Джек Лондон: Разлика между версии

{{цитат|Този човек беше му спасил живота, което значеше нещо, но освен това бе идеален господар. Други хора се грижеха за кучетата си от чувство за дълг и за да им вършат работа; той се грижеше за своите като за собствени деца, защото не можеше да постъпи другояче. Но той отиваше и по-далече. Никога не забравяше да им подхвърли добродушен поздрав или ободряваща дума, а да седне и дълго да им приказва ("да подрънка глупости", както го наричаше), доставяше не по-малко удоволствие на самия него, отколкото на тях. Торнтън обичаше грубо да стисне главата на Бък с две ръце, да опре челото си в неговото и така да того люшка напред-назад и да го ругае с мръсни думи, които за Бък бяха думи на обич. За Бък нямаше по-голяма радост от тази груба прегръдка и звука на тихо мърморените ругатни – при всяко поклащане напред и назад му се струваше, че сърцето ще изскочи от гърдите му, толкова велик беше неговият възторг. А когато господарят го пускаше и той скачаше на крака със засмяна усптауста, с щастливо светещи очи, с напиращ в гърлото неизстръгнал се лай и тъй заставаше неподвижен, Джон Торнтън с дълбоко уважение възкликваше: <br/>– Господи! Остава само и да заговориш!|||This man had saved his life, which was something; but, further, he was the ideal master. Other men saw to the welfare of their dogs from a sense of duty and business expediency; he saw to the welfare of his as if they were his own children, because he could not help it. And he saw further. He never forgot a kindly greeting or a cheering word, and to sit down for a long talk with them (“gas” he called it) was as much his delight as theirs. He had a way of taking Buck’s head roughly between his hands, and resting his own head upon Buck’s, of shaking him back and forth, the while calling him ill names that to Buck were love names. Buck knew no greater joy than that rough embrace and the sound of murmured oaths, and at each jerk back and forth it seemed that his heart would be shaken out of his body, so great was its ecstasy. And when, released, he sprang to his feet, his mouth laughing, his eyes eloquent, his throat vibrant with unuttered sound, and in that fashion remained without movement, John Thornton would reverently exclaim, “God! you can all but speak!”}}