Георги Мишев: Разлика между версии

* ''Като взех дѝпломата, във в. "Септемврийче" имаше свободни места и можеха да ме назначат. Но нямах жителство. Озовах се в междинно състояние. Вестникът ме прати окръжен кореспондент в Ловеч. Няколко години живяхме там, — казва Мишев, а съпругата му уточнява: "Десет". — Десет бяха и през цялото време правех какви ли не опити да получа софийско жителство. Няма и няма! Къде ли не са ме водили приятели! Веднъж Камен Калчев ме заведе при тогавашния столичен кмет Георги Петков. Камен вика: "Кметът знае кой е Камен Калчев, не може да ми откаже. Ти ще вземеш твоя книжка и ще му я занесем." Речено-сторено. Приема ни кметът, сядаме, разказваме проблема. "Разбира се, другарю Калчев", великодушно каза кметът и натисна едно копче. Появи се чиновник с папка. "Стефанов – пита Петков, - може ли един млад писател да стане жител на София?" Папката се разтвори. Стефанов чете, чете и накрая отсече: "Не може, другарю Петков. Милиционер може, пожарникар – може, [[писател]] – не!" <br>"И за телефон се борихме десет години" — вмъква съпругата и Мишев захваща нов сюжет. — Все ходатайства. Цял живот ходатайства. Когато вече имахме къща, нямахме телефон. Веднъж актьорът Георги Русев се изуми: "Как така нямаш телефон?!" Казвам: "Ми нямам, пуснал съм молба, но липсвала техническа възможност". Русев начаса се сети: "Чакай бе, с министъра сме живели заедно на квартира." Отиваме при министъра, секретарки хвърчат за кафета. Като ни чу дерта, министърът махна с ръка: "Че това проблем ли е!" Вдигна една слушалка и нареди: "Иванов, утре в 12 ч да ми позвъниш от телефон в Панчарево!" Даде указания на Иванов, а на мен ми заръча: "Утре до 12 ч у вас да има човек непременно." Викам: "Ще има, как няма да има, само и само да стане" … На другия ден чакаме. Става 12 ч, става 13 ч – никой. Мина месец. Пак ме среща Георги Русев, пак разиграваме същата история с посещение при министъра. Накрая аз предложих: "Георги, дай да повикаме министъра на баница вкъщи, тъкмо да види на място има ли техническа възможност или няма." Дойде министърът, яде баница, същата, каквато и вие сега ядете. Разбира се, пак нищо не стана. Минаха години. Един ден гледам един човек се покачил на една стълба и човърка нещо в стълб. Ти какъв си, питам го, техник ли си, има ли възможност да прокараме тука един телефон. Има, отвръща той, 18 чифта са свободни. Ма как 18, изумявам се. Така 18, ей ги, показа ги той. Слезе от стълбата, дойде и прокара телефона. Обобщение: "Това е българска телефонна сага. В [[България]] всичко е направено така, че да се мъчиш. Чудил съм се защо. Отговарям си – за да могат хиляди да живеят около една уж мъчна работа. Номерът на българина е да не работи, но да живее добре."'' <ref name="gm_trud"/>

* ''По [[наследство]] се предават [[болест]]и и [[пари]]."'' <ref name="gm_trud"/>