Харуки Мураками

Харуки Мураками е известен съвременен японски писател и преводач, в. „Гардиан“ го определя като един от най-големите съвременни романисти. Неговите творби са преведени на общо 50 езика. Носител е на множество награди. [1]

  • Аз не съм самотен, а просто не съм се запознал с хора, които поне веднъж да не ме разочароват. - "Норвежка гора"
  • Ако всеки на този свят повярва, че накрая всичко ще завърши добре, няма да остане нищо, от което да се страхуваме.
  • Ако всичко се случва точно по начина, по който на теб ти се иска, животът ще стане крайно безинтересен.
  • Бъдете честни едни с други и когато се нуждаете, искайте помощ – това е най-важното.
  • Веднъж започнех ли една книга, не можех да я оставя - беше като пристрастяване. Четях, докато ядях - във влака, в леглото до късно през нощта, в училище, където криех книгата, така че да мога да чета по време на час. Нямах почти никакво желание да говоря с никого за това, което научавах от книгите и музиката. Чувствах се щастлив, че съм просто аз и никой друг. - "На юг от границата, на запад от слънцето"
  • Всеки, който се влюбва, търси липсващите парчета от себе си.
  • Всичко, което изгубваме – дори онова, което изчезва завинаги – оставя след себе си следи, които никога не могат да бъдат заличени.
  • Гледа към фотоапарата широко усмихната. Все същата прекрасна усмивка - макар и не така самоуверена и естествена като на възрастната Шимамото. А тази неувереност и неопределеност бяха особено затрогващи. Самотните нещастни момичета не се усмихват така." - "На юг от границата, на запад от слънцето"
  • Гледано от далеч, всичко изглежда красиво.
  • Да се движиш с всички сили в погрешна посока е по-лошо, отколкото изобщо да не се движиш.
  • Докато се унасял, му хрумнало, че светът може би наподобява въртяща се врата. От това къде случайно е стъпил кракът ти, зависи в коя част ще се озовеш. В една има тигри, а в друга - няма. Може би всичко е съвсем просто. И между отделните части няма логическа последователност. Тъкмо заради тази липса на логическа последователност, изборът не е от голямо значение. - "Хроника на птицата с пружина"
  • Единственото, което се променяше, беше книгата. Тя четеше ту Мики Спилейн, ту Кензабуро Ое, ту Алън Гинсбърг. Все едно какво само да е книга. Студентите, които влизаха и излизаха от кафенето, й даваха за малко книги, които тя изчиташе от кора до кора. Изгълтваше ги като пуканки. В ония времена хората с лекота си преотстъпваха за малко книгите и тя не страдаше от липса на четиво. - "Преследване на дива овца"
  • Знанията и уменията, които ти втълпяват в училище, надали ще са ти особено полезни в живота, бъди сигурен. Няма какво да се заблуждаваме, общо взето, (учителите) са сбирщина от идиоти и несретници. ... постарай се да запомняш всичко, което обясняват. Мозъкът ти трябва да поема знанията като попивателна хартия. По-късно ще решиш какво ти е необходимо за живота и от какво да се освободиш. - "Кафка на плажа"
  • Изглежда, че сърцето е скрито зад дебели кори и само няколко души могат да стигнат до него. Сигурно заради това ми е толкова трудно наистина да почувствам любовта.
  • Искам да ме помниш. Тогава дори всички да ме забравят, ще ми е все едно. - "Кафка на плажа"
  • Каквато и да е празнината, тя при всички положения ще бъде запълнена с нещо.
  • Какво означава самотата? Тя наподобява на чувството, което те обзема, когато в някоя дъждовна вечер стоиш отстрани на устието на голяма река и дълго наблюдаваш как огромният воден поток се влива в морето.
  • Като цяло хората, които умеят да пишат писма, не изпитват нужда да го правят. Имат предостатъчно живот, който да живеят в собствения си контекст. Това разбира се е само мое мнение. Може би е невъзможно да живееш в някакъв контекст. - "Преследване на дива овца"
  • Когато всеки човек повярва в щастливия край, светът не би имал от какво да се страхува.
  • Когато дълго се взираш в морето, хората започват да ти липсват, а когато дълго гледаш около себе си хората, започваш да тъгуваш по морето.
  • Когато не споделяш мислите си с някого другиго, мислите ти започват да си те поделят помежду си.
  • - Кои автори харесваш? – попитах, като говорех с почтителен тон с този, две години по-възрастен от мен човек.
Харуки Мураками 2005г.

- Балзак, Данте, Джоузеф Конрад, Дикенс – отвърна той без колебание.

- Не съвсем модерни.

- Тъкмо затова ги чета. Ако четеш само книгите, които всички четат, можеш да мислиш само за онова, което всички мислят. - "Норвежка гора"

  • Колкото и силно да се опитваш да противодействаш, когато си болен – боли.
  • Колкото по-възрастен става човек, толкова по-голямо място в живота му заема онова, което не отговаря на истината.
  • "Може би всичко това ми се е присънило", помислих си. Стоях дълго там, загледан в надвисналата над града дъждовна завеса. Сякаш отново се бях върнал в детството си, отново бях станал дванайсетгодишно момче, което часове наред гледа дъжда. Гледаш, не мислиш за нищо и чувстваш как тялото ти постепенно се размеква, и ти се струва, че се отърсваш от действителността. Дъждът има особена хипнотична сила." - "На юг от границата, на запад от слънцето"
  • На този свят няма такова нещо като грешно мнение. Има единствено мнения, които не съвпадат с вашите собствени – това е всичко.
  • На човека е дадена надежда, която той използва като гориво, така че да съумява да продължава да се движи напред. Без надежда "по-нататък" не може да съществува.
  • Най-важното нещо на този свят не е онази голяма и велика истина, която другите са проумели, а онази, мъничката, до която си достигнал сам.
  • Нашата памет и усещанията ни са несъвършени и несигурни. Затова ние винаги разчитаме на една друга, сигурна реалност, потвърждаваща истинността на случващото се. Доколко е реално това, което считаме за реално или то е такова просто, защото така смятаме? В много случаи е невъзможно да се отговори на този въпрос. И за да представим реалността като истинска, ни е необходима друга, да я наречем гранична реалност, която се свързва с истинската. - "На юг от границата, на запад от слънцето"
  • Нашата реалност е безкрайна борба между това, което се е случило и това какво искаме да запомним.
  • Не мога да понасям кухите хора. Не мога да ги търпя и когато ми се изправят пред очите, съм в състояние да изрека неща, за които после да съжалявам. - "Кафка на плажа"
  • Не обичам аскетизма. Просто не завързвам ненужни запознанства. Така хората могат да си спестят излишни разочарования.
  • Не съществуват такива тайни, които да не бъдат изтръгнати от сърцето.
  • Необходимо е да позволяваш на чувствата ти да излизат от теб. Става по-лошо, ако не го правиш. Тогава те се натрупват и закърняват. А накрая – умират.
  • По всичко личи, че сърцето е скрито зад твърда черупка и да успеят да го разбият се отдава на малцина. Може би тази е причината така и да не успея да изпитам любов.
  • По всяка вероятност то е плод на моето въображение, една илюзия, а колкото повече разсъждаваш за илюзиите, толкова повече те се множат и добиват отчетливи форми. И престават да бъдат илюзии. - "Кафка на плажа"
  • Понякога съдбата прилича на пясъчна буря, непрекъснато променяща посоката си. Искаш да избягаш от нея, свърваш по друг път, но и тя поема по него, следва те неотклонно. Същото се повтаря отново и отново, сякаш си се впуснал в зловещ танц със смъртта току преди разсъмване. Няма да се спасиш от нея. Защото тази буря не е нещо случайно, долетяло отдалеч. Тази буря си самият ти. Нещо вътре в теб. Единственото, което можеш да сториш, е да се примириш с нея, да стиснеш очи, да запушиш уши, за да не ти влиза пясък, да навлезеш в бурята и стъпка по стъпка да си проправяш път през нея. Няма нито слънце, нито луна, нито посока. Дори ходът на времето не се усеща. Само ситен бял пясък, подобен на стрити на прах кости, се завихря към небето. Ето каква пясъчна буря трябва да си представиш. - "Кафка на плажа"
  • По-рано си мислех, че хората порастват от година на година, някак постепенно. Оказа се, че не е така. Човек става възрастен изведнъж.
  • Празнината винаги ще бъде попълнена с нещо.
  • Прегръщайки се, ние поделяме помежду си страховете си.
  • Свят без любов – това е като вятърът от другата страна на прозореца. Нищо не го докосва, нищо не му вдъхва живот.
  • Спомените стоплят човека отвътре. И в същото време го разбиват на парчета.
  • Цялата наша действителност се основава на безкрайната борба между онова, което действително се е случило, и онова, за което не искаме да си спомняме.
  • Честност, която даваме и получаваме, и желанието да помогнем, са най-важните неща.
  • Често се случва така, че най-важните неща на този свят започват като нещо съвсем незначително.

1.Steve Poole, Tunnel vision , The Guardian, May 27 2000