Шепнещата земя
Шепнещата земя (англ. The Whispering Land) e книга на английския естественик, биолог и писател Джералд Даръл за втората му аржентинска експедиция през 1958 г., публикувана през 1961 г.
В книгата той описва, как в продължение на осем месеца събира добра колекция от редки южноамерикански животни. С тях Джералд попълва своята току-що съэдадена
зоологическа градина в Джърси.
Залавяне на котка на Жофроа
редактиране Притиснал нежно огромна сламена шапка към гърдите си, при нас пристигна нов индианец. След учтива размяна на поздрави го помолих да ми покаже какво държи толкова внимателно в шапката. С озарено от очакване лице, той протегна към мене ръце и аз надникнах в дъното на шапката, където свито седеше прелестно котенце и ме гледаше с влажен поглед. Оказа се новородено коте Жофруа, дребен вид дива котка, която сега се среща все по-рядко в Южна Америка. Имаше бледо бежова козинка, изпъстрена навсякъде с добре очертани тъмнокафяви петна. То ме гледаше от дълбините на шапката с големите си синьо-зелени очи, като че ме молеше да го измъкна от там. Не биваше да се поддавам на чувствата си. От собствен опит знаех, че най-невинните на вид животни винаги причиняват най-големите неприятности. Заблуден от ангелското му изражение, аз протегнах ръка и се опитах да го хвана за врата. В следващия миг то ме захапа за палеца и остави дванадесет дълбоки червени дупки на ръката ми. Отдръпнах ръка и изругах, а котенцето прие отново своята невинна поза, като очевидно очакваше да види каква друга игричка съм му измислил. Аз засмуках ръка като полугладен вампир, започнах да се пазаря с индианеца и в края на краищата купих своя противник. След това го извадих внимателно от шапката и го пуснах в сандъче, пълно със слама, а то не преставаше да ръмжи като малък ягуар. Оставих го там за около час, за да навикне с новото място. Смятах, че залавянето му и последвалото след това пренасяне в сламената шапка са главната причина за неговия страх и лошо настроение, тъй като, доколкото разбирах, котенцето беше само на две седмици.
Когато сметнах, че вече се е успокоило и е склонно да приеме моите първи прояви на приятелство, аз повдигнах капака на сандъчето и надникнах вътре, изпълнен с надежда. Едва не изгубих лявото си око, защото котенцето замахна приблизително на три милиметра от него. Избърсах замислено кръвта от бузата си; с последната ми придобивка нямаше да ми бъде никак лесно. Увих ръка в парче плат от чувал, турих в един от ъглите на сандъчето чинийка със сурово яйце и накълцано месо, а в другия — чаша с мляко и оставих котенцето на спокойствие. На следващото утро видях, че то не се е докосвало до храната. Изпълнен с предчувствие, че ще си изпатя повече от котенцето, аз напълних с топло мляко една бутилка с биберон, увих отново ръка с парчето плат от чувал и приближих сандъчето.
Неведнъж ми се е случвало да храня с бутилка изплашени, раздразнени или чисто и просто глупави животни и ми се струваше, че познавам всичките им хитрини. Котенцето Жофруа ми доказа, че съм същински новак в тази работа. За жалкия си ръст то беше толкова подвижно, бързо и силно, че след половинчасова борба имах чувството, че се мъча да уловя капка живак с два железни лоста. Целият напръскан с мляко и кръв, аз се изтощих напълно, а котенцето ме наблюдаваше с пламтящи очи и изглеждаше готово, ако се наложи, да продължи битката и през следващите три дни. Най-много ме дразнеше това, че имаше много добре израснали зъби, което изпитах на собствения си гръб, и не съществуваше никаква причина, поради която да не може да яде и пие самостоятелно. Знаех, че в глупавото настроение, в което се намираше, то можеше буквално да умре от глад. Изглежда, че можеше да бъде нахранено само с бутилка. Поставих котенцето обратно в сандъчето, промих раните си и тъкмо слагах лейкопласт върху по-дълбоките от тях, пристигна весело запелият Луна.
— Добро утро, Джери — поздрави той и изведнъж млъкна, забелязал, че съм окървавен. Очите му се разшириха, тъй като аз продължавах обилно да кървя от най-различни по-малки драскотини.
— Какво е това? — попита той.
— Котка… gato — отвърнах раздразнено аз.
— Пума… ягуар?
— Не — отвърнах аз без желание, — chico gato montes.
— Chico gato montes — повтори недоверчиво той — е направил това?
— Да. Проклетото малко глупаче не иска да яде. Опитах се да го нахраня с биберон, но то се държи като същински тигър. Необходимо е да последва примера на някого… — гласът ми секна, защото ми хрумна една идея. — Хайде, Луна, да отидем при Една.
— Защо при Една? — запита ме задъхан Луна, закрачил след мен към дома на Хелмут.
— Тя може да ни помогне — казах аз.
— Но, Джери, на Хелмут няма да му е приятно, ако gato montes ухапе Една — каза Луна на испански.
— Нищо, няма да я ухапе — обясних му аз. — Искам само да ми даде едно котенце.
Луна ме погледна с черните си недоумяващи очи, но тази загадка не беше по силите му и той просто сви рамене и ме последва до входната врата на Хелмутовия дом. Плеснах с ръце и влязох в уютната всекидневна на Хелмут и Една. Една се беше разположила пред огромна купчина чорапи, кърпеше ги спокойно и слушаше грамофона.
— Здравейте! — поздрави ни тя и се усмихна широко и приветливо — джинът е там, сипете си.
Една имаше прекрасен и спокоен характер, нищо като че не можеше да я развълнува. Сигурен съм, че ако някой влезеше във всекидневната й стая с четиринадесет марсианци, тя и тогава щеше просто да се усмихне и да посочи мястото на джина.
— Благодаря ти, скъпа — отвърнах аз, — но колкото и да ти звучи странно, не съм дошъл да пия джин.
— Наистина звучи странно — съгласи се Една и се усмихна дяволито. — Щом не искаш джин, какво искаш тогава?
— Едно котенце.
— Котенце?
— Да… нали разбираш, малко котенце.
— Днес Джери е loco — каза убедено Луна, напълни щедро две чаши джин и ми подаде едната.
— Току-що купих едно новородено gato montes — обясних аз на Една. — Напълно е диво. Не иска да яде и ето какво ми направи, когато се опитах да го храня с бутилка и биберон.
Показах раните си и очите на Една се разшириха.
— Колко е голямо това животно? — попита тя.
— Колкото двуседмично домашно котенце.
Една ме погледна сериозно и остави настрана чорапа, който кърпеше.
— Дезинфекцира ли си раните? — попита ме тя и явно се подготви да ми чете лекции по медицина.
— Тези драскотини нямат никакво значение… Промих ги… Искам да ми дадеш едно котенце, най-обикновено котенце. Нали онзи ден ми каза, че къщата ти гъмжала от котенца?
— Да — отвърна Една, — имаме много котенца.
— Добре. Може ли да получа едно? Една се замисли.
— Ако ти дам едно котенце, ще ми разрешиш ли да дезинфекцирам раните ти? — запита лукаво тя.
Аз въздъхнах.
— Добре, изнудвачко — съгласих се аз.
Една изчезна някъде към кухнята, откъдето се понесоха звучни възклицания и дълго хихикане. След това Една се върна със съд с топла вода и започна да се занимава с моите драскотини и ухапвания, а в това време в стаята нахлу цяла процесия от почти изпаднали в истерия домашни прислужнички индианки, понесли на ръце котенца от най-различни размери и цветове, от слепи до полупораснали и на вид толкова диви, колкото и моето коте Жофруа. В края на краищата си избрах едно пълничко и спокойно сиво женско котенце, приблизително еднакво на ръст и възраст с моето диво коте и го отнесох тържествено в гаража. Тук сковах за около час една груба клетка, а през това време сивото котенце мъркаше силно, търкаше се в краката ми и от време на време ме караше да се препъвам. Когато клетката стана готова, пуснах вътре сивото котенце и го оставих около час да навикне с нея.
У повечето диви животни чувството за територия е много силно. В диво състояние те имат собствен участък от гората или полето, който смятат за свой, и го защитават от всяко друго животно от същия вид (а понякога и от други животни), което се опита да влезе в него. Когато затваряте диви животни в клетки, тези места се превръщат от тяхна гледна точка в лични територии. Пуснете в същата клетка друго животно и първият наемател ще я защитава по всяка вероятност много енергично и вие лесно можете да станете свидетел на битка на живот и смърт. Затова се прибягва до коварни уловки. Да предположим например, че притежавате голямо и енергично животно, което очевидно е напълно в състояние да се грижи само за себе си и живее от няколко седмици в клетка. След това получавате второ животно от същия вид и за ваше улеснение решавате да ги настаните заедно. Поставяте новото животно в клетката на старото и старото може да го убие. Затова най-добре ще е да построите съвършено нова клетка и да настаните в нея по-слабото от двете животни. Когато свикне с клетката, поставете тогава при него по-силното. По-силното, разбира се, ще си остане господар на положението, дори може да малтретира по-слабото, но от негова гледна точка то е настанено в чужда територия и това притъпява остротата на потенциалната му ожесточеност. С такава организация на съвместно съществуване рано или късно може да се сблъска всеки колекционер на диви животни.
В дадения случай бях убеден, че малкото диво коте е в състояние да убие домашното котенце, ако пуснех котенцето при него вместо обратното. Така че, след като сивото котенце свикна с клетката, аз хванах котето Жофруа и независимо че ръмжеше и беснееше, го пуснах в клетката и отстъпих назад, за да наблюдавам какво ще се случи. Сивото домашно котенце остана възхитено. То приближи до разярения Жофруа, замърка силно и започна да се търка във врата му. Както и очаквах, дивото коте се изненада от това посрещане, изръмжа доста грубо и отстъпи в ъгъла. След като демонстрира първата проява на приятелство, Сивушка приседна и започна да се мие със самодоволен вид. Аз закрих предната част на клетката с парче чувал и ги оставих да навикнат с новото място. Сега бях сигурен, че дивото коте няма да направи нищо лошо на Сивушка.
Същата вечер повдигнах чувала и видях, че лежат едно до друго и вместо да заръмжи към мен, както правеше досега, дивото коте се задоволи само да повдигне предупредително горната си устна. Аз пъхнах внимателно в клетката голяма чаша с мляко и чиния с много ситно накълцано месо и сурово яйце, с които ми се искаше да нахраня дивото коте. Това беше решаващият опит, тъй като се надявах, че Сивушка ще се нахвърли върху вкусната храна и ще увлече със своя пример и дивото коте. И наистина Сивушка замърка като стар извънбордов двигател, хвърли се върху чашата с млякото, налочи се здравата, а след това се зае с месото и яйцето. Аз се оттеглих на място, от което можех да наблюдавам незабелязано дивото коте. Отначало то не прояви абсолютно никакъв интерес, а само лежеше с полузатворени очи. В края на краищата шумът, който вдигаше Сивушка, докато лапаше яйцето с месото (тя се хранеше много шумно), привлече вниманието му. То се повдигна внимателно, приближи чинията и аз затаих дъх. Котето подуши деликатно ръба на чинията, а Сивушка повдигна муцунка, от която капеше сурово яйце, и измяука окуражително, но леко приглушено, тъй като държеше парче месо в уста. Дивото котенце се замисли за миг, после за най-голяма моя радост се наведе над чинийката и започна да яде. Въпреки че беше много гладно, то се хранеше изискано, като хапна малко от суровото яйце, после взе късче месо и го дъвка много внимателно, преди да го погълне. Наблюдавах ги, докато не изядоха всичко от двата съда, след това им поставих още мляко, яйца и месо и си легнах много доволен. На следната сутрин и двата съда бяха чисто облизани, а дивото коте и Сивушка спяха прегърнати с издути коремчета, които приличаха на две малки космати балончета. Те не се пробудиха до обяд и изглеждаше като че преди това разгулно са пирували. Когато обаче ме зърнаха, че приближавам със съдовете с храна, те проявиха голям интерес и аз разбрах, че съм спечелил битката с дивото коте Жофруа.