Стефан Данаилов: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ted Masters (беседа | приноси) м Премахната редакция 87113 на 95.42.190.143 (беседа): последен път; следващият път просто ще блокирам; това вече е абсолютна подигравка Етикет: Връщане |
Редакция без резюме Етикети: Редакция чрез мобилно устройство Редакция чрез мобилно приложение |
||
Ред 77:
{{цитат|Участвал съм в овладяването на доста кризисни ситуации в партията. Една от тях беше в началото на 90-те. Връщах се от Берлин, там снимах филм. Велислава Дърева и Анжел Вагенщайн ме чакаха на летището. Помолиха ме: ,,Ела да успокоим топката, защото в партията има напрежение, ще стане страшно!". Спорът беше за петолъчката над Партийния дом. Тогава не бях фактор в партията, а просто редови член. Задълженията ми на партиен секретар приключиха след едно бурно събрание в Народния театър, на което колегите щяха да ме разкъсат. За съжаление се разделихме на сини и червени. Всички се нахвърлиха върху мен, дори близките приятели и хората, на които помагах през годините. Единствено младите актьори ме подкрепиха. Евелина Борисова ми подаде бележка от тяхно име, на която пишеше: ,,Ламбо, ние сме с теб!". Болезнено го преживях. Трябва да отбележа, че преди 10-ти ноември 1989 г. никога не съм се занимавал с идеологическа работа, бях по-скоро профсъюзен деятел. Като партиен секретар решавах проблемите на актьорите и работещите в Народния театър - уреждах апартаменти, коли, карти за почивка, заеми, лечение... Когато можех, помагах и на други колеги от съсловието. Дърева и Вагенщайн настояваха спешно да отида на форума на партията, който се провеждаше в зала ,,София" на Партийния дом. Съгласих се. Салонът се пукаше по шевовете. Когато ми дадоха думата, обясних, че не нося в сърцето си петолъчката от върха на сградата. Че тя може би е била в сърцето на баща ми, на другарите, които днес ги няма, но не и в моето. Според мен трябваше да се освободим от нея като символ на миналото, за да започнем начисто и да създадем нормално общество. Доста радикално изказване беше - играх вабанк, но свърши работа. Махнаха петолъчката. Кой знае до какви сблъсъци можеше да се стигне, ако се бяхме заинатили!}}
{{цитат|Вторият случай, в който обърнах хода на събитията, беше свързан с влизането на България в НАТО. Д-р Петър Дертлиев още бе жив и аз споделях част от идеите му за демократично развитие на страната ни. В разни интервюта подхвърлях, че е редно да влезем в НАТО, защото там е пътят към Европа. На един от конгресите на БСП обобщих, че за да може България да се развива в правилна посока, тя трябва да стане част от Атлантическия пакт. И че това трябва да е позицията на нашата партия. Още преди моето изказване някои партийни членове започнаха да напускат залата, прилагаха познати номера - искаха да бламират решението по този въпрос чрез липса на кворум. Тогава Георги Първанов ме попита: ,,Готов ли си?". Да, бях готов, макар че зад мене седеше Сашо Лилов, а той беше против това решение. Излязох на трибуната и дръпнах емоциално слово за смисъла на европейското бъдеще на България. Не помня точните думи, но твърдя, че бях честен. След това журналистите отбелязаха, че в желанието си да убедя делегатите на конгреса съм пуснал сълзи. А истината е малко по-различна. В същия ден посрещнах приятели от Италия. Заведох ги на обяд, пихме ракия ,,Симеон". Направих си сметка, че гласуването ,,за" или ,,против" влизането в НАТО ще е в 17 ч. Прибрах се у дома и си легнах. Помолих Мери да ме събуди към 16:30 ч., за да се върна на конгреса. Първоначално нямах планове да говоря на трибуната. Но когато видях накъде отиват нещата, размислих. И изглежда са ми светели очите от ракийката, а журналистите бяха решили, че съм се разплакал от вълнение за Атлантическия пакт... Важното е, че убедих делегатите и днес съм категоричен, че това беше единственото разумно решение за страната. Когато влизахме в НАТО, президентът Първанов спомена, че заслуга за този исторически акт има и депутатът Стефан Данаилов.}}
| |||