Тери Пратчет

Тери Пратчет (р. 1948) e британски писател.

Тери Пратчет
Вижте също
Статия в Уикипедия
Материали в Общомедия

---

Вижте също:

• „Добри поличби“ - роман от 1990 г., написан в съавторство с Нийл Геймън

---

• Винаги си избирай по-голям враг. По-лесно се улучва.

• Казват, че обратното на шума е тишината. Това не е вярно. Тишината е само отсъствие на шум.

• Слънчевата светлина мисли, че е по-бърза от всичко, но греши. Без значение колко бързо пътува тя, тъмнината винаги е там първа и я чака.

• Автентичната тъпота всеки път надминава изкуствения интелект.

• Фантастиката и фентъзито са като спортен уред за мисълта - не могат да те отведат никъде, но тренират мускула, с който можеш да стигнеш навсякъде.

• Всяка една война в човешката история винаги завършва с абсолютно един и същи резултат: гарвани - 1000 точки, хора - 0 точки.

Поредица Светът на диска

Цветът на магията

• Нека по-добре да кажем, че ако пълният и абсолютен хаос е светкавицата, той е просто този, който ще застане насред бурята горе на хълма, облечен в мокра медна броня, и ще се развика, че всички богове са копелета. — Ринсуинд за Двуцветко

• Не, това което не харесваше у героите, беше самоубийствената им мрачна унилост, когато бяха трезви, и пагубната им лудост, когато бяха пияни. — Ринсуинд за героите

• Можеше да е и по-зле - каза Ринсуинд като за сбогом. - Можеше да бъда аз.

• Виждаш ли колко е глупаво цялото това магьосничество. Цели двайсет години учиш магията, която довежда голи девици в спалнята ти, а накрая си така упоен от живачни пари и толкова си ослепял от четене на стари магьоснически книги, че въобще не можеш да си спомниш какво следва после. — Ринсуинд за магията

• „Живописен“ означаваше, реши той след внимателно проучване на гледката, която вдъхновяваше Двуцветко да използва думата, че релефът е ужасно неравен. Когато трябваше да се опишат случайните села, през които минаваха, „странен“ означаваше „обхванат от треска“ и „порутен“.
  Двуцветко беше турист - първият, видян някога на Диска. Турист, според Ринсуинд, означаваше „идиот“.

• Всичко си вървеше много добре около чистата логика и начина, по който вселената се управляваше от логиката и хармонията на числата, но беше очевиден простият факт, че Дискът явно прекосява пространството на гърба на гигантска костенурка, а боговете имаха навика да наобикалят къщите на атеистите и да им трошат прозорците.

• Единственото, което Ринсуинд можа да каже, беше:
  — А пък аз никога не съм си представял, че съществуват мъже-дриади. Даже и в дъбово дърво.
  Един от великаните му се ухили. Друела изсумтя.
  — Глупости! Тогава откъде мислиш, че идват жълъдите?

• Естествено - отговори Ринсуинд, - това, което героите обичат най-много, е самите себе си.

• Единствената причина да влезеш в устата на Смърт е, за да откраднеш златните му зъби. — Хран Варварина

• Някои пирати се сдобиваха с безсмъртие чрез страхотни прояви на жестокост или с отчаяна смелост. Други стигаха до безсмъртието като натрупваха несметно богатство. Но още преди много време капитанът беше взел принципното решение за себе си да се сдобие с безсмъртие, като не умира.

• Това беше октарината, цветът на магията. Той беше жив, ярък и трептящ; неоспоримият пигмент на въображението, защото, където и да се появеше, това беше знак, че самата материя се покорява на мощта на магичното съзнание. Беше самото омагьосване.
  Но на Ринсуинд винаги му изглеждаше нещо средно между зелено и лилаво.

• Изпитал съм и вълнение, изпитал съм и отегчение. И отегчението беше далеч по-хубавото. — Ринсуинд

• — От какво е това вино? От смачкани очни ябълки на октопод?
  — Морско грозде - отговори старецът.
  — Чудесно - каза Ринсуинд и гаврътна една чаша. - Не е лошо. Може би само е малко солено.
  — Морското грозде е вид малка медуза - обясни непознатият. - А сега наистина ми се струва, че трябва да ви се представя. Защо приятелят ти е придобил такъв странен цвят?
  — Вероятно културен шок - отговори Двуцветко.

• — Там, откъдето идвам, нямаме богове - каза Двуцветко.
  — Имате - каза Дамата. - Всеки има богове. Само че не мислите за тях като за богове.

• — Защо никога не съм виждал дракони?
  — Защото никога не си вярвал, че съществуват!

Фантастична светлина

• Слънцето изгряваше бавно, сякаш се чудеше дали си заслужава труда.

• Функционирането на Вселената, казваха те, зависи от равновесието на четири сили, а именно: обаяние, убеждение, несигурност и инат.

• Приеми нещата такива, каквито са, всички тия дрънканици за златни клонки, природни цикли и там подобни, всичко се свежда до секс и насилие, обикновено в комбинация.

• Никой не полудява по-бързо от нормалния човек.

• Най-важното като имаш много спомени е, че трябва да отидеш някъде след това, където можеш да си ги спомняш, нали разбираш? Трябва да спреш. Всъщност никъде не си бил, преди да си се прибрал у дома.

Еманципирана магия

• Баба страдаше от ужасно здрави зъби, нещо, което тя смяташе за голям недостатък у една вещица. Тя наистина завиждаше на Леля Анапъл, вещицата отвъд планината, която бе успяла да изгуби всичките си зъби до двайсетгодишна възраст и беше придобила авторитетния вид на истинска стара вещица. Това означаваше, че трябва да ядеш много супа, но и, че също така много те уважават.

Морт

• — НЕ СИ ЧУВАЛ ЗА ЗАЛИВА МАНТИ, НАЛИ? - попита Смърт.
  — Не, сър - каза Морт.
  — ТАМ ИМА ЗНАМЕНИТО КОРАБОКРУШЕНИЕ.
  — Наистина ли е имало?
  — ЩЕ ИМА - каза Смърт, - АКО ОТКРИЯ КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, СЕ НАМИРА ПРОКЛЕТОТО МЯСТО.

• След жезъла оставаше линия от сияен октарин - осмият цвят в спектъра, присъщ на магията. Оттенъкът на въображението.

• Нощта се отърва от ранните си жертви и продължи нататък. Дори най-буйните гуляи завършиха, гостите се довлякоха до своите легла или поне до нечии легла.

• ...и поднесе запалена клечка кибрит към сместта.
  Сега разсъждаваше над въпроса колко странно е, че не забелязваме веждите си докато не се лишим от тях.

• Предлагаме специална отстъпка за мехлема "Бранител на страстта". Осигурява обилен посев, но предпазва от всякаква реколта.

• Той така и не събра кураж да опита попарата на Албърт, която водеше свой собствен живот на дъното на тенджерата си и ядеше лъжици.

Посестрими в занаята

• Нещата, които се опитват да приличат на други неща, често пъти приличат на нещата повече от самите неща. — Баба Вихронрав

• Ключът към разбирането на всички религии е, че представата на боговете за добро забавление е „Не се сърди, човече" с криви зарчета.

• Магията е, за да бъде управлявана, а не за да управлява. — Леля Ог

• Когато навлезе в Занаята, човек се научава, че най-сложният вид магия е да не използва магията изобщо. — Леля Ог

• Ненамесата в събитията е като обещание да не плуваш. Абсолютно никога не го нарушаваш, освен ако не се озовеш във водата.

Пирамиди

• Всички убийци имат огледала в цял ръст в стаите си, защото е ужасяващо обидно да убиеш някого, когато си зле облечен.

Стражите! Стражите!

• Трябваше да пропътува почти хиляда километра и изненадващо, времето мина съвсем безметежно. Хората, които са доста по-високи от шест стъпки и почти толкова широки в раменете, често имат безметежни пътувания. Разбойници изскачат срещу тях иззад скалите, а после казват разни неща, като: „О, извинявайте. Взех ви за някой друг.“ — за Керът

• Анкх-Морпорк не се извисяваше. Всъщност дебнеше, вкопчен в земята, сякаш се бореше някой да не я открадне.

• Сержант Колън, мислеше си той, докато се препъваше из плесенясалия мрак. Ето един човек, който обичаше тъмнината. Сержант Колън дължеше трийсет години щастлив семеен живот на факта, че г-жа Колън работеше по цял ден, а Сержант Колън работеше по цяла нощ. Те си общуваха посредством бележки. Той й приготвяше чая преди да излезе нощем, а тя му оставяше закуската вкусна и топла във фурната сутрин. Имаха три големи вече деца и Ваймс предполагаше, че са се родили в резултат на изключително убедително писане.

• А Ефрейтор Нобс… ами, всеки като Ноби би имал неограничено основание да не иска останалите хора да го виждат. За това не се изискваше кой-знае колко да му мислиш. Единствената причина, поради която човек не можеше да каже, че Ноби е съвсем близо до животинския свят, беше, че животинският свят щеше да се вдигне и да си замине.

• — Той? — Ченето на Колън увисна. — Той е джудже? Винаги съм казвал, че не може да им се има вяра на малките копеленца! Значи, той успя да ме заблуди, Капитане, малкият му кучи син трябва да е излъгал за ръста си! — Колън беше предубеден за ръста, поне що се отнасяше до хора, по-ниски от самия него.
  — Знаеш ли, че е арестувал Президента на Гилдията на Крадците тази сутрин?
  — За какво?
  — За това, че е Президент на Гилдията на Крадците, както изглежда.
  Сержантът изглеждаше озадачен.
  — Къде е престъплението в това?

• Възрастта му беше неопределима. Но в цинизма и общата досада от света, която е един вид историческо мерило на личността, той беше на около седем хиляди години. — за Ноби Нобс

• Ноби никога никого не поглеждаше право в очите. Той се вгледа удивено в дясното ухо на Керът.

• — Той се бие там вътре! — запелтечи, сграбчвайки капитана за ръката.
  — Съвсем сам? — попита капитанът.
  — Не, с всички! — изкрещя Ноби, докато подскачаше от крак на крак.

• — Струва ми се — внимателно произнесе капитанът, — че най-добре да предприемем незабавни действия.
  — Точно така — каза Сержант Колън, — човек може и да го ранят, като стои тука.
  Примъкнаха се предпазливо малко по-нататък по улицата, където шумът от цепещо се дърво и трошащи се стъкла не беше толкова оглушителен, като внимателно избягваха да се погледнат в очите.

• На Ноби много отдавна му бяха казали, че трябва да се бие честно и почтено и да не удря падналия си противник, но той обмисли творчески проблема може ли тези правила да се прилагат от някой, дето е висок четири стъпки и притежава мускулния тонус на еластичен бинт.
  — Ами, престани. Искам да предупредиш престъпниците — каза капитанът.
  — Как, сър?
  — Ами… — Капитан Ваймс млъкна. Да пукне, ако знаеше. — Просто го прави — сопна се.-Предполагам, че не съм длъжен да ти казвам всяко нещо!
  Ноби остана сам най-горе на стълбището. Едно общо мърморене и пъшкане откъм пода подсказваше, че хората започват да идват в съзнание. Ноби помисли бързо. Размаха предупредително пръст, мек като кашкавал.
  — Нека това да ви е за урок — каза той. — Да не го правите отново.
  И си плю на петите.

• — Относно каретата ви, сър — твърдоглаво рече Керът, — нямаше как да не забележа, че предното странично колело, в противоречие с...
  Той ще арестува Патриция, помисли си Ваймс, а мисълта се процеди през мозъка му като ледено поточе. Той наистина ще арестува Патриция. Върховният управник. Той ще го арестува. Ама той точно това и ще направи. Момчето не знае какво означава думата «страх». О, дали не би била добра идея да знаеше какво означава думата „оцеляване“...

• Стигна до тежка дървена порта в тежка дървена стена. В пълен контраст с пълната запуснатост на останалата част от къщата, тази изглеждаше сравнително нова и много солидна.
  Почука. Това предизвика нов залп от странни свирещи звуци.
  Вратата се отвори. Нещо ужасно се надвеси над него.
  — А, добри ми човече! Знаеш ли нещо за чифтосването? — изгърмя то. — Самюел Ваймс в дома на лейди Рамкин

• — Изпий още едно, не-Ефрейтор Ноби, а? — несигурно каза Сержант Колън.
  — Нямам нищо против да го направя, не-Сержант Колън — отвърна Ноби.
  Бяха се заели насериозно с незабележимостта.
  [...]
  — Мислех си — рече Серж. Колън.
  — Какво?
  — Ако си купим една-две бутилки, бихме могли да си идем вкъщи и тогава наистина ще сме незабележими.
  Ноби помисли малко върху това.
  — Но той каза, че трябва да си държим ушите отворени. Предполага се, как го каза той, да разкрием нещо.
  — Можем да го направим и вкъщи — настоя Колън. — Бихме могли цяла нощ да слушаме, и то силно.

• След много оплаквания, миналата година Патрицият обяви Гилдията на Огнеборците извън закона. Причината беше, че ако човек си купеше контракт от Гилдията, къщата му се пазеше срещу пожар. За зла учaст, колективният Анкх-Морпоркски дух много бързо взе връх, така че огнеборците започнаха да посещават домовете на потенциалните клиенти на групи, като коментираха на висок глас, неща от рода на: „Много пожаронеобезопасено място е това, ммм-даааа“, и „Сигурно ще избухне като фойерверк само от една невнимателно изпусната клечица кибрит, знаеш какво искам да кажа, нали?“

Ерик

• Просто еротични. Без извратености. Това е разликата между употребата на перо и употребата на пиле. — бележка на автора

• Оставен сам, той бавно отиде до катедрата и погледна книгата. Заглавието, изписано с внушително блещукащи червени букви бе "Mallifacarum Simpta Diabolicite Occularis, Singularum", Книга за пълния контрол. Знаеше я. Някъде в Библиотеката имаше копие от нея, въпреки че магьосниците никога не си даваха труд да я погледнат.
  Може би необичаен факт, защото, ако има нещо, за което един магьосник би спазарил и баба си, то е за власт. Но съвсем не беше чак пък толкова необичаен, защото ако един магьосник е достатъчно схватлив, за да оцелее в продължение на пет минути, той може да проумее, че ако се крие някаква власт в демонологията, то тя е в демоните. Да използваш такава власт за собствени цели е като да трепеш мишки с гърмяща змия.

• — Никога не му дават нищо от това, от което едно чувствително растящо кажжгоде наистина има нужда, ако ме питаш мене.
  — Искаш да кажеш любов и напътствие ли? - запита Ринсуинд.
  — Имам предвид дяволски здрав кажжгоде, тупаник - отвърна папагалът. — за Ерик

• Демоните присъстват на Диска поне от толкова време, отколкото съществуват и боговете, които в много аспекти твърде наподобяват. Разликата между тях всъщност е като разликата между терористите и борците за свобода.

• Достатъчно интересен е фактът, че боговете на Диска никога не са се трогвали до там, че да съдят душите на мъртъвците и затова хората отиват в ада, само ако дълбоко в себе си твърдо вярват, че там им е мястото. Нещо, което бихме направили, ако не знаехме за съществуването му. Това обяснява защо е толкова важно мисионерите да бъдат разстрелвани от пръв поглед.

Подвижни образи

• Какво друго да очаквате на Улицата на алхимиците? Тук съседите предпочитаха експлозиите, чиято причина поне беше ясна, а и свършваха за секунди. Бяха далеч по-поносими от миризмите, които с прокрадваха незабелязано.

• Дори имената да се сменяха от време на време, винаги имаше Архиканцлер, чиято най-важна задача (според Ковчежника) беше да подписва разни хартии, за предпочитане (отново според Ковчежника) без да ги чете преди това.

• Общо взето, алхимиците в Анкх-Морпорк успяваха единствено да превръщат златото в по-малко злато.

• Ако му сложите масло и сол има вкус на солено масло. — Появяването на пуканките в Света на диска

• — Какви студенти, бе? - изръмжа Архиканцлерът.
  — Не се ли сещате, господине? Онези по-кльощавите и бледите? Нали сме в университет? Те са задължителна част от пейзажа ,като плъховете.

• После обаче човек отхапваше от наденичката и научаваше за кой ли път, че Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото успява да употреби и онези части на животното, които и самото животно не подозира, че притежава. Диблър бе стигнал до прозрението, че ако сложиш в изобилие пържен лук и горчица, ще накараш хората да ядат каквото и да било.

• — Важното е — честно продължи Виктор, — че господин Диблър може да продаде наденички дори на хора, които вече са ги купували от него.
  — Вярно! — грейна насреща му Гърлото.
  — А който е способен да продаде наденичките на господин Диблър два пъти на един и същ човек, ще продаде каквото и да било — завърши Виктор.

Жътварят

• — АМИ ДА. НЕ БИВА ДА СИ ПРАХОСВАМЕ ВРЕМЕТО! — Смърт донагласи седлото, после тикна златния си животомер под гърбавия нос на Албърт. — ВИЖ! ИМАМ ВРЕМЕ! НАЙ-ПОСЛЕ ИМАМ ВРЕМЕ!
  Албърт се отдръпна уплашен.
  — И щом вече го имате, какво ще го правите?
  Смърт яхна коня.
  — ЩЕ ГО ПРОПИЛЕЯ.

• Магьосниците не вярват в боговете, както повечето хора не смятат за необходимо да вярват, да речем, в кухненските маси. Знаят, че ги има, известно им е, че в тяхното съществуване е заложена определена цел, и вероятно биха се съгласили, че имат място в една добре уредена вселена. Просто не виждат смисъл да вярват и да повтарят до втръсване "О, велика масо, без която сме загубени". Впрочем боговете или ги има независимо дали вярваш в тях, или съществуват сами като следствие от вярата в тях. И в двата случая можеш да обърнеш гръб на цялото това суетене и - отново образно казано - да придържаш чинията на коленете си, вместо да зависиш от масата.

• Някъде в нощта Рег Шу се озърна, извади изпод куртката си четка и кутия боя и написа на първата попаднала му стена: „У всеки жив има мъртвец, който чака да се прояви.“...

Вещици в чужбина

• — Не може да бъде! Той е мъртъв! Стража! Убийте го!
  Капитанът на стражата побледня.
  — Аз... Ъ... Пак ли? Тоест... — започна той.

• Същността на прогреса е в това, че лошото се случва по-бързо — Баба Вихронрав

• Гутен ден, голем брато, майне домакине! Троа бири пер нас, пор ке е мор силну зле. — Леля Ог

Малки богове

• Костенурката е животно, притежаващо скорост, достатъчна му, за да хване марулята.

• Гравитацията е навик, от който е трудно да се откажеш.

• Някъде в тропическата джунгла на подсъзнанието му изникна пеперудата на съмнението и се опита да размаха крилца, без изобщо да подозира какво твърди теорията на хаоса за подобни явления...

• Времето е наркотик, в големи дози убива.

• Не можеш да отложиш неизбежното. Защото рано или късно стигаш до мястото, където неизбежното просто седи и чака.

• Боговете не обичат хората да не вършат нищо. Ако не са заети непрекъснато, хората биха могли и да се замислят. Част от мозъка съществува, за да не позволи това. И постига резултати. Кара хората да скучаят насред чудеса.

• Човек може да влезе в ада, яхнал собствения си език.

Господари и господарки

• Елфите са изумителни. Те подклаждат изумление.
  Елфите са чудесни. Те внушават чудеса.
  Елфите са фантастични. Те творят фантазии.
  Елфите са обаяелни. Те излъчват обаяние.
  Елфите са чаровни. Те натрапват очарование.
  Елфите са страхотни. Те вдъхват страх.
  Една от особеностите на думите е, че значенията им се изплъзват като змии. Искате ли да намерите змийско гнездо, ще го намерите скрито зад думите, които са променили значението си.
  Никой никога не е казвал, че елфите са мили.
  Защото елфите са зли.

• Не е важно какво имаш, а как го имаш. — Баба Вихронрав

• Каквото не умира, не може да живее. Каквото не живее, не може да се промени. Каквото не се променя, не може да се поучи. — Баба Вихронрав

• Най-кратката единица за време в мултивселената е нюйоркската секунда. Тя се определя като периода между включването на зеления светофар и клаксона на таксито зад вас. — бележка на автора

• Мислят си, че само зяпаме тъпо и пеем глупашки народни песни, и заради пиенето на шльокавица имаме всичко на всичко по три клетки в мозъка, дето са се събрали да се топлят - изрази мнението си Тъкачев.

Въоръжени мъже

• —Чакай, чакай! - скастри го сержант Колън. - Вече прекаляваме, та чак се оливаме. Я ме чуйте - не искам да има убити, ясно? Случайно аз съм сержантът тук, ако някой го интересува. Разбрахме ли се, Керът? Ноби? Никакви стрели, никакви размахани мечове. Бездруго се натрисаме в имоти на гилдиите, но ще загазим здравата, ако простреляме някого. Лорд Ветинари няма да се задоволи със сарказъм. Може да стигне и до... - Колън преглътна на сухо - ...ирония.

• Анкх може би е единствената река в света, върху която разследващите могат да очертаят с тебешир позата на трупа.

• Джуджетата са известни с чувството си за хумор, в известен смисъл. Хората ги посочват и казват: "Тези малки дяволчета нямат чувство за хумор".

• По-късно твърдяха, че точно тогава попаднал под лошо влияние. Но тайната в историята около Едуард д’Ийт беше, че той изобщо не бе попаднал под никакво външно влияние, освен ако не се броят онези мъртви крале. Той просто попадна под влияние на самия себе си.

• Точно тук хората бъркат. Индивидите по природа не са пълноправни членове на човешката раса, освен биологически. Те имат нужда да бъдат блъскани насам-натам от Брауновото движение на обществото, а то е механизъм, чрез който човешките същества непрекъснато си напомнят едни на други, че са… ами… човешки същества.

Музика на душата

• Вдигна рамене, сякаш за да намекне, че макар в света да са назрели какви ли не проблеми, поне този не го засяга.
• Той се смееше в обратнопропорционална зависимост спрямо съдържанието на хумор в ситуацията.
• Времето е преди всичко навик.
• Човешкото съзнание има забележителното свойство да се лекува само̀.
• Разбира се, беше пълно с правописни грешки, защото е задължително менютата на по-етническия тип заведения да са написани неправилно — така подлъгват клиентите да се надуват с несъществуващото си превъзходство.
• Тук няма друго време освен онова, дето хората си го носят със себе си.
• Родителите са много хитроумни, ако не искат да кажат нещо, особено когато прикриват това с повечко думи.
• Беше жена в такива количества, които едва можеш да вместиш, без да получиш накрая две жени.
• Глухотата не пречи на композиторите да чуват музиката. Тя само им помага да не чуват останалите разсейващи ги звуци.
• Нямам нищо против скуката. На нея можеш да разчиташ.
• Ако усмивката му зейнеше още малко, главата му би се търколила на пода.
• Няма значение в коя посока се движиш. Важното е да не спираш. Това е същината на музиката с камъни.
• Каквото и да липсваше в ръста му, той си го наваксваше на ширина. И на миризма, щом бездруго сме подхванали темата.
• — Искам да кажа, че е върхът и малко отгоре!
• Беше осем часът сутринта. По това време пиячите или се мъчат да забравят кои са, или се опитват да си спомнят къде живеят.
• Животът на боговете е сляпата вяра на онези, които им се кланят.
• Най-бързият начин да стигнеш до някъде е да си вече там.

Интересни времена

• Ринсуинд умееше да крещи за милост на деветнадесет езика, а просто да крещи - на още четиридесет и четири.

• Много е важно. Неопитните пътешественици може и да си въобразяват, че стонът „Ааах!“ е универсален. Само че в Битробай означава: „Изключително удоволствие!“, в Хоуондаленд, според контекста: „Бих искал да ти отхапя стъпалото“, „Твоята жена е голям хипопотам“ или „Пурпурната котка безмълвно ви поздравява“. Едно племе се е прочуло с безсмислената си жестокост, защото за представителите му воплите на пленниците звучат така: „По-бързо! Настоявам за още врящо олио в казана!“

• — Късмет ми е презимето, - измънка Ринсуинд, - ама Лош ми е името.

• Естественият подбор се грижи професионалните герои, които в решителния момент си задават въпроси като „А каква е всъщност моята цел в живота?“, бързо да се прощават и с целта, и с живота.

• Знам ги аз хората, дето подкокоросват към жертви за общото благо! Никога не са същите проклетници, които правят жертвите! Чуете ли някого да кряска: „Напред, смели другари!“, тъкмо той се е сврял зад най-големия камък и носи най-здравия шлем! Разбрахте ли сега? — Ринсуинд държи реч за политиката

• Последните думи в живота на мнозина някогашни владетели са били: „Не можеш да ме убиеш, защото имам магическа... Аааргх!

• — Има цели, за които човек може да даде живота си - твърдо изрече Пеперудата.
  — Не, няма! Животът ти е само един, а цели колкото искаш, по пет за грош!
  — Ох...Как можеш да живееш с такава философия?
  Ринсуинд си пое дъх и чак тогава я увери:
  — До дълбоки старини.

• Много неща се вършеха в Невидимия университет и за жалост обучението беше сред тях. Преподавателите отдавна бяха застанали безстрашно лице в лице с препятствието и бяха усъвършенствали всевъзможни методи за да го заобиколят. Никой не възразяваше, защото студентите правеха съвсем същото.
  Системата действаше без засечки и както често става, полека се превръщаше в традиция. Нямаше спор, че се изнасят лекции, защото бяха вписани черно на бяло в учебната програма. Фактът, че никой не присъства, беше несъществена дреболия. Понякога се чуваха твърдения, че в такъв случай лекциите не се изнасят изобщо, но никой не ги посещаваше, за да провери дали е вярно. Освен това бе изтъкнат контрааргументът (от Лектора по Оплетено мислене), че лекциите се провеждат по същество, значи всичко е наред.
  Затова обучението в Университета се опираше предимно на прастария метод да събереш множество млади хора в близост до множество книги с надеждата, че нещо ще прескочи от едното множество в другото. А младите хора съответно се поставяха в близост до кръчмите и пивниците със същата надежда.

• Ковчежникът се намираше в по-умерения период на психическия си цикъл и затова горе-долу осъзнаваше действителността, макар да бе отделен от нея с умствения еквивалент на пет мили памук.

Маскарад

• Дори си беше съчинила второ име - Кс., което трябваше да означава „особа с много свежарски и вълнуващ инициал“.
  Не постигна желания ефект. Хората в Ланкър са потискащо устойчиви срещу свежарски начинания. Просто започнаха да я наричат "оная Агнес, дето сама си вика „Пердитаксъ“.

• Коефициентът на интелигентност на разгневената тълпа е равен на коефициянта на интелигентност на най-тъпия от гъмжилото разделен на броя на участниците.

• Някакъв човек премиташе стълбите, поне на теория. Всъщност само местеше мърсотията насам-натам, като й даваше възможност да види нови гледки и да срещне нови приятели.

• Затова хората дърдорят, че шоуто трябва да продължи. Защото трябва. Повечето хора в трупата дори не биха разбрали на какво всъщност се чудите.

• Леля Ог обикновено си лягаше рано. В края на краищата беше възрастна жена. Понякога толкова подраняваше, че се пъхаше в леглото около шест часа сутринта.

• За да не допусне лошите сънища в главата си, тя отпи юнашки от шише, което вонеше на ябълки и щастлива мозъчна смърт.

• — Чаените листа не могат да предсказват бъещето - невъзмутимо отбеляза Баба. - Всеизвестно е.
  — Ама чаените листа не знаят, че не могат.

• Агнес се подсмихна нещастно. След като опозна донякъде Кристина, започна да се бори с желанието да надникне през едното й ухо, за да провери вижда ли се дневната светлина през другото.

• На пода лежеше мъртвец. Леля бе виждала смъртта във всякакъв облик, а удушаването просто не можеше да я заблуди. Не беше приятен край, затова пък му беше присъща определена пъстрота.

Глинени крака

• — Ваймс, наистина ли си ударил с юмрук по носа президента на Гилдията на убийците?
  — Да, сър.
  — Защо?
  — Защото нямах подръка кинжал, сър.

• — Живеем в голям, оживен и преди всичко… сложен град. Опасявам се, че острият меч и рожденият белег не са най-добрите препоръки. Бихме желали кралят да произхожда от род, който е свикнал със заповедите…

— Например вашия, милорд. Ноби нападна поредната чаша бренди с примляскване. — А, не се притеснявайте, свикнал съм да слушам заповеди — успокои ги, щом отдели чашата от устните си. — Кой ли не ме командва…

• — Всъщност, милорд, ние вече обсъждахме дали да не предложим короната на вас…

Първо очите на Ноби се изцъклиха. После и бузите му се издуха. Не е особено добра идея да изригнеш гейзер от бренди, когато запалената ти пура е на пътя му. Пламъкът стигна до отсрещната стена и остави следа във вид на въгленочерна хризантема, а в съответствие с един от основните закони на физиката креслото заедно с Ноби се плъзна на колелцата си и спря чак във вратата. — Крал?… — Ефрейторът се задави и се наложи да го тупат дълго по гърба, за да си поеме дъх. — Крал ли? — изсвири гърлото му накрая. — Та господин Ваймс да ми отсече главата?! — Милорд, ще можете да пиете бренди колкото пожелаете — започнаха да го увещават. — За к’во ми е бренди, като няма да имам уста! — Но от какво се опасявате? — Господин Ваймс ще побеснее! Казвам ви, бе, хора — ще побеснее! — О, небеса, човече… — Милорд — намеси се навреме някой. — Да, да, милорд… Когато бъдете коронясан за крал, вие ще нареждате на онзи окаяник Ваймс какво да прави. Или както сте свикнал да казвате, вие ще бъдете шефът. Бихте могъл да… — Аз да заповядвам на Скалоликия, щото ще съм крал? — озадачи се Ноби. — Именно! Ефрейторът зяпна замислено димните вихри във въздуха. — Ама той ще побеснее! — Слушай, глупако!… — Милорд… — Разбрах! Слушай, глупав милорд, можеш и да го екзекутираш, ако ти хрумне! — Не може! — Но защо?! — Защото ще побеснее!

Дядо Прас

• Колкото и далече да избягашe, човек винаги се настигаше.

• — Значи се опитваш да ми подскажеш, че хората имат нужда от...фантазии, за да понасят живота?
  — ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ ФАНТАЗИИТЕ, ЗА ДА БЪДАТ ХОРА. ЗА ДА БЪДАТ СРЕДОТОЧИЕТО, КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ПАДНАЛИЯТ АНГЕЛ И МАЙМУНАТА, ИЗПРАВЯЩА СЕ НА ЗАДНИТЕ СИ ЛАПИ.
  — И затова си имаме феи? Дядо Прас? Дребни гад...
  — ПОЗНА. ТОВА Е НАЧАЛОТО. ПЪРВО СЕ УЧИТЕ ДА ВЯРВАТЕ В МАЛКИТЕ ЛЪЖИ.
  — За да повярваме и в големите?
  — ДА. В СПРАВЕДЛИВОСТТА. В МИЛОСЪРДИЕТО. В ДЪЛГА...
  — Нямат нищо общо помежду си.
  — НИМА? ТОГАВА ВЗЕМИ ВСЕЛЕНАТА И Я СТРИЙ НА НАЙ-ФИН ПРАХ, ПОСЛЕ Я ПУСНИ ПРЕЗ НАЙ-ДРЕБНОТО СИТО. И НАКРАЯ, АКО МОЖЕШ, МИ ПОКАЖИ ПОНЕ ЕДНО АТОМЧЕ СПРАВЕДЛИВОСТ, ЕДНА МОЛЕКУЛА МИЛОСЪРДИЕ. А ВЪПРЕКИ ТОВА ВИЕ ПОСТЪПВАТЕ СЯКАШ ИМА НЯКАКЪВ ИДЕАЛЕН РЕД В СВЕТА, СЯКАШ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА СЪЩЕСТВУВА НЯКАКВА...„ПРАВОТА“, ПО КОЯТО ДА СЪДИТЕ ЗА ВСИЧКО. — диалог между Смърт и Сюзън

• — Бих ли могъл да ви предложа нещо за пиене?
  „Убедени сме, че бихте могъл.“
  Дауни се изправи с известно облекчение и отиде при голямото барче в стената. Ръката му замря нерешително пред кристалните бутилки с етикети „Мор“, „Нижд“, „Тумрев“ и „Иксиу“
  — А каква напитка предпочитате?
  Дауни се чудеше къде ли е устата на Ревизора. А ръката му разсеяно се плъзна към гарафата с надпис „Аворто“
  „Ние не пием.“
  — Но току-що казахте, че бих могъл да ви предложа нещо за пиене...
  „Именно. Смятаме, че сте напълно способен да го сторите.“

• Нещата просто се случват, на кого му пука!

Шовинист

• — Аз ви обещавам - извика той. - че ако победим, никой няма да ни запомни. Но ако загубим, никой няма да го забрави! — капитан Керът

• Ветинари звучеше като човек, напрягащ се да съзре светлина в края на тунела. [...] Патрицият потъна още малко в стола си. В другия край на тунела гореше пожар.

• — Всички ние, полицаите, имаме проблеми. Нормалните не стават полицаи — Ангуа

• Дай на човека огън и той ще се топли цял ден, подпали му чергата и ще те помни за цял живот.

• — Господа, моля ви! — Патрицият поклати глава. — Нека не се бием помежду си. Това, в крайна сметка, е военен съвет.

• — Значи, полицай Визит, имаме бог на наша страна, така ли?
  — Със сигурност, сър.
  — Но вероятно и те си имат бог на тяхна страна?
  — Много е възможно, сър. Богове има за всяка страна.
  — Да се надяваме тогава, че поне ще се уравновесяват взаимно. — диалог между Самюел Ваймс и полицай Визит

• Извайването на статуя на някой, който се е опитал да спре война, не изглежда достатъчно, хм, величествено. Разбира се, ако беше избил петстотин от собствените си войници поради небрежност, вероятно вече щяхме да леем бронза. — Хавлок Ветинари

• Никой не обича да му казват, че днес е щастливият му ден. Такива думи не вещаят нищо добро. Когато някой ти каже, че днес е щастливият ти ден, значи нещо много неприятно е на път да ти се случи.

• Няма смисъл да водиш война, ако ще си на губещата страна. — Ноби Нобс

• Събирането на данъци, господа, в голяма степен прилича на млеконадоя. Номерът е да изстискаш максимално количество мляко при минимум мучене. — Хавлок Ветинари

• Veni, vermini, vomini - дойдох, натрясках се, издрайфах се?

• Vizi, veneri, vamoozi - посетих, прихванах срамна болест, чупих се.

• — Какъв ще се опитваш да бъдеш?
  — Дипломатичен, скъпа.
  — Използваш тона си за подлъгване на кокошки, Сам.
  — Да, скъпа.
  — Знаеш, че не е честно.
  — Не, скъпа. — диалог между Самюел Ваймс и лейди Рамкин

• Сержант Колън имаше широка обща култура. Той беше минал през школата на Баща Ми Винаги Казваше, завършил беше колежа Всички Знаят, а в момента правеше аспирантура в университета Един Човек В Кръчмата Го Разправя.

• Наистина е удивително какви неща падат понякога връз Анкх-Морпорк. Преваляванията от дребни рибки и жаби са добре познато явление, въпреки че падащите метални кревати предизвикваха коментари.

• — Войната, Ваймс, е продължение на дипломацията с други средства — произнесе лорд Ръждьо. — Както щяхте да знаете, ако бяхте истински джентълмен.

• — Често ли валят кревати по тия места?
  — А ти как мислиш?
  — Аз да не съм моряк!
  — Не, преваляванията на кревати не са ежедневно явление! Нито пък кофите за въглища! - прибави Дженкинс, когато нещо черно се стовари върху перилата на кораба и пропадна зад борда.
  — Обикновено валят нормални неща! Дъжд! Сняг! Лапавица! Риба!
  Нов прилив на бурята внезапно покри палубата с килим от пробляскващо сребро.
  — А, върнахме се към рибата! - Ваймс надвика вятъра. - Това е хубаво, нали?
  — Не! Ужасно е!
  — Но защо?
  Дженкинс вигна една консерва.
  — Тези са сардини!

• Сержант Колън погледна към звездите. Те го изгледаха насреща.

Последният континент

• Хаосът се намира в изобилие тъкмо там, където някой се опитва да въведе ред. И хаосът винаги надмогва реда, защото е по-способен организатор.

• Може и да проумеем защо човечеството е тук, макар че това вече е по-сложничко и подсказва друг въпрос: „Че къде другаде трябваше да сме?“. Ужасно е обаче да си представиш как някакво божество разбутва облаците и казва: „Ей, сган, още ли сте тук?“

• Ринсуинд се събуди с писък, за да спази традицията.

• Значи поне нещо му бе потръгнало както трябва тук. Някой в тази нажежена пустош го искаше жив. Твърде обезпокояващо прозрение. Защото никой досега не се бе стремил да му опази живота за добро.

• Тук бяха покрили скалните повърхности с рисунки в бяло, червено и черно. Пак животни. Дори не бяха изобразени особено правдиво.
  Спря пред една. Нескопосаният драскач май се бе опитал да направи подобие на кенгуру. Имаше ги поне ушите, опашката и клоунските стъпала. Защо ли обаче им бе придал толкова смахнат вид с допълнителни черти и шарки? Сякаш искаше да покаже кенгуруто не само отвън, но и отврътре, също как е изглеждало предната година, и какво ще представлява идната седмица, а и какво си мисли. При това си бе послужил само с охра и въгленче.

• — Ще ви бъда обаче признателна, господин Архиканцлер, ако по-скоричко ме върнете обратно. Днес следобед имаме пране и се опасявам, че чаршафите на Декана ще ни създадат главоболия.
  Деканът изведнъж проумя как би се почувствала мушица-еднодневка в лъча на прожектор.

• — Какво се очаква от мен?
  — Да го навинтиш в света.
  — Да няма и подходяща отверка?"

• Деканът огледа несръчните чертежи, които бе надраскал върху един камък.
  — Че какво трудно има да си направим поне лодка? Успяват дори хора, които обичат да носят кости в носа и ушите си. А пък ние сме продукт на хиляди години просвещение. Не може да не ни е по силите, Старши наставнико.
  — Непременно, Декане.
  — Необходимо е само да претърсим този остров, докато не намерим книга със заглавие „Практически наръчник по корабостроене за начинаещи“...

• Ринсуинд се вторачи замислено в следите. Пътищата водят нанякъде. И рано или късно свършват на някое място. А когато стигнеш там, обикновенно заварваш стени, сгради, пристанища..кораби. Може би дори липса на говорещи кенгугута. Беше готов да повярва, че отсъствието им е белег за високото равнище на цивилизацията.

• — Джуджешки хляб ли продава? - досети се Ринсуинд.
  — Че какво друго? Нали благодарение на хляба оцеляхме през хиляди мили океан, гъмжящ от акули. Ако не си носехме чувалчето...
  —... не бихте имали с какво да пребивате акулите до смърт, нали?
  — А, виждам, че и ти разбираш от хляб.

• Паметта на Декана се събуди изведнъж.
  — Дърво с рохки яйца?
  — Да - потвърди Старшият наставник. - Много са вкусни заедно с плодовете на хлебното дърво.
  — Дали няма да чуя ей сега, че тук има и дърво с лъжици по клоните?
  — Не, разбира се.
  — Радвам се.
  — Защото е храст.

• Смъртта е еднократна, затова пък бягството е вечно.

Захапи за врата

• Единствено хората,които са здраво стъпили на земята,успяват да градят въздушни кули.

• В Ланкър още царяха патриархални нрави, тоест всеки враждуваше постоянно с всички останали и предаваше обтегнатите отношения на потомството.
  [...]
  В Ланкър добрата стара вражда се ценеше не по-малко от хубавото отлежало вино. Човек си я наглеждаше и я оставяше в наследството на децата си.
  [...]
  Хората не си пишеха. Кой каквото имаше за казване, изричаше го в лицето на събеседника. Така отношенията се поддържаха приятно сгорещени.

• Затънали в метафизическо затруднение, двамата се вторачиха в мястото, където виртуалната бариера преграждаше пътя.

• Човек може да си изгради изключително странно впечатление, ако съди по вещите му, сритани неволно под гардероба.

• Леля Ог тутакси зададе прословутия Мунтабски въпрос:
  — Че къде, по дяволите, е тоя Мунтаб?

• Човекът имаше смайваща усмивка. Появяваше се на лицето му, сякаш някой дърпаше щори на прозорец. В един миг я нямаше, в следващия разцъфтяваше. И изчезваше по същия начин.

• Беше млад и (както Агнес осъзна тутакси) извънредно привлекателен. Такива като него не се срещаха под път и над път в Ланкър - тук наплюнчването на дланта и приглаждането на косата се смятаха за изтънчен жест при среща с момиче.

• Леля се отдръпна една крачка. Най-благоразумно беше да се разговаря с Игор, ако си защитен с чадър.

• Малцина бяха опитвали домашното бренди на Леля. По-точно това беше практически невъзможно. Попаднеше ли в топлата човешка уста, течността се изпаряваше мигновено и влизаше в гърлото през синусите.

• — Аз открай време си знам, че с чесъна не можеш да прекалиш. - заяви Леля.

• — Бихме могли просто да попитаме.- измисли Агнес.
  — Как тъй? „Всички вампири да си вдигнат дясната ръка“?

• Агнес завари нечувано съчетание - Леля Ог стоеше намръщена с пълна халба в ръка.

• — Но може би си изкълчих шапката. - изсумтя Агнес и се издърпа да стане. Все едно чакаше съчувствие от някоя локва. Примири се.

• А щом единият ботуш каже сбогом на собственика си в тресавище, другият просто е задължен да го последва от братски чувства.

• Сега дори се чуваха неохотни гръмотевици. Не от разкрепостените, които сякаш цепят небето, а от другите - мотаят се на хоризонта и клюкарстват злобно със съседните бури.

• Макар че хората от Ланкър уж не бяха опитни в подобни занимания, в самите си гени те знаеха, че когато пред портата се е стекла разярена тълпа, противникът трябва да крещи предизвикателно в горящата си лаборатория или да се боричка отчаяно на крепостната стена с някой герой. А не да пали пура.

• — По-разкашкан е от сандвич, киснал в буря. - поклати глава Леля.

• — Ооаауооуу!-...но вероятно няма съчетание от гласни, което би предало достойно вопъла, надаван от Леля Ог при вида на мъничко бебе. Влагаше в него и звуци, достъпни само за котешко гърло.

• Леля Ог се взираше придирчиво в нея и разтриваше десницата си. От една педя лицето й изглеждаше като дружелюбна купчина застарели дрехи за пране.

Петият слон

• — Задължително е да стърчим около варела и да си греем ръцете. Тъй хората ще знаят, че сме официален стачен пост, а не някакви си безделници.
  — Ноби, ние сме си безделници. Поне за такива ни смятат хората.
  — Няма да споря, ама туй не пречи да си греем ръцете, та да не замръзнат

• Свободата понякога е убийствено преживяване.

• Бе забелязал и известна прилика между секса и готварското изкуство. Хората се увличат и по двете, понякога си купуват дебели книги, пълни със сложни рецепти и занимателни картинки, и огладнеят ли достатъчно, започват да творят невероятни пиршества... във въображението си. А за вечеря се задоволяват с пържени яйца и картофки, стига да са свястно приготвени и да има малко салатка от домати.

Истината

• Защото нищо не е задължително да си остане вярно завинаги. Стига и да е достатъчно задълго. Истината ви казвам.

• Лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите.

Крадец на време

• Не се е случвало неин ученик да каже, че кучето му е изяло тетрадката за домашна работа. Кучето по-скоро носеше молива в уста и гледаше жално докато детето не си напише домашното.

• Понякога си мисля, че хората трябва да бъдат подлагани на строг изпит, за да им се разреши да станат родители. А не само да владеят практическите умения.

• Помня вчерашния ден — замислено промълвил Уен — но споменът е в главата ми сега. Имало ли е наистина вчера? Или истински е само споменът?
  [...]
  Узнах, че времето е създадено за хората, а не обратното. И се научих как да му придавам форма и да го направлявам. Знам как да превърна мига във вечност, защото той вече си е тъкмо такъв.

• За да съществува нещо, то трябва да има свое място в пространството и времето.

• Ето ви го обяснението защо девет десети от масата на Вселената се губят от сметките.
  Тези девет десети от Вселената представляват знанието за мястото и посоката на всичко в другата една десета. Деветте десети не влизат в сметките, защото те представляват именно сметките за останалото. Всъщност, девет десети от Вселената са канцеларщина

• Този швят щеше да е твърде шмахнат, ако вшички бяхме еднакви, гошподине. — Игор

• Докато годинките се трупат на гърба ти, ще научиш, че повечето отговори накрая се свеждат до „защото“.

• Затова все повтаряше, че отговорът на въпроса за лудостта зависи от гледната точка и ако надничаш към света през нахлупените на главата си гащи, всичко ти се струва прекрасно.

• Ако се съмняваш какво да правиш, избери живота. — Лу Цзе

• Всъщност беше неимоверно трудно някой да прояви неодобрение към госпожица Сюзън в нейно присъствие, защото тя го приковаваше със своя Поглед. Не че беше някак застрашителен. Просто никой не искаше преживяването да се повтори.

• —Ъ-ъ... А какво ще желае учителят за закуска?
  Уен зареял поглед от техния бивак към заснежените долини и поаленелите върхове, после и към златистата светлина на деня, която сътворявала света.
  Поумувал над някои човешки чудатости.
  — А, този е от по-трудните...

• Смърт не би могъл да погледне отражението на черепа си, ако около него има розички и херувимчета.

• Редно е обаче да споменем, че понякога Джереми беше принуден да се прокашля, за да привлече вниманието и на отражението си, докато се бръснеше пред огледалото.

• Тогава сандъкът се разпсува. Сквернословията бяха приглушени и на чужд език, обаче псувните си имат лесно за разбиране международно звучене.

• Едър як младеж с мърляво жълто расо седеше върху катурнат сандък на няколко крачки от него. Щеше да прилича на монах, ако не беше косата му, защото тя пък приличаше на съвсем отделен организъм. Ако кажем, че беше черна и вързана на конска опашка, ще пропуснем шанса да употребим думата „чудовищна“. Това беше коса с характер.

• Обикновено метачът се погаждаше с хората в обратнапропорционална зависимост с важността на тяхното положение.

• Условието беше в сила толкова отдавна, че повечето членове смятаха тези седемдесет и пет минути за единствения период през денонощието, когато на жените е разрешено да съществуват. Следователно всяка жена забелязана вклуба по друго време, беше заблуда на въображението им.

• Никак не е лесно да поддържаш връзки с хората, ако някаква частичка у теб ги вижда като временен сбор от атоми, които ще са се пръснали след няколко десетилетия.

• Някои типове са готови да направят всякаква идиотщина от чисто любопитство какъв ще бъде резултатът. Ако сте сложили голям превключвател в дъното на затънтена пещера и сте написали на стената „Превключвател за края на света. МОЛЯ, НЕ ПИПАЙТЕ!“, боята дори не би успяла да изсъхне.

• Извинете, гошподине, но никой Игор не „проверява методи“. Вържи го на операционната маша и го прашни с една хубавичка мълния, това е нашият девиз. Така ше проверява.

• Сюзън беше способна да лиши от самообладание и планински ледник.

• Игуменът бе сложен на високото си столче и съвсем наскоро бе оплескал с пълна лъжица полезна храна старшия си помощник, който пък се усмихваше с вида на човек, чийто пост зависи от доволния му вид, докато по челото му се стича боровинков крем.

• Студът започна да се промъква като острие, забивано от садист.

• С изобилие от пари в джоба човек можеше да купи всичко в Анкх-Морпорк, включително и жителите му.

• Джереми се усмихна. Игор бе виждал по-естествена усмивка и на лицето на мъртвец.

• В планините, чиито обитатели си изкарват прехраната предимно със сечене на дърва и копаене в рудниците, хората се радват, ако наблизо живее някой Игор. Винаги има риск брадвата да отскочи накриво или кирката да се отплесне... И тогава човекът е щастлив, че Игор му подава ръка ... или крак, ако положението го изисква.

• Винаги отлагай за утре нещо, което утре можеш да отложиш ... да речем, за идната година.

• ...обаче доктор Хопкинс, макар и с обноски като на катерица, все пак беше в ръководството на гилдията и оцеля в тази своя рола години наред. Да се шмугне под ръката на Игор не беше никакво затруднение за човек, който успяваше да наложи ред на събрание на часовникари, а сред тях едва ли се намираха двама, които да цъкат в такт с останалото човечество.

• Сред най-страшните думи, които намиращ се високо във въздуха човек може да чуе, „А сега, де!“ може би съчетават максимално усукващия червата ужас с минимално усилие на белите дробове.

• — Старче, никога ли не те е блазнила идеята да се ожениш? - промърмори Война, когато госпожата излезе.
  — НЕ. НИТО ВЕДНЪЖ. НИТО ЗА МИГ.
  — И защо така?
  Смърт се втресе. Все едно да питаш тухлена стена какво мисли за стоматологичните услуги.
  В такъв въпрос не можеше да се намери смисъл. Пренебрегна го.

• — В момента не разбирам защо ръката ми се стреми да влезе в много силен допир с твоето лице. - сподели госпожица Кафява.

• В манастира не беше въведен еднополов режим. Тоест ... беше, но никой там не се сещаше за израза, защото възможността в манастира да има и жени не бе хрумвало дори на умове, способни да мислят за пространство с шестнадесет измерения.

• Говорещата приличаше на светска дама, прекарала извънредно неприятен ден във вътрешността на вършачка.

• Има различни правила. От простите възникват сложните, а от сложните - друга простота. Хаосът е маска на реда...

• Когато доближиха Лу Цзе, той невъзмутимо гледаше отдолу един колосален мамут. Под огромното космато чело очичките примижаваха от усилието да гледат, докато трите мозъчни клетки се спогодят дали натрапникът да бъде стъпкан или хванат с хобота и забит в земята. Първата клетка беше за стъпкването, втората гласува за хващането, а третата се заплесна в мисли за колкото се може повече секс.

• Животът е като указания на кутия с овесени ядки - по-благоразумно е да ти прочетеш предварително.

• Дори бонбон с нуга не е пречка да изживееш съвършен миг.

Последният герой

• — А какви по-точно са героичните дела на Коен Варварина? Моля ви да ме просветите.
  — Е… нали се сещате… героични…
  — И те са?…
  — Битки с чудовища, победи над тирани, кражби на безценни съкровища, спасяване на девици… горе-долу това е — уклончиво изброи господин Бетъридж. — Знаете, де… Геройства.
  — И кой по-конкретно определя чудовищността на чудовищата и тираничността на тираните? — попита на лорд Ветинари с глас, който изведнъж напомни за скалпел — не зловещ като замах на меч, но болезнено проникващ в уязвимите местенца.
  Господин Бетъридж се размърда неловко на стола си.
  — Ами… героят, предполагам.
  — Аха… И кражбата на тези безценни съкровища… Ще ми се да се съсредоточим върху думата „кражба“. Повечето влиятелни религии не одобряват подобни постъпки, нали? Защо ли у мен се породи подозрението, че героят определя в какво се състои геройството му? Да речем, заявява: „Аз съм герой и щом съм те убил, значи си тъкмо подходящият човек да бъде убит от герой.“ По-накратко, бихме могли да окачествим героя като тип, угаждал на всяка своя прищявка, която по законен ще го прати зад решетките или ще го провеси да съхне, без краката му да опират до земята. Ние вероятно бихме предпочели думи като убийство, обир, грабеж и изнасилване. Правилно ли съм разбрал?

• — И ако въпросното „тряс-прас“ се случи на планинския връх, който е и средоточие на световното магическо поле, резултатът, ако не се заблуждавам, ще бъде изчезване на полето за… Бихте ли напомнил, господин Стибънс?
  — За около две години.
  — Тъй ли било? Сигурно ще можем да изкараме без магии някоя и друга годинка, а? — изрази надеждата си господин Въртел, като успя и да подскаже, че им предстои чудесен период.
  — С цялото си уважение трябва да възразя — сопна се Пондър без никакво уважение, — че няма да можем. Моретата ще пресъхнат. Слънцето ще изгори и ще падне. А слоновете и костенурката вероятно ще бъдат погубени безвъзвратно.
  — За някакви си две години ли?
  — О, не. Ще се случи още в първите минути, господине. Разберете, че магията не се състои само от цветни светлини и огнени кълба. Тя поддържа целостта на света.

• Само един човек на борда още бил жив и последните му думи прозвучали… твърде странно.
  — Помня — подкрепи го Ридкъли. — Той промълвил: „Господи, фрашкано е със слонове!“

• Същият този човек се отличаваше с такова разсеяно хитроумие, че рисуваше картини, които не само те следяха с поглед из стаята, но и те следваха до дома, за да разтребят там.

Нощна стража

• — Капитане, знаеш ли накъде изби всичко това?
  — Уверен съм, че ще ми обясните, сър.
  — Да, Том, ще ти обясня. Изби на „политика“, Том. Ние сме войници. Политиката е за висшестоящите.
  — Прав сте, сър. Браво, сър!
  — Намери някой лейтенент, който е бил по-ленив наполедък, и го прати да каже на техни светлости.
  — Не е ли малко жестоко, сър?
  — Естествено. Щом опряхме до „политика“.

• Насърчи го фактът, че коларят имаше вид на човек, който ще даде правилния отговор само в 6 от 10 случая, ако го попитат как се казва.

• Ваймс преброи на ум и стигна само до "две", когато едно колело се изтъркаля от дима и продължи надолу по улицата. Винаги се случва.

• Показахме им, а? Не им хареса вкуса на тези...ъ-ъ...други хора от Анкх-Морпорк! Ще видят те,а?

• Никъде нямаше Вселена, в която Сам Ваймс да отстъпи, защото повече нямаше да бъде Сам Ваймс.

• И в най-добрите времена град като Анкх-Морпорк е само на две хранения от пълния хаос.

Чудовищна команда

• Вие сте моите мъъънички момченца-или не,според случая-и аз ще се грижа за вас.

• И идният ден бе страхотно голяма риба!

• Всичко е лъжи. Просто някои са по-хубави от другите, това е всичко. Хората виждат онова,което
  си мислят, че виждат. Дори аз съм една лъжа. Но успявам да я пробутам.

Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

• ...като актьорите. Сещаш се. Непрекъснато играят роли. Изобщо не живеят в реалния свят. Сякаш е една голяма приказка...

• — Добре, де - настоя плъхът, - когато се събудиш, къде отива онова сънуващото в теб? Когато умреш, къде отива онова нещо, дето е вътре в тебе?
  — Кое, зеленото мехуресто нещо ли?
  — Не! Онова дето е зад ушите ти!
  — Имаш предвид розовосивкавото нещо ли?
  — Не бе! Невидимото нещо!— Отде да знам? Никога не съм виждал невидимото нещо!

• ...ако не превърнеш живота си в приказка, просто ставаш част от нечия друга приказка.
  — А ако приказката ти не става?
  — Сменяш я, докато не намериш такава, дето ще става.
  — Звучи тъпо.
  — Ха, виж го ти него! Ти си само едно лице в чужда сянка...

Пощоряване

• Морето в крайна сметка в много отношения е само една по-мокра форма на въздуха.

• Има поговорка „не можеш измами честния човек”, много цитирана от хора, които печелят в живота мамейки честните...

• Свободата може и да е природното състояние на човечеството, но това важи също и за катеренето по дървета и яденето на все още шаваща храна.От друга страна всяка свобода е ограничена, изкуствена и следователно илюзорна, в най-добрия случай споделена халюцинация. Нито един душевно здрав смъртен не е наистина свободен, защото истинската свобода е нещо толкова ужасно, че единствено лудите и божествата биха могли да я понесат с отворени очи.

• Странни същества са хората. Откраднеш пет долара и ще си мръсен крадец. Откраднеш ли обаче хиляди долари, ще си герой или правителство.

• Парите не са вещ, не са дори и процес. Те са нещо като споделен блян.

• Никога недей да забравяш, че тълпата, която днес ръкопляска на коронацията ти, е същата тълпа, която утре ще ръкопляска на обезглавяването ти. Хората обичат да има шоу.

Туп!

• Присмиват ли ти се - не ги е страх.

• И няма място, на което бих бил сега, освен тук!... И няма време, в което бих бил тук, освен сега!

• — Какво бихте направили, ако задам прям въпрос, Ваймс?
  — Ще ви отвърна с откровена лъжа, сър.
  — Тогава няма да го правя...
  — Благодаря, сър. Аз също. — диалог между Сам Ваймс и лорд Ветинари

• Отидох, видях, купих си тениска.

Трилогия "Номите"

Масклин

• От небето унило валеше. Валеше досадно. Валеше точно оня дъжд, дето е много по-мокър от нормалния; оня, дето се сипе на едри пляскащи капки; оня, дето си е изправено море с процепи тук-там по него.

• Какви ли не хора съм виждал. И, да ти кажа, ако строиш десет номи в редичка и им кажеш „Дърпай!“, двама ще бутат, пък други двама ще кажат „Моля?“.

Трилогия за Джони Максуел

Джони и умрелите

• Намираха се някъде сред високите плата на Азия, там където някога камилски кервани пренасяли коприната през 8 000 километра път, а сега разни откачалки с пушки се стреляха помежду си в различните имена на Бога.

• — Не бе - пак се включи Джони. - Картите таро са европейски окултизъм. Вуду е африкански.
  — Я не ставай тъп, американски е! - сряза го Клатето.
  — Не, не, американският окултизъм е това, дето Елвис Пресли не бил умрял и такива работи.

Други книги

Килимените хора

• Наричаха себе си Мунрунги. Което ще рече Хора или Истински човеци.
  Да започнем с това, че повечето племена обикновено се кръщават така. А после идва ден, когато племето се натъква на други хора и ги кръщава „Ония Хора“, или пък, ако денят се е случил лош - „Врага“. Само да се бяха сетили за някое друго име, като например „Още Истински Човеци“, щяха да си спестят сума ти неприятности по-нататък.

• На петия ден губернаторът на града свикваше всички племенни вождове на аудиенция насред Пазарния площад, за да им изслуша жалбите и болежките. Не че имаше навика да прави нещо, за да им помогне, ама нали поне ги изслушваше, пък и кимаше толкова начесто, че всекиму поолекваше - поне докато се прибере обратно вкъщи. На това му се вика политика.

• Дрехите му изглеждаха така, сякаш самички се бяха скупчили около него, да се посгреят.

• — Има ли още от тия краставици?
  — Те така правят — кимна Бейн. — Знаете ги. Отвътре. Също като в Джеопард. И в Земята на Високата Порта също.
  — Кой, краставиците ли?
  — Да, ама не и в Уеър — възрази Писмир. — Не и тук. Не мога да го повярвам! Не и в столицата! Със сигурност не!
  — Че кой ще ти се сети да проверява какво става в столицата? — парира го Бейн.
  — Като си говорим за това, аз да не би да съм ги очаквал в Джеопард! — подкрепи го Брокандо.
  — Ама ние за краставиците ли си говорим?
  — Да, но не и в… Уеър — отрони Писмир.
  — Така ли мислиш? Аз пък си го мислех същото за Джеопард.
  — Напоследък не пускат почти никого в града — обади се Ухльо Бухлоу.
  — Абе вие май не говорите за краставици, а?
  — Какво да ги правим?! — попита Писмир.
  — Накълцайте ги! — Глърк размаха войнствено една краставица."