Сбогом, моя кралице: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
VanHelsing (беседа | приноси) Редакция без резюме |
VanHelsing (беседа | приноси) Редакция без резюме |
||
Ред 2:
:'''Сидони Лабор:''' ''Разбирам кралицата, когато с часове разглежда тъканите, тя забравя коя е.''
:'''Бродировачката:''' ''А аз никога не забравям коя съм.''
:'''Братът:''' ''Това е самоубийство!''
:'''Кралят:''' ''Не, господин братко, това е необходимост.''
:'''Братът:''' ''Постъпвате против [[здрав]]ия [[разум]].''
:'''Сидони Лабор:''' ''Народът аплодира краля.''
:'''Моро:''' ''Защото държа [[реч]] прав и без шапка. Аплодираха не краля, а гражданина – такъв, както всички други.''
:'''Сидони Лабор:''' ''Знаете ли какво ме тревожи най-много, мосю Моро. Всеобщата недоброжелателност към кралицата.''
:'''Моро:''' ''Знам за силните ви [[чувства]] към Мария-Антоанета.''
:'''Сидони Лабор:''' ''Аз съм й само прислужница. Или по-точно прислужница на книгите в библиотеката на Нейно Величество. Чувствата тук нямат място.''
:'''Моро:''' ''Толкова [[млад]]а, а вече сляпа. Разберете: вашата [[любов]] към кралицата ви прави твърде снизходителна към нейните капризи. Габриел дьо Полиняк – това е прищявката, която й струва твърде скъпо. И за която тя плаща и досега.''
:'''Моро:''' ''Преди десет години маркиз дьо Вокульор се настани в тази дупка във Версай. Макар да казват, че има прекрасен дворец. И то само за да може да вижда как два пъти седмично кралят минава по галерията…''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Знаете ли с какво ме очаровахте. Не толкова с вашите черти и вашата младост. Тя е пропита във всяко ваше движение.''
:'''Сидони Лабор:''' ''Но и вие сте млада, Ваше величество.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Бях млада… Искам да ви задам един [[въпрос]].''
:'''Сидони Лабор:''' ''Готова съм да отговарям на всеки въпрос на Ваше величество, доколкото ми позволяват скромните възможности.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Случвало ли ви се е да се чувствате увлечена от [[жена]] и да страдате, ужасно да [[страдание|страдате]], когато я няма. Затворя ли очи, дълго време си представям овалното й лице, нежната й кожа, насмешливите проблясъци в очите й.''
:'''Сидони Лабор:''' ''Струва ми се, че се сещам за кого говорите. Завиждам на тази, която е дарена с такава страстна [[дружба]].''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Дори в този труден час, си мисля само за това, че нея я няма. ''
:'''Сидони Лабор:''' ''Достатъчно е само да поискате…''
:'''Мария-Антоанета:''' ''О, не. Габриел дьо Полиняк, не е такъв [[човек]], на когото може да се заповядва. Именно това ме плени, когато за пръв път я видях в Трианон. Държеше се все едно че е в собствения си дом. Свободно и естествено, сякаш винаги е живяла там. Габриел никога не се е старала да ми се хареса. Но аз обичам тази нейна освободеност. Може би ви се струва странно, че сега тя не е до мене, въпреки че толкова ми е необходима. Аз съм кралица на [[Франция]]. А нейният отговор е вбесяващ. Принудена съм да призная, че съм нейна пленница. Преди два часа помолих мадам Кампан да я повика. А Габриел дьо Полиняк отговорила, че е отегчена!? Какво значи отегчена? Какво съм направила, че да и стана толкова неприятна?''
:'''Сидони Лабор:''' ''Ако позволите, ще се опитам да постигна това, което мадам Кампан не успя. Мога по-добре да подбера думите си, за да я убедя. Тези думи са ми познати от [[книги]]те, които ви чета с такова увлечение. ''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Опитайте.''
:'''Моро:''' ''Какво смятате да правите?''
:'''Сидони Лабор:''' ''Ще остана с кралицата, колкото е необходимо.''
:'''Моро:''' ''Дете мое, струва ми се, че нещо ви тежи на душата.''
:'''Сидони Лабор:''' ''Не мога да си представя как бих се чувствала, ако кралицата беше напуснала Версай. А вие, мосю Моро?''
:'''Моро:''' ''Аз? Аз ще водя архивите. До самия си край.''
:'''Мадам Кампан:''' ''Във Версай аз нямам [[приятел]]и.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Как желаех това заминаване. Никога нищо друго не съм желала толкова силно. Изтърпях нечувани мъки. (Обръща се към Полиняк) Ако кралят се беше съгласил, ние с вас щяхме да бъдем спасени. Скъпа моя приятелко. (Отива при нея на дивана и я прегръща.) Колко се разтревожих. Помислих си, че сте болна. Гнетяха ме тежки [[мисли]]. Но вие сте тук. Такава цъфтяща. Колко сте прекрасна в тази зелена рокля. С цвят на вода, на трева…''
:'''Габриел дьо Полиняк:''' ''С цвета на нефрита или на млад крокодил... ''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Грешите, скъпа. Няма и помен от млад крокодил или от зелен спанак. ''
:'''Габриел дьо Полиняк:''' ''Цвета на коприната... Или цвета на завистта.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''[[Завист]]та е може би най-разпространеното чувство на този свят. Всички се стремят да заемат по-високо място от другите.''
:'''Габриел дьо Полиняк:''' ''А тези най-отгоре започват да се карат. ''
:'''Мария-Антоанета:''' ''(Притиска се плътно до нея.) Бих искала винаги да сте с мене. Действате ми като ободрител. Видяхте ли тази сутрин онези мрачни лица. Те са като врани, усетили леш. (Докосват си ръцете.) И изведнъж видях вас – толкова жизнерадостна в тази рокля.''
:'''Габриел дьо Полиняк:''' ''Нежно-зелено. Цветът на надеждата.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''И вие го облякохте заради мене?''
:'''Габриел дьо Полиняк:''' ''Само заради вас, мадам.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Моя любима приятелко. Трудно е да преценим [[ненавист]]та, която ни обкръжава. Аз ви я навлякох на вас. Заради мен народът иска и вашата глава. Знаете ли какво научих на сутрешното съвещание? Вчера заклали една жена – направо в каретата й. Убийците й я взели за вас. Вече не им стига да палят нашите изображения. Те искат нас самите, нашата плът и нашата кръв. (Целува й ръката.) Затова, скъпа Габриела, умолявам ви, избягайте от Франция заедно със семейството си.''
:'''Габриел дьо Полиняк:''' ''Мадам е несъмнено права. Ще си отида, ако е необходимо. ''
:'''Мария-Антоанета:''' ''(обляга се на канапето, готова да заплаче) Не казвайте нищо. Идете си. (Полиняк става и тръгва.) Почакайте! (Полиняк спира в средата на стаята, а Мария-Антоанета се хвърля към нея и я прегръща.) Искам за последен път да вдъхна аромата на вашата младост.''
:'''Габриел дьо Полиняк:''' ''Не мислете, че съм ви изоставила.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''(Все още прегръщайки я.) Но вие го направихте. Вие вече ме напуснахте. (Полиняк излиза бързо от стаята, а Мария-Антоанета се задавя в сълзи)''
:'''Мадам Кампан:''' ''Адестин, донесете солите.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''(Развиквайки се към придворните.) Не искам нищо и никого. Оставете ме! Оставете ме!''
:'''Мария-Антоанета:''' ''(към влезлия крал) На какво дължа тази [[чест]], мосю? Никога не насочвате пътищата си насам.''
:'''Кралят:''' ''Само ако знаех накъде да насоча пътищата си, мадам. И аз съм също толкова объркан, колкото и вие.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Имате паяжина на косите си.''
:'''Кралят:''' ''Разхождах се.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Под сводовете?''
:'''Кралят:''' ''Е, дъждът беше твърде силен. Нямаше как да се разходя по покривите.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Ето, на. Дочакахме го. Сега ние с вас сме затворници. ''
:'''Кралят:''' ''Току-що говорих с мосю Байи. Назначен е за кмет на Париж. Вчера го посрещнаха с Отел-де-Вил с голямо въодушевление.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''И какво ви каза мосю Байи.''
:'''Кралят:''' ''Каза ми нещо твърде тъжно: народът иска не само хляб, но и [[власт]]. Как може да се желае власт. Мислех, че властта е проклятие, което наследяваш срещу собствената си [[воля]]. Проклятие, скрито под пурпурна мантия.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''И какво още каза?''
:'''Кралят:''' ''Че трябва отново да повикам мосю Некер и да го обявя за депутат.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Ще отидете в Отел-де-Вил...''
:'''Кралят:''' ''Знаете, че не обичам насилието, но ако трябва да се върви, ще отида до края.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Щом това е волята ви, ще отидем двама.''
:'''Кралят:''' ''О, не, мадам. В Париж ще отиде само кралят, единствено кралят. ''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Не отивайте. Моля ви. Ако ви убие някой фанатик...''
:'''Кралят:''' ''Такъв е моят [[дълг]].''
:'''Мария-Антоанета:''' ''За какъв дълг ми говорите? Да ви убият? Да се окажете в плен? Да напуснете децата си? Кога отивате?''
:'''Кралят:''' ''Утре.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Ескортът ви добър ли е?''
:'''Кралят:''' ''Ако се поява в Париж с ескорт, ще предизвикам народа. Ще ме съпроводят маршал дьо Бово и видеадмирал Д'Естер.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Това е безумие.''
:'''Кралят:''' ''Не, мадам. Това е гласът на разума.''
:'''Мадам Моро:''' ''Кралицата през целия си живот не е отворила и не е затворила нито една врата.''
:'''Сидони Лабор:''' ''Знаеше ли, че Алис се канеше да се омъжи?''
:'''Онорин:''' ''Разбира се. За Антонен. Братовчед му служи при краля.''
:'''Сидони Лабор:''' ''А на мен защо не сте ми казали?''
:'''Онорин:''' ''Защото ти самата нищо на никого не казваш. Не знаем откъде си. Имаш ли родители? Живи ли са или не? Къде си се родила? Ние се познаваме вече четири години, а аз нищо не зная за тебе. Само тайни и тайни. Ти живееш с книгите, ни животът не е само книги. И не само кралицата.''
:'''Абатът (преобличайки се в дрехите на кочияш):''' ''Важното е да стигнем до Швейцария – цели и невредими. Как изглеждам в тези дрехи, Полиняк? ''
:'''Херцог дьо Полиняк:''' ''[[Време]]то сега е такова, че главата на кочияша се държи по-здраво за раменете му от тази на аристократа.''
:'''Абатът:''' ''Никога не съм управлявал коне.''
:'''Херцог дьо Полиняк:''' ''(към жена си, преоблечена като прислужница) Това боне много ви ходи. Внушавате ми доста фриволни мисли.''
:'''Габриел дьо Полиняк:''' ''Запазете мислите си за прислужничките в хановете.''
:'''Херцог дьо Полиняк:''' ''Скъпата ми съпруга не приема този маскарад.''
:'''Габриел дьо Полиняк:''' ''Какво още чакаме?! Нямам търпение да се махаме оттука.''
:'''Херцог дьо Полиняк:''' ''Виждам, че бързате да отпътувате, госпожа съпруго.''
:'''Габриел дьо Полиняк:''' ''Аз не просто бързам. Горя от [[желание]] да се махна оттук...''
:'''Абатът:''' ''Което едва ли радва Нейно величество, вашата приятелка.''
:'''Габриел дьо Полиняк:''' ''Напомням ви, че напускаме по заповед на кралицата.''
:'''Мадам Кампан:''' ''(След известно колебание.) Не правете това, което ще ви помоли кралицата.''
:'''Сидони Лабор:''' ''Нищо не мога да откажа на кралицата.''
:'''Мадам Кампан:''' ''Впрочем... това не би трябвало да ме засяга.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Преди няколко дена ми казахте, че заради мен сте готова на всякакво пътуване. И аз ви давам тази привилегия. Ще отвличате вниманието от херцогиня и херцог дьо Полиняк. Твърде добре познават Габриел е незаслужено я хулят. За нея е опасно да се появява без маскировка. Така че тя ще се облече като прислужница, а вие – в нейните дрехи. Ако за [[нещастие]] спрат каретата, искам тя да остане жива.''
:'''Сидони Лабор:''' ''Ваше величество, вие ме молите да послужа като стръв?''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Такива [[красив]]и уста, а такива грозни думи.''
:'''Сидони Лабор:''' ''[[Думи]]те са единственото ми [[богатство]], мадам, и аз знам да го използвам.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Не дръзвайте да ми се противопоставяте, когато ви давам шанс да заслужите моето благоразположение. (Обръщайки се към вратата) Мадам Кампан, повикайте мадам Бертен... (Обръща се към Сидони.) Доверих ви своята [[любов]] към Габриел, защото ви намерих [[достойнство|достойни]] за това. Коя друга кралица би откровеничила до такава степен с четящата й придворна.''
:'''Мадам Бертен:''' ''(влиза със зелена рокля и оглежда Сидони) Няма да се наложи подшиване.''
:'''Мария-Антоанета:''' ''(към Сидони) Събличайте се! (след известно мълчание) Събличайте се! (Сидони започва да се съблича) Мадам Бертен, предайте тези луидори на вашата бродировачка и я похвалете от мое име.''
:'''Мадам Бертен:''' ''Това е твърде щедро, Ваше величество. (Отива да помага на Сидони да се съблече, докато Мария-Антоанета се разхожда из стаята и ги наблюдава.)''
:'''Мария-Антоанета:''' ''Сидони! (И прегръща в кръста преоблечената в дрехите на Полиняк Сидони.) Предайте на Габриел, че никога няма да я забравя. ''
| |||