Сага за Йоста Берлинг

Сага за Йоста Берлинг (шв. "Gösta Berlings Saga", 1891 г.) е най-известният роман на шведската писателка и нобелова лауреатка Селма Лагерльоф – своеобразно съчетание от предания и истории, фантастика и реалност, митове и достоверни описания. (Изложените по-долу цитати са от изданието на "Народна култура", 1984 г., в превод на Теодора Джебарова)

И представете си как са изглеждали, когато пристигнали в страноприемницата в Рисетер – живи, но раздрусани като сачми в кожена пунгия! (с.19)

…Тежък се струва животът на онези жребци, които не търпят ни шпора, ни камшик. (с.20)

…За добър съвет – парà, за бърз съвет – сто. (с.22)

Това, дето го говоря, е по-вярно, отколкото съзнавам и самата аз. (с.27)

…Работата е там, че ние сме нещо повече от това, за което се представяме; ние сме прастарата дванайсетглава дружина от песните, която броди през времената. (с.43)

Навред, отгдето е следвала песента, по петите я следваме ние. (с.43)

Ти си преживял повече поеми, отколкото други стихотворци са написали. (с.60)

О, жени на отшумели времена, как умеехте да придавате блясък на едно празненство! Потоци от пламенност и остроумие и младежка сила прииждаха у всеки, който се доближеше до вас. Струваше си човек да пилее злато за восъчните свещи, които озаряваха вашата хубост, за виното, което поражда веселие в сърцата ви; струваше си човек заради вас да протрие подметките си от танцуване и да движи до отмаляване ръката, която плъзга лъка по цигулката. (с.73–74)

Очаквам го, дръзкия буревестник – казваше тя за любовния жар. – Досега не е превъзмогвал заради мен укрепени стени, нито е преплувал крепостни ровове. Идвал е смирено, като питомен, без буйство в погледа и безразсъдство в сърцето. Очаквам го, могъщия плам, който ще ме накара да се забравя. Толкова силен искам да бъде любовният жар у мен, че да се боя от него. А засега познавам само онази любов, на която разумът ми се присмива. (с.75)

Прелестните устни имат право да целуват. (с.77)

Как да не се боим от живота? Кой плава на сигурен съд? Навред около нас страданието бушува като бурно море. Вижте как стръвните вълни лижат стените на кораба; вижте как връхлитат, за да нахлуят в него! Ох, докъдето очи виждат, няма устойчива опора, няма суша, няма сигурен кораб – само едно чуждо небе над океан от страдания! (с.84)

Честта и могъществото на големия мадан не биваше да остане в ръцете на нехайни кавалери, които се грижеха за тях, както вятърът пази пепелта, както вълкът пази овчето стадо. (с.93)

Те са дръзки, силни, страшни мъже, закалени в стотици приключения. … Тези мъже са хитри, войнствени и щом мълчат, сигурно имат нещо наум. Кой би могъл да си представи, че ще позволят да бъдат изненадани в собствената им бърлога като мечки? (с.99–100)

Ужасът е същинска вещица. Седи в горския здрач, измисля магьоснически песни за ушите на хората и изпълва сърцата им със зловещи помисли. Оттам ида онзи сковаващ страх, който помрачава живота и засенчва красотата на усмихнати местности. Злокобна е природата, коварна като спяща змия – на нищо вяра да нямаш. (с.105)

Страшно е да се каже, ужасно е да се повярва, но това не е обикновен медун. Никой не си въобразява, че би могъл да го убие, ако няма в пушката си сребърен куршум. Такъв един куршум от сребро и сплав за камбана, излят в четвъртък вечер при новолуние в църковната камбанария, без да знае нито пасторът, нито клисарят, нито който и да било друг човек, непременно би го убил. Но да се сдобиеш с такъв куршум едва ли ще е лесно. …

Само след минутка [майор Фукс] се изкачва пипнешком по стълбите на камбанарията, едва осветени от малкия му фенер, и най-сетне се добира до площадката с камбаните, които висят над него, раззинали широките си уста. Първо се залавя да остърже с пила малко камбанена сплав тъкмо да извади от ловджийската си чанта калъпа за куршуми и жарника, когато забеляза, че му липсва най-важното. Не е взел със себе си сребро. Та нали, за да придобие някаква сила, куршумът трябва да се отлее там, в камбанарията. Всичко останало е наред. Четвъртък вечер е и новолуние, и никой няма понятие, че той е там, а сега отправя към висините гръмко проклятие, че камбаните запяват.

Веднага след това чува тихо трополене долу в църквата и сякаш долавя стъпки по стълбата. Да наистина! Тежки крачки приближават по стълбата.

Майор Фукс, който е застанал най-горе и проклина, та камбаните отекват, се позамисля от тази работа. Почва да си чуди кой ли ще е пък този, дето се е запътил да му помага при отливането на куршума. Стъпките звучат все по близо и по-близо. Човекът, който идва явно смята да се качи чак до площадката с камбаните. …

Майорът го познава много добре, това е пасторът на Брубьо – скъперникът. Този човек, едва ли не обезумял от алчност, има навика да кът съкровищата си по най-чудновати места. Сега пристига с цяла пачка банкноти, които иска да скрие в помещението с камбаните. Дори не подозира, че някой го вижда. Повдига една дъска на пода и слага парите под нея, а после си тръгва надолу.

А майорът никак не се мае и повдига същата дъска. Ох, колко много пари! Пачка до пачка банкноти, а между тях кафяви кожени торбички, пълни със сребърни монети. Майорът си взема точно толкова сребро, колкото е нужно за един куршум, а останалото не закача. (с.109-113)

Колко силна е любовта, преминала през огненото кръщение на страданието! (с.130)

Както други хора и ти трябва да се примириш с мисълта, че сърцето ти може да бъде погазено. (с.138)

Но страданието й направи същата услуга като любовта. Превърна я в пълноценен човек, способен да се отдаде на добро и на зло. (с.139)

Горкò на глупавия! Където и да живее, ще ти стане жал за него. (с.143)

Около него вечно има присмехулници, които го подлъгват да говори глупости, а те ги запаметяват, украсяват и разнасят. (с.144)

Човек би могъл да се весели само ако чува да говорят за страданието, без да го вижда – все едно, че става дума за пътник в чужда страна. (с.147)

Едно добро дете и нищо повече. Плаче с нещастните, смее се с веселите и смята, че е длъжно да отговори "да" на първия, който му каже: "Обичам те!" (с.151)

Забравил цялата си мъка и замаян от опияняващата радост на приключението, пее с цяло гърло една песен за любов и рози. (с.154)

От този ден, когато за пръв път усети, че над него пламва огненият език на вдъхновението, душата му не беше изпитвала такова свята чувство. (с.158)

Докато има женуря по земята, ще има и глупци да им играят по свирката. (с.159)

Човек не иска разрешение от лисицата да й одере кожата. (с.159)

Прекрасни храмове и сиви крепости са се въздигнали от пепелищата. Но има ли нещо, създадено от човешка ръка, което не е рухнало или няма да рухне? О, хора, захвърлете мистрията и тухларския калъп! Покрийте глава със зидарската престилка и почнете да градите сияйните кули на бляновете! За какво са му на духа храмове от пясък и глина? Научете се да строите непреходни кули от мечти и видения! (с.163–164)

О, деца на бъдни времена! Не мога да ви разкажа нищо ново, а само стари и почти забравени неща. (с.165)

Ако тогава детето, което беше слушало разказвачката, работниците или възрастните господа, застанеше в някоя зимна вечер до прозореца, то не виждаше по небосклона облаци, а кавалери, които се носеха по небесната твърд в раздрънканите двуколки; звездите ставаха восъчни свещи, запалени в старото графски имение… Защото главата на детето беше пълна с хората от стари времена. То живееше и мечтаеше за тях. (с.165)

Приятели, чада човешки – вие, които танцувате, които се смеете! От сърце ви моля, танцувайте предпазливо, смейте се кротко, защото може да се случи голямо нещастие, ако копринените ви пантофки с тънички подметки стъпят върху чувствителните сърца вместо по твърдите дъски, а веселият ви, звънък смях би могъл да хвърли в отчаяние някоя душа. (с.166)

Дали човек, чиято душа е пропита със сказания, би могъл някога да се отърве от тяхната власт? (с.169)

Себеотрицанието е праведно, а любовта греховна. Дядо Господ не обича да вижда щастливи хора. Насъсква срещу тях вълците. (с.172)

Досега бе изпитала сладостта на себеотрицанието, а току-що вкуси горчивината му. Да пожертваш любовта си не представлява нищо в сравнение с това да пожертваш душата на любимия! (с.174–175)

О, деца на бъдни времена! Не настоявам непременно да повярват на тези стари истории. Сигурно са чиста лъжа и измислица. (с.175)

Но млъкни, жено, дето само грачиш за нещастия! (с.177)

Добре правят онези, коти въздържа ръката си от меча, които умеят мълчаливо да изчакат, смиряват сърцата си и оставят Бог да се разпорежда! (с.179)

Неспокойното сърце винаги греши. (с.179)

Подхваната с озлобление, злината става още по-голяма. (с.179)

Много тихите деца около нас лелеят някаква тайна мечта, която не смеят да споделят. (с.184)

Но ако наистина я е обичал, защо не се е сетил, че не би могъл да й дари нещо по-неподходящо от своята любов? (с.184–185)

…[Тя] е от онези нещастни хора, които живеят с нестихващите тревоги и страхове на съмнението. Това трае вече цяла седмица. Тя просто не знае какво иска. Онова, което в един миг й се струва правилно, в следващия изглежда погрешно. (с.187)

Не съм имал никакво намерение да крия нещо, обаче не е приятно да се тръбят по пътищата най-горчивите нещастие от живота ти – особено ако трябва да го сториш сам. (с.192)

…Така се смеят, че катеричките в гората падат през глава на земята от уплаха. (с.193)

…Имаше свои възгледи за много работи, а това е обичайно за хора, които са много самотни и оставят мислите си да кръжат около всичко, каквото виждат очите им. (с.194)

…Вярваше, че любовта е корен и начало на всяко зло в този свят на мъките. (с.194)

Но злодеянията на любовта й бяха познати и за тях умееше да говори. Чудеше се как тя изобщо още дръзва да се мярка по земята, как не побягва, изплашена от жалбите на изоставените, от проклятията на едни, които е превърнала в престъпници, от стенанията на други, които е заробила в омразни окови. Чудеше се, че крилата я носят все тъй волно и леко, вместо да потъне в незнайни дълбини, повлечена от тягостното бреме на мъка и срам. (с.195)

Дали младият строител на органи е бил майстор на своя занаят, е доста съмнително. Но затова пък беше голям веселяк със слънчев блясък в очите. Казваше по една приятна дума всекиму, независимо дали е богат или беден, стар или млад. Скоро стана приятел със своите хазяи – ох, повече от приятел. …

Не напускаше никой бал, докато не е танцувал с всички, от най-възрастната госпожа доо най-младото девойче, а сполетеше ли го неуспех, сядаше до първата срещната жена и й се доверяваше. Наистина, той беше мъж, какъвто жените създаваха в мечтите си! Не бива да го обвиняваме, че е говорил на някоя от тях за любов. (с.196)

Любовта си отмъсти и я направи за смях пред хората. (с.197)

Едно нещастие винаги повлича след себе си второ. (с.198)

Тя беше най-веселата, най-безумната жена на своето време. Световното веселие я беше издигнало на трона си и я обявило за своя царица. Игрите и развлеченията бяха нейни поданици. Когато се е теглил жребият на живота, комарът, танцът и приключенията се паднали на нея. (с.198)

Който не може да вдигне крак, за да танцува, и ъглите на устата си, за да се смее, … е стар. Той усеща непоносимото бреме на годините… (с.198)

В дните на нейната младост тронът на веселието не беше непоклатим, но повратите и несигурността само увеличаваха блаженството на игривото му съществувание. Негово пеперудкрило величество канеше един ден на кафе в покоите на придворните дами в стокхолмския дворец, а на следващия танцуваше в Париж по фрак и с бастунче със сребърна дръжка. Посети полевия стан на Наполеон, пътува с флота на Нелсън по синьото Средиземно море, присъства на един конгрес със Виена, престраши се да отиде на бал в Брюксел в навечерието на една прочута битка.

А където се намираше веселието, там се намираше и Мерта Дуна, избраната от него царица. Увлечена в танци, игри и шеги, графиня Мерта обикаляше трескаво света. Какво ли не беше видяла, какво ли не беше преживяла. С един танц събаряше тронове, играеше екартè за княжества, с шегите си предизвикваше опустошителни войни! Дотук животът й се състоеше от игривост и лудории, а такъв щеше и да си остане. …

Животът на север й допадаше. Веселието нямаше по-прекрасно царство. Там имаше песни и игри, имаше мъже, които обичаха приключения, а и красиви весели жени. Не й липсваха нито гощавки и балове, нито излети с лодка на лунна светлина, нито разходки с шейни през тъмните гори, нито пък сърцераздирателни събития, любовни мъки и терзания. …

Слънчева светлина и щастие бяха опаковани в четирийсетте й куфара, шега се зовеше нейната камериерка, смях – нейният кочияш, игра – нейната компаньонка. …

Често казваше, че не била виновна, задето е графиня, но все пак искала да живее живот, какъвто й допадал. Забавляваше се еднакво добре на селска сватба и на дворцови балове. Играеше комедии пред своите слугини, когато нямаше под ръка друг зрител, и внасяше радост във всяко едно общество, в което се появеше с дребното си красиво лице и преливащата си жизненост. (с.198–200)

Сърцето на мамзел Мари стоеше празно като лястовиче гнездо по Коледа. Беше свободна, но въздишаше за окови, подобно на роб, освободен на стари години. (с.201)

Виновен ли е той, че се родил орел и че му е присъщо да преследва и убива? (с.205)

А той се носи великолепен като тържествуващ победител. Самата пролет язди пред него, възседнала пересто облаче. Лек и въздушен е лъчезарният й дух. (с.206)

И тогава [той] ще попита гостите, дали най-сетне не си е избрал подходяща булка, дали лудият пастор не би трябвало да се гордее с такава красива годеница, с това бяло лице на мадона, с тези замечтани сини очи. …

Тя изтръпва при мисълта за греха, който той ще извърши спрямо това нещастно, онеправдано дете. Изтръпва при мисълта за неговия грях към бедното същество, което ще бъде подмамено да го залюби – може би само заради едната мимолетна прищявка. Но тя изтръпва още по-силно при мисълта за греха, който той ще извърши спрямо себе си, защото девойката ще бъде прикована към неговия живот като тежко бреме и ще отнеме завинаги на духа му силата да постигне висините. (с.209–210)

Трудни пътища преброжда чедата човешки, а малките цветарки рухват до своите кошници, тъкмо когато са достигнали онзи човешки път, който искат да обсипят с цветя.

Но за нея въпросът вече не е на север или на юг. Озовала се е сред бурята на живота. Не плаче от копнеж по родния край. Тази малка цветарка, тази малка героиня плаче, защото е толкова уморена, че няма да достигне човешкия път, който иска да обсипе с цветя. (с.212)

…Колко често душата, изпитала всички други страсти, прехвърля границата и започва да търси удоволствие в жестокостта. Когато й липсват милувки и ласкателство, опиянение от танците и възбудата на комара, нетърпеливата помрачена душа се гмурва в тъмните си глъбини изважда оттам жестокостта. В измъчването на животни и хора залинелите сетива намират нов повод за радост. (с.226)

"Тя те взе заради парите." Навярно никой мъж не понася да чуе подобни думи. Те карат всяка любов да угасне. (с.228)

Човек трябва да се отнася предпазливо към стари предания. Те са като повехнали рози – лесно им окапват листата, ако ги докоснеш невнимателно. (с.240)

Но една сутрин беше изчезнал. Не можа да издържи повече. Щастието му се стори прекалено голямо. В Екебю му беше хиляди пъти по-зле, но Екебю се намираше сред вихъра на събитията. О, колко много неща имаше там, за които да мечтае и да свири! Как би могъл да живее далеч от подвизите на кавалерите и от дългото езеро Льовен, около което се носеше вихрено хвърковатата хайка на приключенията. (с.245)

Нима би имало смисъл да обвиняваме слънцето, задето всяка вечер изчезва на запад и оставя земята в мрак? (с.245)

От вятърничавост и игри не може да се преживее. Не получи ли душата друга храна – подобно на див звяр – първо ще разкъса другите, а накрая и себе си. Ето това е смисълът на тази притча. (с.250)

…Мъжът трябва да понася всичко,което му предлага животът – с храбро сърце и шеги на уста, иначе не е мъж. (с.259)

Суров е животът, сурова е природата. Но за да уравновесят своята безпощадност, те вдъхват в душите храброст и веселие, иначе никой не би могъл да ги изтърпи.

Храброст и веселие! Те като че ли са най-важните повели на живота. Досега никога не си им изневерявал. Не трябва да го правиш и този път. (с.259)

Няма по-голям скъперник от пастора на Брубю, няма друг когото злобата и безсърдечието са отчуждили до такава степен от хората. Зимно време не дава да се пали в стаите, седи върху небоядисани дъсчени пейки, обича се в дрипи, живее от сух хляб и побеснява, ако просяк пристъпи прага му. Оставя коня си да гладува в обор и продава сеното, кравите му ръфат суха трева край пътищата и мъх край стените на къщите. Чак до главния път се чува блеенето на гладните овце. Селяните му подхвърлят подаяния от храна, която дори кучетата им отказват да ядат, и дрехи, които техните бедняци отказват да примат. ръката му е протегната, за да иска, гърбът му – превит, за да благодари. Той проси от богатия, дава в заем на едните. Види ли сечена монета, сърцето му се свива от мъка, докато не се озове в джоба му. Тежко на оногова, който не му се издължи в деня на падежа! (с.260)

О, Ерос! Жените те обичат. Предпочитат да направят сто крачки заради теб, отколкото една за други божества. … Какво да се прави?! Така е пожелал Ерос. Ерос, всевластният. (с.263)

Ох, тези божествени празненства1 Ох, тези прекрасни крайбрежни ливади и гордият водопад! Ох, тези лудешки, весели приключения, тези бели, гладки танцови подове…! Ох, цигулки и валдхорни, ох, живот на щастието и радостта! Да се разделиш с всичко това означава край! (с.266)

Лесно ще принудиш тъжната уста да се усмихне, но който е радостен, не може да плаче. (с.294)

…Старите песни вярват в сълзи и въздишки, вярват единствено в мъката и в нейните прояви. (с.294)

Истината е в мъката, тя е неизменна, тя е устойчива, първична скала под ронливия пясък. В мъката може да се вярва, както и в нейните прояви. А радостта е само мъка, която се преструва. Всъщност на земята няма нищо, освен мъка. (с.294)

Приличаше на брулено от бури крайбрежно дърво – никога не бе имала достатъчно спокойствие, за да израсне. Беше се научила да извърта, за да постига своето, лъжеше, когато нямаше нужда, и често се правеше на по-глупава, отколкото беше, за да избегне укори. (с.299)

Аз ли съм виновна, че изтръпвам пред него [пред баща си]? Не го ли виждаш и ти, мамо, какъв е? За какво да го обичам? Той е избухлив, невъзпитан, тормозил те е, та си остаряла преди времето си. Откъде накъде той ще ни е господар? Не виждаш ли, че се държи като луд? Откъде накъде ще го уважавам и почитам? Не е нито добър, нито милосърден. Знам, че е силен. Може да ни избие, когато му хрумне. Може да ни изхвърли от къщи, когато си иска. За това ли да го обичам? (с.299)

Научи се да търпиш, без да мразиш, … и да страдаш, без отмъщаваш! (с.299)

Започваше да разбира себе си и се сети какво казват старите песни за гургулицата – тази птица на копнежа. Никога не пиела бистра вода, а първо я размътвала с крак, за да подхожда по-добре на тъжния й нрав. Така и тя нямаше да пие чисто, непримесено щастие от извора на живота. Поразмътен с печал, животът като че ли и допадаше най-много. (с.302)

О, чада на бъдни времена, не сте ли забелязали? Когато размирици и омраза залеят земята, неодушевените неща също страдат. (с.311)

— Не е лесна работа да си свещеник — подхваща Йоста Берлинг след малко.
— Тук се търпи, защото има хора — отвръща пасторът. — По-страшно е на север.
Йоста знае много добре какво иска да каже онзи. Добре познава еноритие в Северен Вермланд, в които понякога дори няма жилище за пастора – обширните горски енории, където фините живеят в колиби с отдушник на покрива, бедните местност с по двама души на милия, където пасторът е единствената господарска особа в цялата енория. Пасторът на Брубю е преживял в такава енория повече от двайсет години.
— Там ни изпращат на младини — каза Йоста. — А животът из онези места е непоносим. Така човек пропада завинаги. Колко много хора са се провалили там на север.
— Вярно! — съгласява се пасторът. — Самотата те съсипва.
— Пристигаш — продължава Йоста, — изпълнен с усърдие и плам, говориш и напътстваш и си мислиш, че всичко ще тръгне добре и че хората скоро ще поемат правия път.
— Да, точно така е.
— Но много скоро забелязваш, че думите не помагат. Бедността ги възпира. Бедността им пречи да се поправят.
— Бедността — повтаря пасторът. — Бедността ми разби живота.
— Младият свещеник пристига там — обяснява Йоста, — беден като всички останали. И казва на пияницата: "Престани да пиеш!"
— Тогава — прекъсва го пасторът — пияницата отговаря: "Дай ми нещо по-добро от ракията! Ракията зиме ми е кожух, а лете ми е прохлада. Ракията е топла колиба и мека постеля. Дай ми всичко това и ще престана да пия!"
— А после — подхваща Йоста отново – свещеникът казва на крадеца: "Не кради!", на злобния: "Не бий жена си!" и на суеверния: "Вярвай в Господа-Бога, а не в дявола и троловете!" Но тогава крадецът отговаря: "Дай ми хляб!", а озлобеният казва: "Направи ни богати и няма да се караме!", и суеверният: "Дай ми познания!" Но кой може да им помогне без пари?
— Истина е! Всяка дума е истина! — възкликва старият. — Те вярваха в Бога, обаче повече в дявола, а пък най-много в троловете по планините и джуджетата из плевниците. Цялото зърно унищожаваха в казаните за ракия. Не й се виждаше краят на тази нищета. Из повечето колиби цареше немотия. Потиснатата мъка изостряше езика на жените. Неуютният дом тласкаше мъжете към пиянство. Не умееха да си гледат нито нивите, нито добитъка. Бояха се от господаря и вземаха на подбив свещеника. Какво да ги прави човек? Не разбираха това, което им говорех от амвона. Не вярваха онова, на което исках да ги науча. И нямаше никой, с когото да се посъветвам, никой, който би ме подкрепил и насърчил!
— Но има и такива, които са издържали — казва Йоста. — Към някои Божията милост е била голяма и те не са се завърнали от този живот като смазани мъже. Силите са им стигнали, изтърпели са самотата, бедността, безизходицата. Вършели малкото добро, което можели да свършат и не се отчайвали. Такива мъже винаги е имало и още ги има. Иска ми се да ги поздравя като герои. Иска ми се да ги почитам, докато съм жив. Аз не бих могъл да издържа.
— Аз не издържах — добавя пасторът.
— Из ония места — казва Йоста замислено — свещеникът решава, че трябва да стане богат, извънредно богат. Никой бедняк не може да се пребори със злото. И тогава започва да събира пари.
— Ако не ги събираше, щеше да пие — отговаря старецът, — защото вижда наоколо толкова много нищета.
— Или ще затъпее, ще стане мързелив и безсилен. За човек, който не е роден там, е опасно да попадне в оня край.
— За да събира пари, трябва да е коравосърдечен. В началото се преструва, после му става навик.
— Трябва да е коравосърдечен не само към другите, но и към себе си — продължава Йоста. — Трудно е да събираш пари. Трябва да понасяш омразата и презрението на хората, трябва да мръзнеш и да гладуваш, и да закалиш сърцето си. Накрая сякаш си забравил защо си почнал да пестиш. (с.317–318)

Мислите на всички се въртяха около работата и дните течаха толкова гладко и еднообразно, та човек ги объркваше и мислеше, че е средата на седмицата, когато вече беше неделя. (с.322)

Ако те обичах, не бих посмяла да ти говоря така, както ти говоря сега. (с.326)

…Ние приличаме на малчугани, които, щом видят някой непознат, скриват лица в женските фусти. Свикнали сме да се крием от истината, от тази вечна непозната. (с.332)

Той обичал истината, а не личната слава. Затова пожертвал славата, а не истината… (с.334)

О, любов, само ти си наистина всевечна! (с.334)

Величествено нещо е да видиш как хората се обединяват за някоя голяма цел. (с.337)

Щастлива си ти, че си толкова добра! Щастлива си, че дълбоко в теб се крие такава прекрасна душа! (с.346)

Кевенхюлер … беше син а потомствен граф и можеше да живее в горди замъци и да язди до самия император, ако имаше такова желание, но той го нямаше. … Искаше му се да напълни замъка с бръмчащи колела и работещи лостове. … Когато получи майсторското си свидетелство, метна на гърба си раница, грабна крива тояга и тръгна да броди от град в град, за да проучи всичко, което се движи с валяци и колела. Кевенхюлер … искаше да стане голям откривател и да преобрази света. След като преброди много страни, той се озова във Вермланд, за да разгледа воденичните колела и изкусните рудничарски уредби. Така се случи, че в едно хубаво лятно утро … горската самодива бе решила да удължи разходката си чак до града. … Тя имаше бляскави зелени очи и буйна, руса коса, която стигаше почти до земята, и беше облечена в зелена коприна с променливи оттенъци. … Беше хвърлила на раменете си наметало, та да не я познаят, но за зла беда, бе забравила да покрие опаката си. Тя се влачеше по калдъръма.
Кевенхюлер също видя опашката и му стана тъжно, че такава височайша дама става за смях на гражданството.
— Не ще ли благоволи Ваша милост да повдигне шлейфа си?
Горската самодива се трогна не само от доброжелателството, но и от учтивостта му. …
— Запомни, Кевенхюлер — каза тя, — че отсега нататък ще можеш със собствените си две ръце да направиш каквато майстория искаш, но само по една от всеки вид.
Така рече горската само дива, а тя удържаше на думата си. …
След седмица беше направил същинско чудо: кола, която се движеше от само себе си. Беше превъзходна кола.Отиде направо в двореца и кралят излезе със своите придворни дами и господа да погледат как се вози. Просто не можеха да го нахвалят.
Тогава кралят каза:
— Би могъл да ми дадеш тази кола, Кевенхюлер.
И макар, че онзи отказа, кралят упорито настояваше и искаше колата. …
Направо се отчая. Не можеш да понесе мисълта, че друг ще притежава неговата кола, но и не смееше да отказва повече на краля. Затова подкара колата и я блъсна с такава сила о зида на двореца, че тя се разби на хиляди парчета.
Когато се върна …, той се опита да направи нова кола. Обаче не успя. Тогава се ужаси от дарбата, с която го бе възнаградила горската самодива. Беше напуснал лентяйския живот в замъка на баща си, за да стане благодетел на много хора, я не за да създава дяволии, които можеха да послужат само на един човек.
Кевенхюлер изпадна … в отчаяние. Почтеният труд му досаждаше, а не смееше да използва чудотворните си способности. Ако направеше още едно вълшебство и го съсипеше, сърцето му сигурно би се пръснало от мъка.
Тогава … реши да издири горската самодива. …
Кавалерите не я познаха. … В началото и той беше заслепен като другите. Но един ден тя облече рокля от зелена коприна с променливи оттенъци и в тази премяна Кевенхюлер вече я позна. …
— Познавам те, познах те от самото начало … – ти си Дарованието. Но сега те моля да ме освободиш! Вземи си обратно подаръка! Отнеми ми дарбата да правя чудеса! Остави ме да бъда обикновен човек!
— Безумецо! — каза тя. — Забраних ли ти да накараш други хора да пресъздават творенията ти? Та аз исках само да предпазя един даровит човек от занаятчийска работа!
С тези думи тя си тръгна. Два-три дни Кевенхюлер беше луд. След това стана пак обикновен човек. (с.347–356)

В първия петък на октомври започва големият пазар в Брубю, който трае една седмица. Това е най-забележителният празник на есента. Винаги се предшества от големи приготовления: във всяка къща се коли и пече, новите зимни дрехи са готови за първо обличане, празнични ястия като баница и гъска, печена в сланина, стоят по цял ден на масата, ракиените дажби се удвояват, работата почива. Във всяко стопанство е празник. Тогава слугите и ратаите получават своите заплати и се съвещават надълго и нашироко какво да купят от пазара. … Децата непрестанно мечтаят да получат дарове от пазара или джоб-пара, за да си купят нещо. (с.357)

То се знае, че хората, които през онези дни не били виждали нищо освен нищета и мъка, направо се радвали на възможността да размахат пестници и им било все едно кого или какво ще ударят. А видят ли здравеняците и побойниците, че става сбиване, прииждат от всички страни. (с.359)

Никой от бойните му другари не беше го виждал да върши по-големи злодеяния от другите. Биел се като добър войник и толкова. Само че ужасите, които бе видял, навярно така са го изплашили, та сетне не забелязваше вече нищо друго освен злини. За всичките си мъки винеше войната. Мислеше, че цялата природа го мрази, задето е взел участие в такива неща. По-просветените хора могат да се утешат с мисълта, че са се били за чест и родина. Но какво ли разбираше той от подобни работи? Само усещаше, че всичко го ненавижда, задето е проливал кръв и причинявал щети. (с.366)

Прекалено много любов си пожънал, това ти е нещастието. Жени и мъже да те обичали. Стига да си се шегувал и смял, стига да си пял и свирил, всичко са ти прощавали. Приемали са всяко нещо, което ти е хрумвало да направиш. И ти смееш да се наречеш отритнат! (с.375)

Не си внушавай, че си пратен от Бога. Навярно всеки е пратен от Него, разбираш ли? (с.377)

Дребничкият Рустер, който вървял като барабанчик начело на шведската армия, когато тя навлязла в Германия през 1813 година, никога не се наситил да разказва за онази чудна страна на юг. Там хората били високи, колкото камбанарии, лястовиците – големи колкото орли, а пчелите – колкото гъски.
— Е, ами кошерите?
— Кошерите приличаха на обикновени нашенски кошери.
— Че как се побираха пчелите в тях?
— А, те да му мислят — отговарял дребничкият Рустер.
Мили читатели, не трябва ли и аз да кажа същото? Много дни наред около нас жужаха великанските пчели на фантазията, но как ще се поберат в кошера на действителността – ей богу, те да му мислят! (с.393)