги убеждават, че изпитват страст, когато всъщност тук има само кокетство.

З

За да изучим добре нещата, трябва да познаваме всичките им подробности; и понеже последните почти нямат край, нашите знания са всякога повърхностни и несъвършени.
За да се утвърдим в обществото, ние правим всичко възможно за да изглежда, че сме вече утвърдени.
За понасяне на щастието са необходими по-големи добродетели, отколкото за понасяне на нещастието. — Тацит в своите „Истории“: „Благополучието е строго изпитание за човешкото сърце; нещастието може да се понася, но щастието покварява.“
За темперамента на хората може да се каже, че подобно на повечето сгради има различни фасади — едни приятни, други — неприятни.
За чест на добродетелите трябва да признаем, че най-големите нещастия за хората са тези, които ги сполитат поради собствените им провинения.
Заблуда е да се вярва, че само силните страсти, като честолюбието и любовта, могат да тържествуват над другите. Леността, колкото и мудна да е, се налага често като господар: тя подчинява всички помисли и всички действия в живота; тя руши и поглъща незабелязано страстите и добродетелите.
Забравяме лесно греховете си, когато ги знаем само ние.
Завистта е още по-непримирима от ненавистта.
Защо помним с всички подробности това, което се е случило с нас, а сме неспособни да запомним колко пъти сме разказвали за него на един и същи човек?
Злото, което вършим, не ни навлича толкова преследване и омраза, колкото добрите ни качества.

И

И най-голямото честолюбие остава съвсем скрито, когато му е абсолютно невъзможно да постигне целта си.
Изглежда, като че нашите дела са стояли под щастливи или под нещастни звезди, на които те дължат голяма част от получените похвали или порицания.
Изглежда, че природата е начертала за всеки човек още при раждането му границите на неговите добродетели и пороци.
Изглежда, че природата, която е наредила тъй мъдро органите на тялото, за да ни направи щастливи, ни е дала и гордостта, за да ни спести болката при откриване на нашите несъвършенства.
Изглежда, че самолюбието се подвежда от добротата и че то забравя себе си, когато работим в полза на другиго. Между това ние сме избрали най-сигурния път за достигане целта си: отпуснали сме заем с лихва под предлог, че правим подарък, и така спечелваме обществото по един хитър и тънък начин.
Изисканата любезност на ума се проявява в начина да се ласкае приятно.
Има безброй начини на поведение, които изглеждат смешни, макар да почиват на умни и здрави, но скрити основания.
Има безразсъдства, които прихващат като заразни болести.
Има герои на злото, както и на доброто.
Има глупци, които знаят глупостта си и умеят да я използуват ловко.
Има два вида постоянство при любовта: единият се дължи на това, че откриваме в любимото лице непрестанно нови качества за обич, а другият — че постоянството се смята за въпрос на чест.
Има добри бракове, но никога прекрасни.
Има лъжи, които прикриват тъй сполучливо истината, че да не им се поддадем, би означавало липса на здрав смисъл.
Има малко неща, невъзможни сами по себе си; за да ги постигнем, ни липсва повече настойчивост, отколкото средства.
Има непостоянство, породено от лекомислие или от слабост на ума, което ни кара да приемаме всяко чуждо мнение; има и друго непостоянство, по-извинително, което се дължи на пресищане.
Има работи и болести, които понякога се влошават поради употребените средства, и голямото умение се свежда към това, да познаем кога е опасно да се прибягва до тези средства.
Има различни видове любопитство: един от тях се дължи на интереса, породен от желание да научим всичко, което може да ни бъде полезно; и друг вид любопитство — на гордостта, което произтича от желанието да знаем това, което другите не знаят.
Има само един-единствен вид любов, но с хиляди различни копия.
Има укори, които хвалят, и похвали, които изобличават.
Има хора, за които не бихме могли да повярваме никога нещо лошо, докато не сме го видели; няма обаче хора, у които лошите дела биха ни изненадали, ако ги видим.
Има хора, които не биха се влюбили никога, ако не бяха чули да се говори за любов.
Има хора, които ни отвращават въпреки достойнствата си, и други, които ни харесват с недостатъците си.
Има хора, на които недостатъците прилягат добре, и други, които ни отблъскват с добрите си качества.
Има хора, хвалени от обществото, чиято единствена заслуга са пороците, използвани във всекидневните житейски отношения.
Има хора, чиято заслуга се състои в това да говорят и да вършат полезни глупости. Променят ли поведението си, те провалят всичко.
Интересът говори всякакви езици и играе всякакви роли, дори тази на безкористност.
Интересът пуска в действие всички добродетели и всички пороци.
Интересът, който заслепява едни, отваря очите на други.
Искреността е откровеност на сърцето. Среща се тя у малцина. Това, което обикновено ни се струва искреност, е само тънко лицемерие за спечелване на чуждото доверие.
Истината не постига толкова добро в обществото, колкото зло причинява нейното привидно наподобяване.
Истинската любов е като вярата в призраци: всички говорят за тях, но малцина са ги виждали.
Истински почтеният човек не важничи с нищо.
Истински почтеният човек се отличава по това, че желае всякога да бъде изложен на погледа на почтените хора.
Истинското красноречие се състои в това да се казва всичко, което трябва, и да не се казва нищо повече от необходимото.
Истинското средство да бъдеш измамен е да се мислиш по-хитър от другите.

К

Каквато и похвала да ни казват за нас, тя не ни открива нищо ново.
Каквато разлика и да се забелязва в съдбите на хората, все пак има някакво изравняване в добро и зло, което ги прави еднакви.
Каквито големи предимства и да дава природата, не тя самата, а щастието с нейна помощ създава героите..
Каквито открития и да правим в областта на самолюбието, все пак там остават доста непознати места.
Както е свойствено на големите умове да влагат в малко думи богато съдържание, така, напротив, бедните духове имат дарбата да говорят много, без да казват нищо.
Какъвто и предлог да намираме за скръбта си, често тя е причинена от интерес или суета.
Капризът на настроенията ни е много по-странен от каприза на съдбата.
Когато големите хора биват повалени от трайни злочестини, те доказват, че са ги понасяли чрез силата на своето честолюбие, а не чрез силата на духа си. Изключим ли голямата им суета, героите приличат по всичко на останалите хора. — Монтен: „Душите на императорите и на въжеиграчите са излети от един калъп.“ Паскал: „Големите и малките са изложени на еднакви случайности, имат еднакви досади, еднакви страсти.“ И друг път: „Колкото и да са издигнати, великите хора приличат в някои отношения на най-малките хора.“ Вовнарг: „И най-големите царе, военачалници, политици, писатели са хора.“ Вазов по повод на известни свои желания и чувства казва също: „И аз съм човек.“ Един афоризъм на Лихтенберг гласи: „У всеки човек има по нещо от всички хора.“
Когато не се окаже очакваната признателност за сторени добрини, настъпилите недоразумения се дължат на това, че гордостта на дарителя и гордостта на получателя не са в съгласие за цената на стореното добро.
Когато поради леност и страх останем верни на дълга си, честта за това се приписва често на добродетелта ни.
Когато пороците ни напуснат, ние се ласкаем от мисълта, че ние сме ги напуснали.
Когато преувеличаваме сърдечността на нашите приятели спрямо нас, правим това често не от признателност, а от желание да изтъкнем своите достойнства.
Който вярва, че може да намери сили у себе си, за да се лиши напълно от обществото, се лъже много. Още повече се лъже обаче този, който вярва, че обществото не може да се лиши от него.
Който живее без лудории, не е толкова мъдър, колкото сам вярва.
Който прекалено се занимава с дреболии, обикновено става неспособен за големи работи.
Кокетството е основа на женския характер, но не всички жени го проявяват; едни от страх, други от ум.
Колко е лесно да измамим самите себе си, без да забележим това, толкова е трудно да измамим другите, без те да го забележат.
Колко много похвали се въздават на благоразумието и все пак то не може да ни предпази и от най-малката беда.
Колко често хората използват своя ум за вършене на глупости!
Колкото и бляскаво да е едно дело, то не може да се счита за велико, ако не се дължи на велик замисъл.
Колкото и да се кичат хората с великите си дела, често тези дела се дължат не на велики замисли, а на случайността.
Колкото и да се стараем да прикрием страстите си, като им придаваме благочестив вид, те се забелязват винаги под това було.
Колкото и измамна да е надеждата, тя е полезна поне с това, че ни води до края на живота по един приятен път.
Колкото по-силно обичаме любимата си, толкова по-лесно е да я намразим.
Красноречие — това е да успееш да кажеш всичко, което трябва и не-повече, отколкото трябва.

Л

Ласкателството е фалшива монета, която добива стойност поради нашата суета.
Леността е повече в духа, отколкото в тялото.
Лесно си прощаваме вината, ако за нея знаем само ние.
Липсва ни много, за да познаем всички наши желания и прищевки.
Лицемерието е похвала, която порокът отдава на добродетелта.
Личният интерес, на който се приписват всички наши прегрешения, заслужава често похвала за добрите ни дела.
Лудориите ни придружават през всички периоди на живота. Ако някой изглежда мъдър, то е, защото лудориите му съответствуват на възрастта и материалните му средства.
Любезните обноски са за външността ни това, което здравият смисъл е за духа ни.
Любов към славата, страх от опозоряване, жажда за забогатяване, желание да направим живота си удобен и приятен, страст да унижим другите: това е често причината за тъй високо ценената от обществото доблест.
Любовното приключение е най-малкият недостатък на жените, които са се отдавали само на любовта.
Любовта дава името си на безброй отношения, които и се приписват, без тя да има нещо общо с тях, както дожът няма нищо общо с това, което става във Венеция.
Любовта към правдата у повечето хора е само страх да не пострадат от неправдата.
Любовта, подобно на огъня, не може да се поддържа без постоянно подклаждане; но тя угасва, щом престане да се надява или да се бои.

М

Малодушието е единственият непоправим недостатък.
Малцина имат ясна представа за смъртта. Обикновено тя се понася не поради решителност, а поради тъпота или навик; повечето хора умират, понеже не може да не се умре. — Монтен, в своите „Опити“: „Аз се потапям безразсъдно в смъртта с наведена глава, без да мисля за нея, без да я позная.“ Един коментар от по-рано мисли: „Как ще познаеш нещо, което изпитват само другите?“ А Вовнарг на свой ред: „Славата и тъпостта скриват смъртта, без да я победят.“
Малцина са достатъчно мъдри, за да предпочетат укора, който ги ползва, вместо похвалата, зад която се крие измяна.
Милостта на царете е често само политика за печелене любовта на народите.
Милостта, смятана за добродетел, се проявява нерядко от суета, понякога от леност, често поради страх и почти винаги поради трите причини заедно.
Младостта е непрекъснато опиянение, някакво трескаво състояние на ума.
Младостта мени вкусовете си поради горещата си кръв, а старостта запазва своите по навик.
Мнимо почтени хора са тези, които крият недостатъците си не само пред другите, но и пред себе си; истински почтените хора знаят отлично недостатъците си и ги признават.
Мнозина презират житейските блага, но почти никой не е способен да ги раздели с другите.
Могат да се намерят жени, които не са имали никога любовни приключения, но рядко се намират такива, които са останали само с едно приключение.
Може да се каже, че пороците очакват всекиго от нас в течение на живота ни като хазяи, у които последователно трябва да се настаним, и се съмнявам, че опитът би ни помогнал да ги избегнем, ако ни беше позволено да изминем два пъти същия път.
Мълчанието е най-сигурното поведение за онзи, който няма доверие на себе си.

Н

На война повечето хора се излагат достатъчно на опасност, за да спасят честта си, но малцина са готови да се излагат всякога толкова, колкото е необходимо за успеха на целта, за която воюват.
Надценяваме ли добрите качества на другите, правим го от зачитане на собствените си мнения, а не от зачитане на тяхното достойнство; и ако привидно хвалим другите, всъщност искаме сами да бъдем хвалени.
Най-ловките се преструват цял живот, че осъждат хитростта, за да си послужат с нея при някой важен случай и при защита на голям интерес.
Най-необичайното безразсъдство обикновено произхожда от най-изтънчения разсъдък.
Най-тънката от всички хитрини е да знаеш да се преструваш, че се хващаш в примката, която ти е сложена; същевременно никой не се лъже тъй лесно, както онзи, който си въобразява, че е излъгал другите.
Настроението ни определя цената на всичко, което ни носи съдбата.
Нашето самолюбие страда по-силно при осъждане на нашите вкусове, отколкото при отхвърляне на нашите мнения.
Нашите добродетели са най-често само прикрити пороци.
Не всички, които изпълняват дълга си на признателност, могат да се ласкаят, че са наистина признателни.
Не всички, които познават ума си, познават и сърцето си.
Не е достатъчно само да притежаваме ценни качества, трябва и да ги използваме пестеливо.
Не е разумен този, когото случайността прави умен, а този, който знае що е ум, може да го различи и да му се наслаждава.
Не е тъй опасно да правим зло на повечето хора, както е опасно да им правим много добро.
Не презираме тези, които имат пороци, а презираме онези, които нямат ни една добродетел.
Не признаваме съдиите, когато се касае за най-малките ни интереси, а искаме нашето добро име и нашата слава да зависят от присъдата на хора, които са враждебно настроени към нас било поради ревност, било поради предубеждение или слабо разбиране на нещата. Подлагаме на изпитание и спокойствието, и живота си, за да накараме тези хора да се произнесат в наша полза.
Не толкова плодовитостта на ума ни помага да намерим много решения на един и същи въпрос, колкото неспособността да вникнем в него ни подтиква да се спираме на всичко, което въображението ни подсказва, пречейки ни така да познаем още в началото кое е най-доброто решение.
Невъзможно е да обича човек втори път това, което наистина е престанал да обича.
Недоверието ни към някого оправдава измамата от негова страна.
Неустрашимостта е необикновена сила на духа, която го издига над вълнения, смут и тревоги в момент на големи опасности; тъкмо тази сила придава на героя онова спокойствие, което му позволява да използува свободно разума си при най-изненадващи и ужасни обстоятелства.
Ние нямаме достатъчно сила, за да следваме всякга разума си.
Ние обичаме само онова, което ни е близко, и когато предпочитаме приятелите си пред самите нас, то е, защото това ни е приятно и ни доставя удоволствие. Но тъкмо чрез това предпочитание приятелството става истинско и съвършено.
Ние притежаваме повече сила, отколкото воля; затова и често, за да се оправдаем в собствените си очи, си въобразяваме, че нещата са невъзможни.
Ние с охота признаваме малките си недостатъци, желаейки да покажем с това, че нямаме по-големи.
Ние тъй сме свикнали да се преструваме пред другите, че накрая започваме да се преструваме и пред самите себе си.
Никога не сме тъй смешни с качествата, които имаме, както с онези, които страстно бихме желали да имаме.
Никой не заслужава да бъде хвален за добротата си, ако няма сила да бъде и лош. Всяка друга доброта е най-често леност или немощ на волята.
Никой не иска да загуби живота си и всеки иска да спечели слава; затова храбреците проявяват повече ловкост и съобразителност, за да избягнат смъртта, отколкото хитрите извъртвачи, за да запазят богатството си.
Никой не обича да хвали другиго и никога не хвалим без някакъв интерес. Похвалата е ловко прикрито вежливо ласкателство, способно да задоволи по различен начин и дарения, и дарителя. Единият я взема като награда за достойнството си, другият я дава, за да подчертае справедливостта и прорицателността си.
Никъде няма да намери покой този, който не го е намерил в самия себе си.
Нищо не би могло да унижи тъй хората, които са си спечелили големи похвали, както старанието им след това да търсят признание за малки работи.
Нищо не е в състояние да унизи толкова самодоволството ни, колкото съзнанието, че в даден момент порицаваме това, което сме одобрили друг път.
Нищо не е по-малко искрено от това да искаме или да даваме съвети. Този, който иска съвети, привидно показва почтително внимание към мнението на приятеля си, макар да търси одобрение на своето мнение и да прави приятеля си поръчител за поведението си; този пък, който дава съвети, заплаща доверието, което му се оказва, с горещо и безкористно усърдие, макар да се стреми със съветите си най-често да постигне своя собствен интерес или слава.
Нищо не е тъй заразително, както примерът, и ние никога не вършим големи добрини или големи злини, без те да предизвикат подобни на тях. Ние подражаваме на добрите дела по съревнование, а на лошите дела по вродена злоба, която срамът задържа, а примерът пуска на свобода.
Нищо не ласкае нашата гордост така, както доверието на големите хора, понеже ние го смятаме последица от нашите заслуги, без да си помислим, че то се дължи най-често на тяхната суета или на безсилието им да пазят тайна.
Нищо не раздаваме тъй щедро както съветите си.
Нравствената строгост на жените е един вид белило и червило за повишаване на красотата им.
Някои зли хора биха били по-малко опасни, ако не притежаваха и някаква доброта.
Някои страсти често пораждат противоположни на себе си страсти. Скъперничеството се превръща понякога в разточителство, а разточителството — в скъперничество; ние често се държим твърдо поради слабост и смело поради страхливост.
Някои хора приличат на модни песнички, които се пеят само известно време.
Някои хора упорито се противопоставят на общоприетите мнения не поради липса на проницателност, а по-често поради гордост. Те намират първите места в доброто общество заети, а съвсем не желаят да заемат последните.
Някои лоши хора щяха да са по-малко опасни, ако нямаше въобще никакво добро в тях.
Няма достатъчно проницателен човек, способен да разбере злото, което сам върши.
Няма много хора, които да не се срамят, че са се обичали, след като са престанали да се обичат.
Няма нищо по-глупаво от желанието да бъдеш винаги по-умен от всички.
Няма преструвки, които биха могли да прикрият за дълго любовта, когато я има, или привидно да я показват, когато я няма.
Няма страст, при която самолюбието да владее тъй мощно, както при любовта, и всеки е склонен да пожертва по-скоро спокойствието на обичаното същество, отколкото да загуби своето.
Няма тъй нещастни случаи, от които съобразителните хора да не могат да извлекат някаква полза, както няма и тъй щастливи случаи, които безразсъдните хора да не могат да преобърнат в своя вреда.

О

Обещаваме според надеждите си, а изпълняваме обещанията според страха си.
Обикновено само при незначителните обстоятелства ние си даваме вид, че не се доверяваме на това, което виждаме.
Обикновено хвалим, за да бъдем хвалени.
Обичаме да порицаваме хората за това, за което те порицават нас.
Обществото възнаграждава по-често привидните достойнства, отколкото действителните.
Ограничеността на ума води към твърдоглавие; ние не вярваме лесно това, което е отвъд нашия кръгозор.
Омразата ни към фаворитите не е нищо друго освен желание да бъдем сами фаворизирани. Огорчението, че не сме получили такава благосклонност, се успокоява и облекчава чрез презрението ни към всички, които са я получили. При невъзможност да им отнемем това, благодарение на което всички околни им засвидетелстват уважение, ние им отказваме всяка почит.
Оплакваме се понякога лекомислено от приятелите си, за да оправдаем предварително нашето лекомислие.
Осъдените на смърт проявяват понякога твърдост и презрение към смъртта, които в действителност са само страх да я погледнат в очи. Твърдостта и презрението в случая са за духа им нещо като превръзка за очите.
Отказът от похвала означава желание да бъдем похвалени два пъти.

П

Повечето хора ценят другите само според това, доколко те са на почит в обществото или богати.
Погрешно е да се мисли, че дух и разсъдък са две различни неща. Разсъдъкът е само увеличената светлина на духа, светлината, която достига до дъното на нещата, забелязва всичко, което трябва да се забележи, и схваща дори наглед недоловимото. Така трябва да признаем, че само широкият обхват на духа обуславя проявите, които приписваме на разсъдъка.
По-добре е да употребим ума си за понасяне на нещастията, които ни сполетяват, отколкото за предвиждане на онези, които могат да ни постигнат.
По-лесно е да бъдеш мъдър за другите, отколкото за себе си.
По-лесно е да изглеждаш достоен за служби, които не заемаш, отколкото за служби, които изпълняваш.
По-лесно е да пренебрегнеш изгодата, отколкото да се откажеш от прищявката.
Помирението с неприятелите ни се дължи само на желанието да подобрим положението си, но умората да воюваме и на страха от лоши последици.
Понякога се изисква повече съобразителност, за да извлечем полза от един добър съвет, отколкот ако се посъветваме сами.
Понякога човек така малко прилича на себе си, както и на другите.
Пороците влизат в състава на добродетелите, както отровите влизат в състава на лекарствата. Благоразумието ги смесва, смекчава и ги използува умело срещу злините в живота.
По-срамно е да не се доверяваш на приятелите си, отколкото да бъдеш измамен от тях.
Постоянството в любовта е едно вечно непостоянство, при което сърцето ни се привързва последователно към всички качества на обичания човек, така че веднъж предпочитаме едно качество, друг път друго. Този род постоянство означава непостоянство, ограничено и насочено към един и същ индивид.
По-трудно е да не допуснеш да бъдеш управляван, отколкото да управляваш другите.
Похвалите за лица, които встъпват в обществото, се дължат често на тайната завист към установилите се вече там.
Почтените хора уважават достойнствата ни, а тълпата — щастливата ни звезда.
Почти всеки човек намира удоволствие да се отплаща при малки задължения. Мнозина се оказват признателни за незначителни услуги, но едва ли се намира някой, който да не се е показал непризнателен за големи услуги.
Почти няма хора, които при наближаване на старостта да не покажат отде ще започне техният умствен или физически упадък.
Предателството се сърши по-често от слабост, отколкото по преднамерено решение.
Прекалената припряност при изплащане на едно задължение е един вид неблагодарност.
Прекаленото остроумие е лъжлива деликатност, а истинската деликатност е здраво остроумие.
Престорената простота е само изтънчено лицемерие.
Преувеличаваме славата на едни, за да омаловажим славата на други. Понякога бихме хвалили по-малко принц дьо Конде и маршал дьо Тюрен, ако не искахме да порицаем и двамата.
Признаваме малките си недостатъци, само за да уверим хората, че нямаме по-големи.
При любовта очарованието от всичко ново е като тънкия мъх по плодовете: той им придава някаква прелест, която се изтрива лесно и никога не се връща.
При общуване с хората ние често сме харесвани повече поради недостатъците си, отколкото поради добрите си качества.
Прибягваме често до отровни похвали, за да изтъкнем косвено недостатъци, които не бихме дръзнали да разкрием по друг начин.
Привлекателността, отделена от красотата, би могла да се определи като симетрия с непознати правила, като някакво скрито съотношение между чертите изобщо и на чертите спрямо багрите и израза на лицето.
Привързаността или безразличието на философите към живота е само проява на вкуса на самолюбието им. Да се спори върху този вкус, има толкова малко смисъл, колкото и при спора за вкуса на езика или за предпочитанията към багрите.
Придобитата чест е залог за честта, която трябва да придобием.
Признаваме грешките си, за да поправим чрез искреността си щетите, които те ни нанасят в очите на хората.
Признателността е нещо като доверието в търговеца — то поддържа търговията; ние се разплащаме не защото това е справедливо, а за да намерим по-лесно хора, които биха ни дали заем.
Признателността у повечето хора е прикрито желание да получат още по-големи благодеяния.
Природата ни дава достойнства, съдбата ги превръща в дела.
Притежанието на няколко порока ни пречи да се отдадем изцяло на единия от тях.
Прозвището добродетел е от такава полза за личния интерес, както и пороците.
Променчивостта в нашите приятелства се дължи на това, че е трудно да познаем качествата на душата и лесно да познаем качествата на ума.
Проучим ли добре разните прояви на скуката, ще намерим, че по-често тя, а не интересът ни кара да изневеряваме на дълга.
Понякога най-трудно се забелязва това, което е пред очите ти!

Р

Разкаянието ни е не толкова съжаление за лошото, което сме извършили, колкото страх от лошото, което може да ни постигне.
Разлъката намалява слабата страст и увеличава силната, както вятърът загасява свещите и разпалва огъня.
Разумът винаги е жертва на измама на сърцето.
Ревнивостта намира подхрана в съмнението; тя се превръща в ярост или изчезва тутакси, когато съмнението се превърне в увереност.
Ревността винаги се ражда с любовта, но не винаги умира с нея.
Ревността е в известен смисъл оправдана и разумна, понеже цели да запази едно благо, което ни принадлежи или което вярваме, че ни принадлежи; завистта обаче е бяс, който не понася да добруват другите.

С

С истинската любов е като с призраците; всеки говори за тях, но малцина са ги виждали.
С напредване на старостта човек става по-луд и по-мъдър.
Само на големите хора прилича да имат големи недостатъци.
Самолюбието е най-големият ласкател между всички ласкатели.
Самолюбието е по-ловко и от най-ловкия човек. — Вовнарг възразява: „Най-ловкото самолюбие прави много грешки против собствените си интереси.“
Самолюбието ни повишава или намалява добрите качества на нашите приятели в зависимост от това, доколко ние сме доволни от тях. Ние съдим за тяхното достойнство според държанието им към нас.
Самообладанието на мъдрите не е нищо друго освен изкуство да се скрие сърцето от вълнение.
Сила и слабост на духа са несполучливи означения: всъщност те не са друго освен добро или лошо състояние на телесните ни органи.
Силата на всичките ни страсти зависи от това, доколко студена или гореща е нашата кръв.
Скъперничеството е по-несъвместимо с пестеливостта, отколкото щедростта.
Славата на големите хора трябва да се мери всякога по средствата, с които те са успели да я достигнат.
Случва се често нещата да се представят в духа ни по-съвършени, отколкото бихме могли да ги направим с много старание.
Слънцето и смъртта не могат да бъдат гледани втренчено. — Цицерон мисли наопаки, че съзерцянието на смъртта е единственото средство за успокоение на духа. Вовнарг кори Ларошфуко, че е приписвал на слънцето образа на смъртта.
Смирението е често престорена покорност, с която някои си служат, за да подчинят другите: то е хитър похват на гордостта, която се унижава, за да се издигне, и макар да се мени по безброй причини, най-добре се прикрива и е способна да ни заблуди, когато се крие под образа на смирението.
Соковете на организма имат свой определен и редовен ход, който движи и насочва незабелязано волята ни. Те и тя вървят заедно и ни владеят тайно по такъв начин, че имат значителен дял във всички наши дела, без ние да узнаваме това.
Старците обичат да дават добри наставления, за да се утешат, че не могат вече да дават лоши примери.
Страстите включват толкова несправедливост и личен интерес, че е опасно да ги следваме или да им се доверяваме дори когато те изглеждат най-разумни.
Страстите са единствените оратори, които убеждават всякога. Те са някакво изкуство на природата, чиито правила са безпогрешни; и най-простият човек, движен от страст, убеждава по-лесно, отколкото най-красноречивият, но лишен от нея.
Страстите се зараждат непрекъснато в човешкото сърце, така че замирането на една от тях е свързано почти всякога с възникването на друга.
Страстта често прави и най-умния глупав, както и най-глупавите умни.
Стремежът да не лъжем никога ни поставя в опасност често да бъдем лъгани.
Суетата, срамът и особено темпераментът са често причина за храбростта на мъжете и за добродетелта на жените.
Съвършена доблест е човек да прави без свидетели това, което би бил способен да прави пред всички хора.
Съвършената храброст и пълното малодушие са две крайности, които рядко биват достигани. Разстоянието между тях е огромно, то обхваща всички възможни видове смелост и все пак между тях има не по-малко разлика, отколкото между физиономиите и настроенията. Има хора, които охотно се излагат на опасност в началото на едно сражение, но лесно се отпускат или оттеглят, когато то продължи дълго. Други са доволни, когато задоволят чувството си за обществена чест и не правят нищо повече. Някои не овладяват всякога еднакво страха си; други понякога биват увлечени от общата уплаха; трети минават към нападение, понеже не се решават да останат на поста си. Срещат се такива, които, свикнали с малките опасности, закаляват духа си и са готови да се излагат на по-големи опасности. Някои са храбри при нанасяне на удари със сабя, а боязливи при стрелба с пушка; други са самоуверени при такава стрелба, а се страхуват да се бият със сабя. Тези различни видове храброст си приличат по това, че нощта — когато страхът се увеличава, а тъмнината прикрива и добрите, и лошите действия — дава всекиму свобода да се предпазва. Има и един друг, по-общ начин за предпазване, а именно, че ни един човек не върши във време на сражение всичко, на което би бил способен, ако знаеше, че ще се завърне здрав и читав; оттук следва, че страхът от смъртта намалява малко храбростта.
Съдбата обръща всичко в полза на онези, които покровителства.
Съдбата поправя много от недостатъците ни, които разумът не би могъл да поправи.
Съдим ли за любовта по повечето нейни прояви, тя прилича по-скоро на омраза, отколкото на приятелство.
Съобразителният човек трябва да подрежда интересите си според значението им и да ги догонва по реда им. Нашата алчност обаче нарушава често този ред, подтиквайки ни да се стремим едновременно към много неща, така че, като пожелаваме силно най-маловажните, ние пропускаме най-значителните.
Сърцето подвежда всякога ума да прави глупости.
Състраданието е често пъти чувство за нашите собствени неволи при гледката на чуждите. То е хитро предчувствие за нещастията, в които бихме могли да изпаднем. Притичваме се в помощ на другите, за да ги задължим към самите нас в подобни случаи. Така услугите, които правим, са, откровено казано, благодеяния към самите нас, извършени предварително.

Т

Тежкото и важно държане е някаква тайна на тялото, изнамерена, за да се прикрият недостатъците на духа.
Тези, които вярват в своите достойнства, си приписват честта да бъдат нещастни, за да убедят и другите, и себе си, че заслужават да бъдат преследвани от съдбата.
Това, което изглежда щедрост, е често само прикрито честолюбие, което пренебрегва малките интереси, за да догонва по-големите.
Това, което наричаме щедрост, е най-често суета да даряваме, която ние обичаме повече, отколкото дареното от нас.
Това, което ни кара да обичаме новите познанства, е не толкова умората от старите или любовта към промяна, колкото недоволството, че не сме достатъчно зачитани от тези, които ни познават добре, и с надеждата, че ще бъдем зачитани повече от онези, които не ни познават толкова.
Това, което смятаме за добродетели, е често само сбор от разни постъпки и интереси, щастливо съчетани от съдбата или от нашето умение, така че не винаги мъжете са храбри поради смелостта си и жените целомъдрени поради целомъдрието си.
Това, което хората наричат приятелство, е само случайно общуване, само взаимно зачитане на интереси или размяна на добри услуги. Изобщо това са отношения, при които честолюбието търси някаква печалба.
Този, който си въобразява, че ще се оправи без другите хора, много греши; но този, който си мисли, че другите не могат без него, греши още повече.
Трайността на страстите ни зависи толкова малко от самите нас, колкото и трайността на живота ни.
Трудно е да обичаме онези, които не ценим никак, но не по-малко трудно е да обичаме онези, които ценим много повече от самите нас.
Трудно е да преценим доколко една пряма, откровена и достойна постъпка се дължи на честност или на ловка съобразителност.
Трудно е да се даде определение на любовта. Това, което би могло да се каже, е: за душата тя е страст за обладаване, за ума — симпатия, а за тялото — скрито и нежно желание да притежаваме след много тайнствени изпитания обичаното същество.
Трябва да има някакво съотношение между дела и замисли, ако искаме да се получи възможното тяхно най-голямо въздействие.

У

У философите презрението към богатството е било скрито желание да си отмъстят на съдбата за несправедливостта, която тя е показала към техните заслуги. Тъкмо това презрение към богатствата, от които са били лишени, е било тайно средство да се осигурят срещу униженията на бедността. То е било околен път да получат уважение, което чрез богатството не биха постигнали.
Удоволствието в любовта е да обичаш и всеки е по-щастлив, когато сам изпитва страст, отколкото когато я вдъхва другиму.
Умението на хората да използуват посредствените си качества ги лишава от уважение, но им създава често по-голямо име, отколкото истинската заслуга.
Умереността идва от страха да не се изложим на завист или презрение, които си навличат опиянените от щастие. Тя е суетен показ на силата на духа ни. Дори у личности, достигнали най-високо положение, тя е израз на желанието им да изглеждат по-велики от успеха си. — Мемоаристката г-жа дьо Мотвил пише за кардинал Мазарини: той „си давал вид, че е студен, когато работите му отивали добре, за да изглежда, че не се вълнува при благополучие.“
Умереността на щастливите хора се дължи на спокойствието, което благосклонната съдба придава на духа им.
Умереността не може да се приписва заслугата, че е победила и подчинила честолюбието, понеже тя не върви никога заедно с него. Умереността е бавност и леност на душата, докато честолюбието означава тук активност и пламенност.
Умствените неодстатъци се увеличават със старостта подобно на недостатъците в чертите на лицето.
Умът не е в състояние да играе дълго време ролята на сърцето.
Упоритото постоянство не заслужава нито осъждане, нито похвала, понеже то е в същност устойчивост на вкусовете и чувствата ни, от които не можем нито да се откажем, нито да ги придобием.
Утешаваме се лесно, когато приятелите ни изпаднат в немилост, щом това ни дава възможност да проявим любовта си към тях.

Ф

Философията тържествува лесно над миналите и бъдещите беди; настоящите беди обаче тържествуват над нея.

Х

Хвалим се често, че не скучаем ни най-малко, и се блазним от мисълта, че и ние не доскучаваме на другите.
Хитростта и измяната се дължат само на липса на съобразителност.
Хората и делата имат своя особена перспектива. Едните трябва да се видят отблизо, за да бъдат добре разбрани; другите могат да бъдат правилно доловени само ако се отдалечим от тях.
Хората не биха могли дълго да живеят в общество, ако не се мамеха един друг.
Хората не само са склонни да забравят благодеянията и обидите, но дори да намразват тези, на които са задължени, и да престават да мразят онези, които са ги оскърбили. Всяко старание да се отплатят за доброто или да си отмъстят за злото им се струва робуване, което те неохотно понасят.
Хората предпочитат да говорят по-скоро зло за себе си, отколкото да не говорят нищо за себе си.
Хората са безутешни, когато ги лъжат врагове или ги предават приятели, но нерядко изпитват удоволствие, когато лъжат или предават сами себе си.
Хората са неутешими, когато бъдат измамени от неприятели и излъгани от приятели, но често са доволни, когато сами са се измамили.
Храбростта на простите войници е опасен занаят, усвоен от тях само за изкарване на прехраната.
Хората са твърде слабодушни и твърде променливи за да издържат бремето на приятелството

Ч

Честността на жените е често само старание да запазят доброто си име и спокойствието си.
Често извиняваме тези, които ни досаждат, но не можем да простим на онези, на които ние досаждаме.
Често правим добро, за да можем безнаказано да правим зло.
Човек говори малко, когато суетата го подтиква да говори.
Човек не е никога нито тъй щастлив, нито тъй нещастен, както си въобразява.
Човек често вярва, че се води сам, когато всъщност той бива воден; и докато разумът му го насочва към известна цел, сърцето му неусетно го притегля към друга.

Щ

Щастието или нещастието на човека зависят колкото от съдбата, толкова и от настроението му.
Щастливите хора почти не могат да се поправят: те си въобразяват, че имат всякога право, щом като съдбата покровителства лошото им поведение.