Луис Карол

Луис Карол
Вижте също
	Статия в Уикипедия
	Материали в Общомедия
	Творби в Проект Гутенберг

Луис Карол (англ. Lewis Carroll, 1832—1898), с истинско име Чарлс Латуидж Доджсън (Charles Lutwidge Dodgson), е британски писател, философ, математик, логик и фотограф.

Произведения

Алиса в Страната на чудесата

— Кой път да поема от тук? — попита Алиса.

— Зависи къде искаш да стигнеш — отговори Усмихващият се котарак.

— Няма значение — отвърна Алиса.

— Товага няма значение и кой път ще поемеш — усмихна се загадъчно Котаракът.

— …стига да стигна някъде — допълни Алиса.

— О, това със сигурност ще се случи, — каза Котаракът, — стига да вървиш достатъчно дълго.

Алиса разбра, че това не може да се отрече, и се опита да зададе друг въпрос:

— Какви хора живеят по тия места?

— В тая посока — рече Котаракът, като описа кръг с десния си крак — живее един Шапкар. А в тая посока — като замахна с другия — един Великденски Заек. Иди при когото щеш. И двамата са побъркани.

— Но аз не искам да ходя при побъркани — забеляза Алиса.

— А! Не може иначе — рече Котаракът. — Ние всички сме побъркани. Аз съм побъркан. Ти си побъркана.

— Откъде знаеш, че съм побъркана! — каза Алиса.

— Сигурен съм — рече Котаракът, — иначе нямаше да дойдеш тук.

Алиса съвсем не мислеше, че това е истинско доказателство, но…

(из шеста глава – „Прасе и пипер“)

— Коя си ти? — рече Гъсеницата. Това съвсем не подканваше към разговор. Алиса отговори доста свенливо:

— Не… не зная сега, госпожо… зная само коя бях, когато станах тая сутрин, но струва ми се, че оттогава съм се изменила вече няколко пъти…

— Какво искаш да кажеш? — рече строго Гъсеницата. — Обясни се!

— Себе си, боя се, не мога да обясня, госпожо — каза Алиса, — защото, виждате ли, аз не съм аз!

— Не виждам! — рече Гъсеницата.

— Боя се, че не мога да се изразя по-ясно — отговори много учтиво Алиса, — защото аз сама не го разбирам. Да бъдеш в един ден ту голяма, ту малка е доста объркано.

— Не е! — рече Гъсеницата.

— Може би вие не намирате, че е тъй — каза Алиса, — но когато ще трябва да станете какавида, а това, знаете, ще се случи някой ден, и след това да се превърнете в пеперуда, мисля, и на вас ще се вижда някак странно, нали?

— Ни най-малко! — рече Гъсеницата.

— Може би вашите чувства да са различни — каза Алиса. — Аз зная само, че на мене би ми се видяло странно!

— На тебе! — рече Гъсеницата възмутено. — Коя си ти?

(из пета глава – „Съветът на една гъсеница“)

— Мисля, че бихте могли да употребите времето си за нещо по-полезно — каза тя, — отколкото да го хабите, като задавате гатанки, които нямат отговори.

— Ако познавахте времето така добре, както аз го познавам — каза Шапкарят, — нямаше да кажете, че го хабим. Времето е личност. Не може да се хаби една личност.

— Не разбирам какво искате да кажете — учуди се Алиса.

— Разбира се, че не! — възнегодува Шапкарят, като отхвърли глава назад. — Дори бих се осмелил да кажа, че никога не сте говорили с времето!

— Може би не — предпазливо отвърна Алиса. — Но зная, че трябва да спазвам времето, като удрям с крак, когато се уча да пея.

— А, ето защо — каза Шапкарят. — То не обича да го бият. А ако се отнасяш добре с него, ще направи с часовника, каквото поискаш. Например, да кажем, че е осем часът сутринта, тъкмо време за училище. Само трябва да пошепнеш на времето и за миг показалецът на часовника ще се завърти! Един и половина, време за обяд!

— Де да беше! — си рече шепнешком Мартенския Заек.

— Славно щеше да бъде, разбира се — каза Алиса замислена. — Но тогава… знаете, не бих била гладна…

— Не веднага може би — каза Шапкарят. — Но вие можете да задържите показалеца на един и половина, докогато искате.

(из седма глава – „Една необикновена закуска“)

— Налейте си още малко чай — рече много сериозно Великденският Заек на Алиса.

— Аз изобщо не съм пила — отвърна докачено Алиса. — Как мога да си налея още?

— Искате да кажете, че не можете да си налеете по-малко от нищо — каза Шапкарят. — То е лесно да си налеете, щом не сте си налели досега.

— Никой не ви пита за вашето мнение — отсече Алиса.

— Кой прави сега забележки на другите? — запита тържествуващ Шапкарят.

Алиса не знаеше какво да отговори, но си наля малко чай…

(из седма глава – „Една необикновена закуска“)

Шапкарят отвори широко очи, като чу това, ала каза само:

— Защо гарванът прилича на писалищна маса?

"Ето, сега ще се позабавляваме! — помисли Алиса. — Радвам се, че почнаха да задават гатанки."

— Мисля, че мога да отгатна — добави тя гласно.

— Значи мислите, че можете да кажете отговора? — рече Великденският Заек.

— Точно така — отвърна Алиса.

— Тогава кажете това, което мислите — продължи Великденският Заек.

— Това и правя — бърже отвърна Алиса. — Поне… поне мисля туй, което казвам… то е все едно, нали…

— Ни най-малко не е все едно! — каза Шапкаря. — Та вие значи искате да кажете, че "Аз виждам това, което ям" е все едно като "Аз ям това, което виждам"!

— Значи искате да кажете — добави Великденският Заек, — че "Аз харесвам това, което получавам" е все едно като "Аз получавам това, което харесвам"!

— Значи искате да кажете — добави Катерицата, която изглежда говореше в съня си, — че "Аз дишам, когато спя" е все едно като "Аз спя, когато дишам"!

— Все едно е при тебе — каза Шапкаря.

(из седма глава – „Една необикновена закуска“)

— Няма място! Няма място! — извикаха те, като видяха, че Алиса иде.

— Има много място! — каза Алиса възмутена. И тя седна в едно голямо кресло на другия край на масата.

— Ще пиете ли малко вино? — покани я Великденският Заек.

Алиса огледа масата, ала на нея имаше само чай.

— Не виждам никакво вино — забеляза тя.

— Няма вино — рече Великденският Заек.

— Тогава не беше толкова учтиво от ваша страна да ми предложите да пия — каза Алиса ядосана.

— Не беше толкова учтиво от ваша страна да седнете, без да сте поканена — рече Великденският Заек.

— Не знаех, че масата е ваша — каза Алиса. — Наредена е за повече от трима.

— Косата ви трябва да се подстриже — каза Шапкарят. Той се бе загледал в Алиса с голямо любопитство и това бяха първите му думи.

— Трябва да се научите да не правите забележки на хората — отсече строго Алиса. — Вие сте невъзпитан.

Шапкарят отвори широко очи, като чу това…

(из седма глава – „Една необикновена закуска“)

Алиса в Огледалния свят

— Ти много добре знаеш, че не си истинска.

— Истинска съм! — възкликна Алиса и се разплака.

— Няма да станеш по-истинска, като плачеш — отбеляза Туидълди. — Излишно е да рониш сълзи.

— Ако не бях истинска не бих могла да плача…

Точно в този миг те започнаха да тичат. Царицата тичаше толкова бързо, че Алиса само се стремеше да не изостава. Въпреки това Царицата все викаше:

— По-бързо! По-бързо!

Но Алиса усещаше, че не може да тича по-бързо, макар че не й достигаше дъх да го каже.

Най-любопитното беше, че дърветата и другите неща около тях изобщо не променяха местата си — колкото и бързо да се движеха те сякаш не отминаваха нищо.

"Дали пък всички неща тичат заедно с нас?" — помисли бедната, озадачена Алиса.

Но Царицата сякаш отгатна мислите й, защото извика:

— По-бързо! Не се опитвай да говориш — и я повлече напред.

— Близо ли сме вече до там? — успя да изпъшка най-после Алиса.

— Близо до там! — повтори Царицата. — Ами че ние го отминахме преди десет минути! По-бързо! Сега! Сега! — извика Царицата. — По-бързо! По-бързо! — И те затичаха толкова бързо, че полетяха във въздуха, като едва докосваха земята с краката си, докато изведнъж спряха, тъкмо когато Алиса остана съвсем без сили. Тя се намери седнала на земята, задъхана и замаяна.

Царицата я подпря на едно дърво и каза любезно:

— Сега можеш да си починеш малко.

Алиса се огледа крайно учудена.

— Какво! Възможно ли е да сме стояли под това дърво през цялото време? Всичко е така, както беше.

— Най-сетне Осмия квадрат! — извика тя. — О, колко се радвам, че най-после съм тук! Но какво е това на главата ми?

Беше златна корона.

— Не, това е великолепно! — каза Алиса. — Никога не съм очаквала, че толкова скоро ще стана Царица…