Бай Ганьо: Разлика между версии

* ''Аз, грешен човек, от [[душа]] се [[смях]] на бай Ганювото приключение. Бедният! Тренът маневрирал да влезе в друга линия, а бай Ганю тичал, горкият, цели три километра да го гони – зер килимчето му вътре!... <small>(т.1, с.8)</small>

* ''– Ами ти от бързане забравил си да заплатиш бирата си, бай Ганю. <br/><br/>– Аз я платих. <br/><br/>– Имал си бол пари – платил си я. Я качвай се, качвай се по-скоро да не припкаме пак подир машината[[машина]]та – каза наставнически бай Ганю.'' <small>(т.1, с.9)</small>

* ''Имал си бол [[пари]] – платил си я.'' <small>(т.1, с.9)</small>

* ''Из пътя, като срещахме нещо по-забележително, аз все считах за нужно да указвам и обяснявам на бай Ганя, но забележих, че той неохотно ме слушаше и току пропущаше сегиз-тогиз равнодушно по някое "А, тъй ли е?" или "Знам аз", с което, види се, искаше да ми се препоръча, че не е прост. Или пресичаше думата[[дума]]та ми с някой [[въпрос]], съвсем неподходящ с това, което му обяснявах. Разказвам му например нещо за паметника на Мария Терезия на площада между Музеите, а той ме дърпа за ръкава: <br/><br/>– Я виж, онази там, със синия фустан, а? Как ти се вижда? А бе я ми кажи, как ги познавате вий коя е такваз, коя не е? Аз много пъти съм се бъркал, а? – Бай Ганю допълва въпроса си с едно дяволско подмигване.'' <small>(т.1, с.15)</small>

* ''Той се огледа по стените на коридора, потърси някой гвоздей да закачи възела си; той мисли, че щом е стена, трябва да има и гвоздей по нея, и се обръща към мене: <br/><br/>– Ама простя работа тези немци, един гвоздей не им стига ума да забият, па казват, че ние сме били прости. <br/><br/>Като се убеди окончателно в простотията на немците, бай Ганю сложи нерешително кърпицата си с мускалите пред входа на стаичката си, за да му са пред очите, доде се изкъпе.'' <small>(т.1, с.16)</small>

* ''Впрочем с нечистотата не можем зачуди българите: не можем накара и най разпалената [[фантазия]] да си представи нещо по-нечисто от туй, което може да ти представи самата действителност...'' <small>(т.1, с.18)</small>

* ''Из пътя не се минуваше без [[комедии]].'' <small>(т.1, с.26)</small>

* ''Ний се сговорихме да опитаме докъде може да стигне потребността на бай Ганя за удобства и той почна чистосърдечно да дава [[храна]] на нашето [[любопитство]]: <br/><br/>– Я се поотмести малко към края да си сложа и другия крак. Ха така! Браво! Е-е-е-х! Майка му стара! Кеф! Я чувайте машината какво прави: тупа-тупа, тупа-тупа! Фърчи!... Много обичам така да се обтегна. Отвъд тясно. Па и другарите – прости хорица, какво ще приказваш с тях?... Какво ядете там, круша ли? Браво! Я да видим, тъй както съм легнал, мога ли изяде една круша. Благодарим! Отде ги взимате вий тези неща? <br/><br/>– Купуваме ги – отговаря едва сдържано един от нас. <br/><br/>– Тъй ли? Браво! – одобрява той с пълни от сочната круша уста. – Аз обичам круши.'' <small>(т.1, с.27–28)</small>

* ''– Аз ми дойде на ума[[ум]]а, че е скроена работата[[работа]]та, ама хайде, рекох. Е дайте тогаз барем една цигарка и едно коняченце. <br/><br/>Дадохме му цигарка и коняк и той си отиде в свойто купе, при простите хорица. <br/><br/>– Страшни диванета са туй учените – зачу се след малко бай Ганювият глас в съседното отделение; – аз не зная как ги търпят такива на служба. Ама чакай, ще се върне бай ти Ганю в [[България]], па видя щем кой е кум, кой е сват.'' <small>(т.1, с.29)</small>

* ''– Аз имам чушки в дисагите си – съобщи ненадейно бай Ганю. Той гореше от [[желание]] да си разтрие една чушчица от дребните в супата, която се показа съвсем бледна за неговия стомах, но се стесняваше да извади чушки, да не го помислят за простак, та искаше по-напред да сондира стопаните. <br/><br/>– Да? Имате чушки? – обади се Иречек. <br/><br/>– Как не, нося си аз чушки; нали знаете, "Българйя майка мила" не може без лютичко – казва иронически бай Ганю и без да чака повече, скача от стола, спуска се в кабинета, домъква дисагите си, прикляква над тях гърбом към стопаните и донася на трапезата две чушки. <br/><br/>– Две стигат за петима ни, страшно са люти – заявява той, като изтърсва половина чушка със семките в чинията си и остатъка любезно предлага на стопаните: – На, заповядайте, разтрийте си, хе, хе, хе, по български! Не, не, разтрийте, слушайте мене и ще видите какво нещо е. Е, вий знайте: насила [[хубост]] не става. Чакайте аз да си разтрия, че да ви покажа какво се вика супа. <br/><br/>И наистина, бай Ганю разлюти супата си до такваз степен, щото един непривикнал [[човек]] би се отровил. И почна да сърба; ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се сдавят, не могат го заглуши. Едри капки пот му замрежиха челото и като че се стремяха да рукнат в чинията му. Бай Ганю сръбне веднъж откъм върха на лъжицата, остави лъжицата и затисне лютата влага с два-три залъка хляб; пак вземе лъжицата, сръбне супа, смръкне с носа си навътре и пак два-три залъка хляб. <br/><br/>– Я ми подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хляб ядете – учудва се бай Ганю. – На Българйята дай хляб; ние много хляб ядем; да не се хваля, ама с таквази чорба, пърдон, с таквази супа цял самун хляб изядам. Бас държа. <br/><br/>Бас не държаха, но и без това бай Ганю унищожи доста хлебец. <br/><br/>– Туй винце отде го вземате – любопитствува бай Ганю, не че го интересува отговорът, а така, да намери предлог за още някоя чашка. <br/><br/>– Купуваме го – отговаря стопанинът, – добро ли е ? <br/><br/>– А-а! Чиста стока! Купувате го, а? Я подайте шишето насам. Каквото се е запалил стомахът ми от чушката като нажежено желязо, да ливна сега цялото шише, ще зацвърчи отвътре. Ех, у нас винце, половин лев оката, като му светнеш една окица – тука ли си!... А, оригнах се, прощавайте: туй малко просташко пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!... <br/><br/>Обедът у Иречека благодарение на бай Ганя излезе доста оживен.'' <small>(т.1, с.43–44)</small>

* ''– А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра... Знайш, алъш-вериш е то, не е шега… Па да ти кажа ли правичката… (Тука дали няма някой да ни подслушва?) Да ти кажа ли правичката? И едните, и другите са маскари!…Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!… Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!… Търговийка[[Търг]]овийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата – не може. Не си ли с тях – спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли? Хубаво, ама като не им клатиш шапка – [[дявол]] не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам...'' <small>(т.1, с.45)</small>

* ''– …Тука не можеш да ги разбереш коя е слугиня, коя е господарка, все лъскави, все чисто облечени. Изпречи се някоя насреща ти, хили се така мазно-мазно, мислиш, слугиня е, закачиш я, вземеш си беля на главата; изпречи се друга, хубавичка, смирена, мислиш, ха това е господарката, станеш й на крака, поканиш я да седне, тя се срами – хелбетя! – говориш й с [[политика]], па сетне я видиш, че ти чисти ботушите!'' <small>(т.1, с.50)</small>

* ''Възпитанието[[Възпитание]]то, нравственият мир на европееца, домашната му обстановка – плод на вековна традиция и постепенно усъвършенствуване умственото движение, – обществените [[борби]] и начинът на воденето им, музеите, библиотеките, филантропическите учреждения, изящните изкуства, хилядите проявления на прогреса[[прогрес]]а не обременяват вниманието на бай Ганя. '' <small>(т.1, с.56)</small>

* ''"Чунким баща ми все опери е слушал" – каже бай Ганю и обаян от този принцип на окаменелост и ултраретроградство, не се стряска твърде много от "новата [[мода]]", т. е. от цивилизацията.'' <small>(т.1, с.56)</small>

* ''Аз наблюдавах отстрани как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата ([из газетите – бел.цит.)], усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно "браво"! По едно време, препълнен, види се, с възхищение, обърна се към мене: <br/><br/>– Ех, че ги нацапали! Я слушай да ти прочета…<br/><br/>– Извинете, господин Балкански, поне тука искам да успокоя ушите си от тази политика – казах аз и станах от стола си, – сбогом! <br/><br/>– Ама ти чуй само това: "Онази разбойническа сган от сводници, крадци и мръсници, които си въвират муцуните в нечистотиите… " Чакайте, по-нататък е още по-хубаво!… <br/><br/>– Не, не! Сбогом, господин Балкански – извиках аз решително и излязох.'' <small>(т.1, с.68)</small>

* ''А бай Ганю върви ли, върви подире ми и все мъмре, но остави вече бабаитския език и почна в миньорен тон: "Я чувай, бай Василе, почакай малко бе, моля ти се бе, бай Василе, българи сме най-сетне… "<br/><br/>И представете си, господа, в този момент аз съжалих бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите… но съжалих го: в тънките вибрации на тона, с който той изговори последните [[думи]], моето ухо схвана една нежна нотка, която се таила и се таи в сърцето на бай Ганя, но рядко – боже, колко рядко! – се появява… Не зная, може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви кажа, господа, че в този момент аз инак погледнах на бай Ганя; като че някой ми внуши: "Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото[[зло]]то не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганю е деятелен, разсъдлив, възприемчив – главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър [[ръководител]], и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганю е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна [[сила]], която очаква само морален[[морал]]ен импулс, за да се превърне в жива сила..."'' <small>(т.1, с.72)</small>

* ''Същият бай Ганю, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има импозантна външност и [[чувство]] на собствено [[достойнство]] и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из [[Европа]], Европа му станала като таквоз… като нищо.'' <small>(т.1, с.82)</small>

* ''– … Отговорил[[Отговор]]ил им: изборите[[избори]]те са свободни, ха-ха-ха!… <br/><br/>– Ха-ха-ха! – кикотят се Гочоолу и Дочоолу. <br/><br/>– Страшен дявол, да го вземе мътната. [[Свобода]] ли? Нà-а свобода! Ще видят те в неделя една свобода, че ще я помнят до живот.'' <small>(т.1, с.98)</small>

* ''– Страшен си дявол, бай Ганю, изучил си ги тия пущини на пръсти! – казва с благоговение Гочоолу. <br/><br/>– Хубава работа! Защо съм Ганю Балкански, ако няма да зная и този занаят. Ти, господине мой, тури ме в която щеш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара! Само дай ми околийския с жандармите и ми дай 1000-2000 лева. Да ти събера аз тебе, приятелю мой, ония ми ти синковци от кол, от въже, тъй 40-50 прангаджии и да ги наредя в две-три кръчми по краищата, да им подложа по ведро на глава, па да им извикам: "Ха бакалъм! Да живее България!" Хе-е! Тука ли си, Пенке ле!… Като накървят ония ми ти изпъкнали очи, като почнат да вадят от поясите ония ми ти ножове, да ги бучат по масите, като дигнат една олелия с ония ми ти прегракнали, дрезгави гласове – [[страх]] да те побие! Па земи, че поведи през нощта тази страхотия през сред града… Опозиция ли?… Дяволът не може да ти излезе насреща! Прекарай ги край къщата на някой противник… Мале мила! Като разтворят ония ми ти гърла!… От един сахат място да ги чуеш, мравки ще запъплят под кожата ти, като на таралеж ще ти настръхнат косите!… Па свикай селските кметове и писари, па им светни с очи, па им скръцни със зъби, па им посочи тия синковци… Избиратели ли?… – И сянката им няма да видиш!'' <small>(т.1, с.100)</small>

* ''[[Млад]], [[образован]], малко [[идеалист]], повече мечтател[[мечта]]тел, с [[любов]] в сърцето, с вяра в доброто[[добро]]то, с [[надежда]] на бъдещето[[бъдеще]]то, той не беше още кален в действителността[[действителност]]та, в живота. Безгрижен до самозабравяне, непоправим [[оптимист]], привикнал на всичко да гледа от добрата му страна, той беше доверчив до наивност, до [[глупост]].'' <small>(т.1, с.107)</small>

* ''Ти ми казваше едно [[време]], че вярваш още в българския народ. Хайде де! Не се подигравай! В кого вярваш ти ? В това ли рабско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му. <br/><br/>Народа, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство[[герой]]ство, презрителното хъркане отгоре – музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата[[съдба]]та, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели[[приятел]]и и спасители, той нямаше нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй "практичен" и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена…<br/><br/>Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? – Идеали? – Суета, вятър!…'' <small>(т.1, с.114)</small>

* ''– … Да ви кажа ли? А? Господа! [[Вестник]] да издаваме! – изтърсва бай Ганю и на лицето му изгрява тържество. <br/><br/>Ако някое морско чудовище се вмъкнеше в онзи момент в стаята на нашите събеседници, то едва ли би могло да увеличи поражающето впечатление, което произведоха последните думи на бай Ганя. В първата минута като вцепенени, в следующата – Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина почнаха да се споглеждат плахо-плахо, като че се питаха: "Да не е изхвръкнала, не дай боже, някоя чивия на бай Ганя ?" Не иде ни да се засмееш, ни да го съжалиш. Ще кипне.'' <small>(т.1, с.119)</small>

* ''– … Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно. Ами как! … Нали е работа да омаскарим тогоз-оногоз – за туй нещо не се иска кой знае каква [[философия]].'' <small>(т.1, с.119)</small>

* ''Но бурята на диви страсти[[страст]]и, бушующа в течение на цял ред години, но деморализующето влияние на деморализуваната преса, но грубият всепоглъщающ материализъм, но възможността[[възможност]]та за леко обогатяване при едно приспиване на съвестта[[съвест]]та по примера на ръководящите елементи – всички тия явления са покрили с такъв дебел слой техните по-чисти чувства, щото е нужно една цяла, не по-малко дълголетна и нова в същността си епоха да разкопава този слой от мерзости, додето изпъкнат като остатъци от минало [[величие]] тия заровени чисти чувства.'' <small>(т.1, с.120)</small>

* ''– Ти, Данко, остани, ний с тебе ще пишем антрефилета. <br/><br/>– Добре. Заръчай сега да донесат мастика и мезе и да почнем работата. Па да не домъкнат пак кисела бамя, гледай там някое мезе по-като хората – тук вестник има да се пише, не е [[шега]]. <br/><br/>Донесоха мастика и мезе. Ама ще попита бай Манолчо, какво мезе? То не е важно, важното е, че бай Ганю и Данко Харсъзина се запретнаха да ръководят общественото мнение. <br/><br/>– Данко бе, нашия комшия страшно ми се пери, учен бил, честен бил и н'ам какви дивотии. Да му теглим ли един калай? <br/><br/>– Калай не, ами със земята барабар го направваме – заявява специалистът на псувните. <br/><br/>И почва се писането… "Научаваме се, че…" – пише бай Ганю и излага върху един лист бяла хартия такива черни хули срещу своя съсед, за каквито не само че не се е "научавал" някой път, но нито насън му са минавали. Пише бай Ганю, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, той я зачерква и пише хайдук, но тая дума е станала обикновена, бай Ганю добавя пладнешки и я съединява с едно фатален. Съседът, жена му, децата му, родът му – излизат под перото на бай Ганя феноменални изверги… Той чете своето произведение на Данка Харсъзина. Данко, със светнали от мастиката очи, поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата. <br/><br/>– Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъскаай! – гърми Данко Харсъзина, като че командува някое артилерийско сражение…'' <small>(т.1, с.124–125)</small>

* ''– … Нейсе. Качих се аз горе, ама преди да се кача, хвърлих едно око в долните стаи – трапезите наредени чиста работа. Събра се свят. Почакахме и тука малко и излезе княза с княгинята. Този път те по християнски бяха хасъл стопанин и стопанка. Раздадоха ни по едно яйце... <br/><br/>– Ръка целувахте ли пак? <br/><br/>– Е, хелбетя… А бе аз за такваз трапеза и сто ръце би целунал. Нейсе. Мина се и туй митарство, че като се урнахме, брате мой, из стълбите надолу… Ако щеш, вярвай, ако щеш, не, аз през три стъпала се мятах, щях да се блъсна в огледалото, ама не оставих да ме превари никой. Докопах хайвера, че като задълбах лъжицата, ако е било по-малко от половин кило – [[грях]] да ми е на душата. Оная ти риба майонез, ония ми ти закуски, имената им не зная, че като зинаха ония ми ти уста… Остави се!… Ядох, ядох, тъпках… и досега се чудя как не ми се пръсна стомаха. Ами пиене… Кога съм си отишъл, как съм си отишъл – заколи ме, не помня… Уфф!… Още ме боли главата от туй пусто шампанско… Че остави това, ами като взех, че си наблъсках джебовете с пасти, па те меки, да ги вземе дявола, че като се размазаха из джеба ми…'' <small>(т.1, с.128–129)</small>

* ''За бай Ганя е приказката… Та това де, не можеше ли, рекох, да се мине без него? Защо трябваше и той да представлява българският народ ? Ама ще речете, че той не е официален делегат. Все едно. Щом ходят да го интервюират кореспонденти от важни вестници и неговите думи като оракулско предсказание се разнасят чрез печата по целия свят – иди сетне доказвай, че чрез бай Ганювите уста не глаголи народът български…'' <small>(т.1, с.131)</small>

* ''И защо ще бутат опозицията – тя нека си дига гюрултия, кой я слуша. Нашите си сучат мустака, па им се подсмиват. Властта[[Власт]]та в ръцете им – не искат да знаят.'' <small>(т.1, с.134)</small>

* ''Идеали[[Идеал]]и! Бошлаф! Личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да преследваме.'' <small>(т.1, с.141)</small>

* ''Стига подвизи! Па знаеш ли какво – я вземи, че зарежи и твоята пуста [[поезия]]. То бива, ама когато в кесията вятър вее, а пък сега, слава богу, понаредихме се.'' <small>(т.1, с.141)</small>

* ''Те ще почнат сега, разни хлапетии, разни социалистчета, идеалистчета, да те джавкат, ама хич окото да ти не мига! Прави си оглушки, па си гледай кефа, па хем си гледай кефа, хем им се подсмивай на акъла. То се знай. Те защо ще те джавкат? Мигар за някоя твоя измяна, за измама, от разочарование ? Йоо! От [[завист]]? Разбира се! Без съмнение! Без съмнение от завист!'' <small>(т.1, с.141)</small>

* ''ПравиПравѝ си оглушки, па си гледай кефа…'' <small>(т.1, с.141)</small>

* ''Дръж по-често такива речи[[реч]]и, за да вдъхнеш по-голямо [[доверие]] на големите капии... па си гледай кефа! Че щяло младото поколение да негодува, че щял народът да се вълнува – хич окото ти да не мига! Народът! Народът е стадо, като му завъртиш сопата… Па най-сетне аз ли ще те уча на тия работи!…'' <small>(т.1, с.143)</small>

* ''…Но какво да правиш, пери гащичките, па си обръщай главата настрана, политиката[[политика]]та така го изисква.(т.1, с.148)</small>