Хишам Матар

Хишам Матар (Hisham Matar) (1970) е американско-английско-либийски писател романист и есеист.

Мъката обича празното; всичко, което иска, е да чуе собственото си ехо.
Нищо не е по-приемливо от това, в което сме родени.
Какво правите, когато не можете да си отидете и не можете да се върнете?
Моето мълчание я накара да каже неща, които нямаше нужда да казва...
В крайна сметка остават само числата, измерването на разстоянията, количеството на нещата.
Исках този свят да продължи. Исках да го поправя и да бъда фиксиран в него. Но всичко беше в движение, облаците, вятърът...
Баща ми е и мъртъв, и жив. Нямам граматика за него. Той е в миналото, настоящето и бъдещето. Дори да бях държал ръката му и усещах, че тя отпуска, докато издиша последния си дъх, все пак, вярвам, всеки път, когато се обърна към него, ще правя пауза, за да търся правилното време. Подозирам, че много мъже, погребали бащите си, се чувстват по същия начин. Аз не съм по-различен. Живея, както всички живеем, след това.
Там и тогава, седнал до нея и в силата на моето обожание, се почувствах непобедим.
Може би светът в крайна сметка е справедлив и балансиран; никой не печели и никой не губи или никой не печели и всички губят еднакво.
Колко лесно и тънко се снабдяваме с тези измислени "аз", заблуждавайки света и това, което бихме могли да станем, само ако не ни пречеха, само да бяхме чакали да видим какво би станало с нас.
Светът трябваше да бъде нарязан на часове, за да се запълни; в противен случай бихте могли да полудеете от самота.
Ние сме... две отворени страници на една и съща книга.
Поквареният ум обръща всичко в своя полза.
Има моменти, когато отсъствието на баща ми е толкова тежко, колкото дете, което седи на гърдите ми.
еше ми дал нещо безценно: а именно увереността му. Благодарен съм, че бях принуден да направя своя път. Неговото изчезване наистина ме постави в нужда и направи бъдещето ми несигурно, но се оказва, че нуждата и несигурността могат да бъдат отлични учители.
И предполагам, че това е, което искаме от нашите майки: да поддържаме света и дори да е лъжа, да продължим, сякаш светът може да се поддържа. Докато баща ми беше обсебен от миналото и бъдещето, да се върне в Либия и да го преработи, майка ми беше отдадена на настоящето. Поради тази причина тя беше истински радикалната сила в юношеството ми.
Срещата с диалекта ни през тези години винаги ме смущаваше, провокираше и с еднаква сила, както страх, така и копнеж.
Има момент, в който осъзнавате, че вие и вашият родител не сте едно и също лице и обикновено се случва, когато и двамата сте погълнати от подобна страст.
По това време щях да чета откъси от книгите на баща ми или статия във вестник, за която бях сигурен, че е чел, защото исках да следвам следата, която той е поел.
Исках всичко добро на света за него; всяка негова мечта, всичките му тайни планове, да се сбъднат. Изведнъж се зарадвах, че Мона е негова.
Историята помни Мусолини като буйния фашист, неефективния глупав човек на Италия, който ръководи куца военна кампания през Втората световна война, но в Либия той ръководи кампания за геноцид.
Това беше един от онези английски дни, прекъснати между сезоните: въздухът е умерен, но все още жив до идващата зима.
Винаги съм гледал на Манхатън по начина, по който сираче би могъл да мисли за майката, която го е поставила на прага на джамия: това не означаваше нищо за мен, но и всичко.
И си спомням този човек, който никога не е издавал стихове, веднъж ми каза, че "да знаеш книга наизуст е като да носиш къща в гърдите си".
Простото правило беше никога да не се отказва някой или нещо в нужда. "Не ти е работа да четеш сърцата им", каза ми веднъж той, след като с позорна сигурност заявих, че просията е професия. "Твоят дълг не е да се съмняваш, а да даваш."
Може би той е видял затварянето, отстраняването от армията и временното прогонване като естествени последици - може би дори обратими - на историческата трансформация на страната.
Виждал е забраната на книги, музика и филми, затварянето на театри и кина, забраната на футбола и всички други безброй начини, по които либийската диктатура, като луд ревнив любовник, прониква във всеки аспект от публичния и частния живот.
Революциите имат своя импулс и след като се присъедините към течението, е много трудно да избягате от бързеите. Революциите не са солидни порти, през които минават нациите, а сила, сравнима с буря, която поглъща всички преди нея.
Тук никога нищо не се случва. Но когато се случи, това се случва със скоростта на мълнията. Можете да промените света за един ден. Може да отнеме четиридесет и две години, за да дойде този ден, но когато стане...
Слънцето почти се чува.
Ако болката не беше толкова точна, щях да попитам от коя от скърбите си трябва да се откажа.
С други думи, всеки шести жител на либийската столица е бил отвлечен и изчезнал. Щетите бяха по-трайни, защото италианските власти избраха най-известните и изявени мъже: учени, юристи, богати търговци и бюрократи.
Мечтите имат последствия. Няма връщане назад. Революцията не е безболезнен поход към портите на свободата и справедливостта. Това е борба между яростта и надеждата, между изкушението за разрушаване и желанието за изграждане. Темпераментът й е отчаян. Това е измъчен отговор на миналото, на всичко, което се е случило, припомнените и неприпомнени несправедливости - тъй като споменът за една революция достига много по-назад от паметта на нейните действащи лица.
Книгите, написани от огън, ми доставят голямо удоволствие. Разбирате, че светът за тези писатели не би могъл да продължи, ако книгата не беше написана. Когато попаднете на книга като тази, това е привилегия.
Трите неща, които помагат в писането най-много, са живот, писане и четене. В този ред.
Понякога е трудно да се избяга от убеждението, че срещу артиста съществува история.
Твърдо съм на мнение, че никой не трябва да казва на писателите какво да правят, или какво да пишат, или как да пишат.
Когато за пръв път започнах да пиша Мъжката страна, всичко, което имах, беше гласът на главния герой. Той ме заинтригува и желанието ми да искам да го познавам и неговия свят стана почти натрапчив.
Както всички романисти, и аз се интересувам от филтрите между реалността и въображението.
Като част от ритуала да стана мъж, чичо ми по майчина линия, съдия и неговите четирима синове, всеки по-възрастен от мен, ме взеха на лов на елени.
Гражданската война е национална криза, а също и частна травма: Ние я понасяме колективно и изолирано.
Родителите ми бяха доста безгрижни, но имаше някои неща, по отношение на които бяха много строги. На брат ми бяхме казани никога да не отказваме човек в нужда. И нямаше значение какво мислим за мотивите им, дали наистина са имали нужда или не.
Баща ми вярваше във въоръжена борба.
Мисля, че неспособността на моето поколение да говори в абсолютни изрази, що се отнася до политиката, е много положително нещо; това ни направи по-нюансирани, направи ни по-сложни.
Има два гласа: първият казва пиши; вторият почти не говори, но знам какво иска. И ако го оставях, нищо нямаше да свърши. Той витае по краищата.
Най-добрата ми надежда е Либия да се превърне в мирна, разумна държава, която има всичко, за което моят баща и много други се призовават: независимост на съдилищата и печата, защитена и демократична конституция, с различни партии, участващи в здравословен и открит дебат.
Най-ранният ми спомен за книгите не е четенето, а да ми четат. Прекарвах часове в слушане, наблюдавах лицето на човека, който ми четеше на глас.
Мисля, че в крайна сметка съм чувствен човек и естет.
Никога не съм се интересувал особено от жанрови разграничения. Те ми се струват по-полезни за библиотекар, отколкото за писател.
Понякога се чудя дали щях да стана писател, ако не се беше случило това, което се случи с баща ми.
В крайна сметка пиша за себе си и хората, които обичам.
Цената на управлението на полковник Кадафи върху либийското общество е неизчислима.
Като младо момче в Либия беше трудно да избегнем заключението, че жените са най-чувстващата и най-функционалната част от обществото.
Арабската пролет е мощен и убедителен отговор не само на ерата на тиранията, но и на остатъчните вериги на имперското влияние.
Никога не съм мислил за себе си от гледна точка на идентичност. Винаги съм объркан, когато срещна някой, който създава впечатление, че е уверен в определена идентичност.
Преди бях запален ездач. Понякога усещах какво харесва или предпочита да прави кон.
Романтичната идея на писателя без пари е фалшива. Ужасно е. Мразех да дължа. Мразех безпокойството да не знам дали можем да платим наема си този месец. За щастие имах жена, която много ме подкрепяше и имаше вяра и споделяше моята лудост.
Една от причините, поради които диктатурата на Кадафи успя да остане на власт толкова дълго, не е само защото се е доказала, че е в състояние да наложи много насилие, както психологическо, така и физическо, върху своите хора, а защото е много успешен при налагане на разказ, история.
Когато живееш в надежда от дълго време като мен, изведнъж осъзнаваш, че сигурността е далеч по-желана от надеждата.
Когато диктатура затвори някого или го накара да изчезне, това всъщност е много стратегически ход. Това го забравяме. Не е толкова безсмислено, колкото изглежда. Това е начин да заглушиш някого, но също така е начин да заглушиш и семейството му, от страх и обществото като цяло.
Цялото велико изкуство ни позволява това: поглед над границите на нашето Аз.
Има нещо много странно в това да имаш баща, който е изчезнал. Много е трудно да се формулира.
Загубих баща си, когато бях на 19, така че по-голямата част от живота ми беше под този облак и бях изпълнен с намерението да разбера какво се е случило.
Нищо не ви кара да се чувствате по-глупави от изучаването на нов език. Губите самочувствието си. Искаш да изчезнеш. Не се забелязва. Кажете възможно най-малко.
Получавам много енергия от измислянето на нещата, поради което се чувствам писател.
Подобно на повечето диктатори, полковник Кадафи мрази метрополията. Неговата визия за Либия е вид бедуинско романтично средновековие, подозрителен към университети, театри, галерии и кафенета, и така наблюдава жителите на градовете с параноично подозрение.
Способността на Кадафи да оцелее толкова дълго време се основава на удобната му позиция да не е обвързан с една идеология и използването на насилие по такъв театрален начин.
В крайна сметка лудостта е по-лоша от несправедливостта, а справедливостта далеч по-сладка от свободата.
Очевидно е, че Кадафи е психически зле. Подобно на Ричард III, той се е барикадирал в лъжи.
Архитектурата остава страст и предмет, който ме интересува много. Научих много от изучаването и работата в нея.
Едно от разочарованията от живота в затвора, което също е едно от предвидените му последствия, е, че затворникът е направен неефективен. Той не може да бъде от голяма полза. Целта е да го направим безсилен.
Не вярвам хората да се интересуват от дати и факти. Не мисля, че е интересно да се каже какво е да си този или онзи човек, но вярвам, че е забавно и може би дори ценно да се изрази как е да си този човек.
Арабската пролет, с всичките си провали и неуспехи, разкри лъжата, че ако искаме да живеем, тогава трябва да живеем като роби. Това беше опит да се подкопае не само ортодоксалността на диктатурата, но и международната политическа ортодоксалност, при която всяка дейност трябва да бъде одобрена от логиката на печалбата на "счетоводната книга".
Страхотното писане ме изпълва с обнадеждаващ ентусиазъм и никога завист.
Либийците са дълбоко обезпокоени от Кадафи и небрежното презрение към неговия режим към човешкия живот. Диктатурата е готова да използва всички методи, необходими, за да остане на власт.
По инстинкт съм предпазлив от революциите. Събирането на масите ме изпълва с трепет.
През вековете сплотените племена са играли важна роля в сплотеността на либийското общество.
Отървахме се от Муамар Кадафи. Никога не съм мислил, че ще мога да напиша тези думи.
Победихме Кадафи на бойното поле; сега трябва да го победим в нашето въображение. Не трябва да позволяваме наследството му да разваля мечтата ни. Нека продължаваме да се фокусираме върху истинската награда: единство, демокрация и върховенство на закона. Нека не търсим отмъщение; това би намалило бъдещето ни.
Не помня време, когато думите не бяха опасни.
Книгите ми показаха ужас и красота.
Нищо, което четем, не може да внесе нови или чужди чувства, които ние под една или друга форма вече не притежаваме.
Някои от най-мощните спомени са тези, когато си много, много млад. Животът на възрастните се вижда чрез отражението на сложната, рационална мисъл.
Да живееш с надежда е наистина ужасно нещо.
Дързост, надежда, смелост - либийците ги имат в изобилие. Но всички тези скучни дребни неща - като организация, изграждане на комитет - са трудни; вземането на решения и придвижването напред е трудно.
Политическите диктатури завладяват не само парите и вещите, но и повествованието.
През по-голямата част от живота си страната ми е източник на болка, страх и смущение.
През целия си живот съм живял в сянката на диктатурата. Това ми отказа безопасността и сигурността.
Да бъда син на баща ми е някаква привилегия.
За мен писането е като да пееш на най-неподходящото място, да пееш възможно най-красиво в автобус или в банка, където хората най-малко го очакват, и да се опитваш да ги накараш да искат да слушат.
Има тенденция да се преувеличава и прекалено романтизира мястото на писател в една революция. Това ме притеснява. Мисля, че е неподходящо.
Наясно съм със своята безкоренност.
Кадафи, баща и синове, говорят граматиката на диктатурата: заплахи и подкуп.
Лесно е да се подценят изискванията на отвореното сърце.
Когато пиша, настроението ми е много добро - и аз обичам живота.