Стефан Данаилов

Стефан Данаилов
Вижте също
	Статия в Уикипедия
	Материали в Общомедия

Стефан Ламбов Данаилов (1942 – 2019) е български актьор с над 150 роли в киното, театъра и телевизията, дългогодишен преподавател по актьорско майсторство за драматичен театър в Национална академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ), дългогодишен народен представител, политик от БКП/БСП (1975 – 2019), министър на културата от 16 август 2005 до 27 юли 2009 г.

В живота винаги ще има някой, който ще иска да се смачка, но много повече хора ще срещнеш, които ще ти подадат ръка. Запомни от мен - всички сме грешни, но достойните хора ходят изправени. — „Романът на моя живот“
На тези години е смешно да говоря за бъдещето. Разтоварвам и подреждам багажа на миналото, за да разбера къде съм в настоящето. И като че ли все пак мечтая за бъдещето, скришом ...
Да си спомняш, сигурно е удоволствие, но и проклятие. Безброй образи, думи и случки нахлуват в мен.
Отдавна ме канят да напиша книга за моя живот. Дълго отлагах, защото смятах, че има достатъчно време пред мен.
Обръщам се назад едва днес, на 75 години - за да подредя мислите си. Виждам, че не мога да се сърдя на живота си. Той ме е радвал и натъжавал, карал ме е да се усмихвам.
Може да звучи като клише, но мисля, че съм успешен човек. Честен, открит и весел.
Благодарен съм и не скривам радостта си от добрата дума.
Не съм плейбой, макар че и така ме наричаха. Аз просто харесвам и обичам жените.
Понякога нарочно дразня тези, които ме предизвикват. Правя го майсторски, все пак съм добър актьор.
Никога не съм живял с мисълта, че света е мой.
С годините все повече заприличвам на баща ми. Станах кротък, а бях буен като майка ми. Може би защото напоследък все по-често съм сам. Все по-рядко мога да изпадна в онези будни състояния на младостта.
Направиш ли парите свой Бог, той ще те прати по дяволите.
Ако една жена има акъл, може да те провокира всеки три минути. Всеки миг!
Женското тяло е хубаво нещо. Зависи на кого е и какво има вътре. Може да е изящно и фино, но празно и тогава е по-добре да си гледаш някоя скулптура.
Някак естествено Мери дойде вкъщи и заживяхме заедно, като семейство. Животът ни не беше лек, но пък имахме толкова много любов!
Мери беше умна и разбрана жена. Кой знае какви глупости щях да направя, ако не бях я срещнал. По онова време мнозина се чудеха какво прави с мен - един обикновен келеш. Това не съм го чувал, но го усещах. Характерът ми е такъв, лесно се хващам с нещо и после го зарязвам. Какво щеше да стане с мен, ако не я бях срещнал? Дали нямаше да се проваля след първия успех?
Страх ме е от смъртта! Не го крия. Аз съм егоист и не мога да си представя света без мен. Не че тук имам да свърша неща, без които не може. Не... Не знам другите хора как са, но аз се страхувам. Дано да съм кодиран за по-дълъг живот.
Мъжът е лабилно същество. Ранимо, уязвимо. Той е по-слабият. Да, в него е семката, но родът, плодът е там, на друго място. Затова жената е по-силната. Тя е тази, която решава. Една жена може да даде много на един мъж, може и да го срине. И не само в поезията, това е реалността.
Киното ме направи популярен и стана може би най-хубавата част от живота ми. Показа ме на публиката още преди да реша, че ще ставам артист.
Имам много приятели. С някои от тях не се виждаме по две-три години, но приятелството си остава. Допусна ли те до себе си, чувството е трайно.
В театъра се убедих, че добрата роля е съвкупност от много фактори: драматургия, режисьор, сценограф, композитор, партньори. В киното може да се спасиш, да минеш метър с чар, но на сцената няма как да стане. Затова разбрах, че театърът ми е важен. Апостол Карамитев ми каза: ,,Само театърът ще те крепи. Там можеш да бъдеш себе си, да търсиш, да се развиваш като актьор, да създаваш публика. А киното ще те използва заради младостта, заради външните дадености и после - айде, стига толкоз. Да дойде следващият!"
10 ноември 1989 г. ме свари в София. Беше работен ден, но аз нямах представление. Получих съобщение от Градския комитет на БКП, че ще има събитие. Провеждаше се важен пленум, а аз бях партиен секретар на Народния театър. Подготвих се да отида отново в големия салон на ЦДНА (Централен дом на народната армия). Там вече ни бяха събирали два пъти, без да съобщят какво се случва по върховете на партията. Не си спомням дали на третия път ни поканиха вътре, или разбрахме от телевизията, че Тодор Живков е подал оставка. - ,,Романът на моя живот"
Сещам се за историческия момент с репликата на президента Петър Младенов за танковете и последвалите събития. Като депутат тогава бях в парламента. Народът се трупаше пред сградата, а аз все още възприемах всичко на шега. Не можех да повярвам, че ще се стигне до сблъсъци. Дори се обадих от един стационарен телефон на Мери: ,,Донеси пушката, че тук става голям майтап!". Един познат от УБО мина и ме предупреди: ,,Ламбе, работите са много сериозни!". Помислих си: ,,Егати, дотам ли се докарахме...". В това време Младенов казал: ,,Най-добре е танковете да дойдат". Ние бяхме в заседание. Нешка Робева стана и се обърна към всички: ,,Занимавате се със щуротии, а вижте какво става навън!" - ,,Романът на моя живот"
Участвал съм в овладяването на доста кризисни ситуации в партията. Една от тях беше в началото на 90-те. Връщах се от Берлин, там снимах филм. Велислава Дърева и Анжел Вагенщайн ме чакаха на летището. Помолиха ме: ,,Ела да успокоим топката, защото в партията има напрежение, ще стане страшно!". Спорът беше за петолъчката над Партийния дом. Тогава не бях фактор в партията, а просто редови член. Задълженията ми на партиен секретар приключиха след едно бурно събрание в Народния театър, на което колегите щяха да ме разкъсат. За съжаление се разделихме на сини и червени. Всички се нахвърлиха върху мен, дори близките приятели и хората, на които помагах през годините. Единствено младите актьори ме подкрепиха. Евелина Борисова ми подаде бележка от тяхно име, на която пишеше: ,,Ламбо, ние сме с теб!". Болезнено го преживях. Трябва да отбележа, че преди 10-ти ноември 1989 г. никога не съм се занимавал с идеологическа работа, бях по-скоро профсъюзен деятел. Като партиен секретар решавах проблемите на актьорите и работещите в Народния театър - уреждах апартаменти, коли, карти за почивка, заеми, лечение... Когато можех, помагах и на други колеги от съсловието. Дърева и Вагенщайн настояваха спешно да отида на форума на партията, който се провеждаше в зала ,,София" на Партийния дом. Съгласих се. Салонът се пукаше по шевовете. Когато ми дадоха думата, обясних, че не нося в сърцето си петолъчката от върха на сградата. Че тя може би е била в сърцето на баща ми, на другарите, които днес ги няма, но не и в моето. Според мен трябваше да се освободим от нея като символ на миналото, за да започнем начисто и да създадем нормално общество. Доста радикално изказване беше - играх вабанк, но свърши работа. Махнаха петолъчката. Кой знае до какви сблъсъци можеше да се стигне, ако се бяхме заинатили!
Вторият случай, в който обърнах хода на събитията, беше свързан с влизането на България в НАТО. Д-р Петър Дертлиев още бе жив и аз споделях част от идеите му за демократично развитие на страната ни. В разни интервюта подхвърлях, че е редно да влезем в НАТО, защото там е пътят към Европа. На един от конгресите на БСП обобщих, че за да може България да се развива в правилна посока, тя трябва да стане част от Атлантическия пакт. И че това трябва да е позицията на нашата партия. Още преди моето изказване някои партийни членове започнаха да напускат залата, прилагаха познати номера - искаха да бламират решението по този въпрос чрез липса на кворум. Тогава Георги Първанов ме попита: ,,Готов ли си?". Да, бях готов, макар че зад мене седеше Сашо Лилов, а той беше против това решение. Излязох на трибуната и дръпнах емоциално слово за смисъла на европейското бъдеще на България. Не помня точните думи, но твърдя, че бях честен. След това журналистите отбелязаха, че в желанието си да убедя делегатите на конгреса съм пуснал сълзи. А истината е малко по-различна. В същия ден посрещнах приятели от Италия. Заведох ги на обяд, пихме ракия ,,Симеон". Направих си сметка, че гласуването ,,за" или ,,против" влизането в НАТО ще е в 17 ч. Прибрах се у дома и си легнах. Помолих Мери да ме събуди към 16:30 ч., за да се върна на конгреса. Първоначално нямах планове да говоря на трибуната. Но когато видях накъде отиват нещата, размислих. И изглежда са ми светели очите от ракийката, а журналистите бяха решили, че съм се разплакал от вълнение за Атлантическия пакт... Важното е, че убедих делегатите и днес съм категоричен, че това беше единственото разумно решение за страната. Когато влизахме в НАТО, президентът Първанов спомена, че заслуга за този исторически акт има и депутатът Стефан Данаилов.
Дълго отсъствах от партийната игра заради провала на правителството на Жан Виденов. Бях дълбоко разочарован.
90-те бяха мътни години. Мутри, пари в сакове... Голямо пребоядисване падна сред бившите комунисти. По едно време не се знаеше кой е кой. И аз се обърках. Отказах се от активната политика, но не и от партията. Защото съм последователен и лоялен човек, не обичам лъжата.
Повярвах в градивната промяна за кратко, когато дойде на власт екипът на Жан Виденов. Казах си: ,,Млади хора са, ще променят посоката!". Много помагах в тяхната кампания, обикалях като луд из България, надявах се... Все още не бях опознал клопките на властта. Имах илюзии.
Усетих, че потъваме, когато през 1996 г. беше издигната кандидатурата на Георги Пирински за президент на България. В НДК имаше голяма среща с него, беше поканена и творческата интелигенция. В кулоарите за първи път чух, че в страната няма жито. Приличаше на клопка, прибират житото и това е... Отидох при премиера. Бяхме на ,,ти", уважаваше ме заради безкористната ми помощ в неговата кампания и в тази на Краси Премянов, шефа на парламентарната група на БСП. Попитах директно, без заобикалки: ,,Жан, вярно ли е това с житото?". Той отговори: ,,Вярно е, нямаме с какво да го купим." Така и не разбрах кой му скрои номера. После дойде сривът на банковата система, инфлацията, хората загубиха много пари и имоти. И аз се опарих. Отдръпнах се, но не си и помислих, че мога да напусна партията.
Факт е, че има всякакви кретени в партийните структури, но там членуват и свестни хора. От опит знам, че партията може без всеки. Животът - също. Дори да си най-големият артист, един ден си отиваш. Идват други и те забравят.
Покрай подготовката за филма ,,Рекет" бях в Италия, когато стана първата промяна в кабинета на Жан Виденов. Издирваха ме с покана да стана министър на културата. А аз се криех. Бях сигурен, че няма да издържим.
Не бях от хората, които се месеха в работата на политиците и ходеха да дават съвети на ,,Позитано". Не че ми беше безразлично. Но започвах да свиквам със скандалите, нищо не можеше да ме изненада.
Не ми беше приятен начинът, по който СДС дойде на власт след уличните бунтове през 1997-а, но през първата година от управлението на сините някои сфери в държавата се стабилизираха.
Днес все по-често си задавам въпроси. Познавам много хора от т.нар. граждански обединения и се питам: Какви са те? Какво търсят? Вероятно и в бъдеще мнозина ще се стремят към властта по всякакви начини. Но дали ще има полза за хората по улиците?

Сигурно е, че каквото и да направя, винаги ще има подозрения дали не става дума за постановка на БСП или на някоя друга партия. Донякъде и затова напоследък не вземам отношение по много събития в страната. Около нас непрекъснато се търкалят слаби театрални постановки с по някоя ударна сцена в тях. Но мен вече никой не може да ме заблуди, аз съм професионален артист, а не аматьор.

Така се случи, че поради различни обстоятелства нямах възможност да отгледам свои деца. Но пък се посветих на студентите. С тях винаги съм бил безцеремонно честен. И те го знаят. Моите деца, моята надежда.
Ау, ти знаеш ли, че имаш страшни очи! - от филма ,,Дами канят" (1980 г.)
- На доктор всичко се показва, а на съпруг нищо не се казва.
- И на инструктор не се отказва. - диалог между Стефан Данаилов и Невена Коканова

Ти си била много яка бе, душа! Много здраво го стискаш тоя... волан. Ше го счупиш. - от филма ,,Дами канят" (1980 г.)
Спрете междуличностните противопоставяния и да се залавяме за работа! - призив към депутатите от БСП относно разногласията в партията
Сами се нацепиха. Уплашени са от нас! - коментар към основните политически опоненти на левицата преди парламентарните избори през март 2017 г.
Какви Цецки, какви Мецки, Радев говори три езика - коментар на Ламбо за избора на Румен Радев за президент на България през 2016 г.
Не забравям, че доверието е най-непостоянният капитал, който човек може да е трупал с десетилетия, а после само с един жест да го срине за дълго време. — пред в. „24 часа“
Животът ми не мина в преследване на цели. Аз съм артист и умея да давам, затова и получавам.
Общо взето генералите винаги са се съобразявали с майорите. Това е стара практика и историята го доказва. Капитаните и майорите са доста опасни. — пред bТВ в предаването „Тази сутрин“
В Трудовец се правеше много джанкова ракия, а всички къщи бяха непрекъснато гостоприемно отворени. — пред в. "24 часа", 01.2006
Не приемам 24 май да стане национален празник, макар че той е любимият ми празник. 3 март има своето безспорно място, и той е националният празник на България. — 3.03.2006