Сага за Йоста Берлинг: Разлика между версии

* ''…Работата…[[Работа]]та е там, че ние сме нещо повече от това, за което се представяме; ние сме прастарата дванайсетглава дружина от песните, която броди през времената.'' (с.43)

* ''Ти си преживял повече [[поезия|поеми]], отколкото други стихотворци са написали.'' (с.60)

* ''О, [[жени]] на отшумели времена, как умеехте да придавате блясък на едно празненство! Потоци от пламенност и остроумие и [[младост|младежка]] сила прииждаха у всеки, който се доближеше до вас. Струваше си човек да пилее злато за восъчните свещи, които озаряваха вашата [[хубост]], за виното[[вино]]то, което поражда веселие в сърцата ви; струваше си човек заради вас да протрие подметките си от танцуване и да движи до отмаляване ръката, която плъзга лъка по цигулката.'' (с.73–74)

* ''Очаквам го, дръзкия буревестник – казваше тя за любовния жар. – Досега не е превъзмогвал заради мен укрепени стени, нито е преплувал крепостни ровове. Идвал е смирено, като питомен, без буйство в погледа и безразсъдство в сърцето. Очаквам го, могъщия плам, който ще ме накара да се забравя. Толкова силен искам да бъде любовният жар у мен, че да се боя от него. А засега познавам само онази любов, на която разумът[[разум]]ът ми есе присмива.'' (с.75)

* ''Прелестните устни имат право да [[целувка|целуват]].'' (с.77)

* ''Как да не се боим от живота[[живот]]а? Кой плава на сигурен съд? Навред около нас страданието бушува като бурно море. Вижте как стръвните вълни лижат стените на кораба; вижте как връхлитат, за да нахлуят в него! Ох, докъдето очи виждат, няма устойчива опора, няма суша, няма сигурен кораб – само едно чуждо небе над океан от страдания!'' (с.84)

* ''Честта[[Чест]]та и могъществото на големия мадан не биваше да остане в ръцете на нехайни кавалери, които се грижеха за тях, както вятърът пази пепелта, както вълкът пази овчето стадо.'' (с.93)

* ''Те са дръзки, силни, страшни мъже, закалени в стотици приключения. … Тези мъже са [[хитрост|хитри]], войнствени и щом мълчат, сигурно имат нещо наум. Кой би могъл да си представи, че ще позволят да бъдат изненадани в собствената им бърлога като мечки?'' (с.99–100)

* ''[[Страх|Страшно]] е да се каже, ужасно е да се повярва, но това не е обикновен медун. Никой не си въобразява, че би могъл да го убие, ако няма в пушката си сребърен куршум. Такъв един куршум от сребро и сплав за камбана, излят в четвъртък вечер при новолуние в църковната камбанария, без да знае нито пасторът, нито клисарят, нито който и да било друг човек, непременно би го убил. Но да се сдобиеш с такъв куршум едва ли ще е лесно. …<br/><br/>Само след минутка [майор Фукс] се изкачва пипнешком по стълбите на камбанарията, едва осветени от малкия му фенер, и най-сетне се добира до площадката с камбаните, които висят над него, раззинали широките си уста. Първо се залавя да остърже с пила малко камбанена сплав тъкмо да извади от ловджийската си чанта калъпа за куршуми и жарника, когато забеляза, че му липсва най-важното. Не е взел със себе си сребро. Та нали, за да придобие някаква сила, куршумът трябва да се отлее там, в камбанарията. Всичко останало е наред. Четвъртък вечер е и новолуние, и никой няма понятие, че той е там, а сега отправя към висините гръмко проклятие, че камбаните запяват.<br/><br/>Веднага след това чува тихо трополене долу в църквата и сякаш долавя стъпки по стълбата. Да наистина! Тежки крачки приближават по стълбата.<br/><br/>Майор Фукс, който е застанал най-горе и проклина, та камбаните отекват, се позамисля от тази работа. Почва да си чуди кой ли ще е пък този, дето се е запътил да му помага при отливането на куршума. Стъпките звучат все по близо и по-близо. Човекът, който идва явно смята да се качи чак до площадката с камбаните. …<br/><br/>Майорът го познава много добре, това е пасторът на Брубьо – скъперникът. Този човек, едва ли не обезумял от алчност, има навика да кът съкровищата си по най-чудновати места. Сега пристига с цяла пачка банкноти, които иска да скрие в помещението с камбаните. Дори не подозира, че някой го вижда. Повдига една дъска на пода и слага парите под нея, а после си тръгва надолу.<br/><br/>А майорът никак не се мае и повдига същата дъска. Ох, колко много пари! Пачка до пачка банкноти, а между тях кафяви кожени торбички, пълни със сребърни монети. Майорът си взема точно толкова сребро, колкото е нужно за един куршум, а останалото не закача.'' (с.109-113)

* ''Колко [[сила|силна]] е любовта, преминала през огненото кръщение на страданието!'' (с.130)

* ''Както други хора и ти трябва да се примириш с мисълта[[мисъл]]та, че сърцето ти може да бъде погазено.'' (с.138)

* ''Но страданието[[страдание]]то й направи същата услуга като любовта. Превърна я в пълноценен човек, способен да се отдаде на добро и на зло.'' (с.139)

* ''Горкò на глупавия[[глупав]]ия! Където и да живее, ще ти стане жал за него.'' (с.143)

* ''[[Човек]] би могъл да се весели само ако чува да говорят за страданието, без да го вижда – все едно, че става дума за пътник в чужда страна.'' (с.147)

* ''Едно [[добро]] дете и нищо повече. Плаче с нещастните, смее се с веселите и смята, че е длъжно да отговори "да" на първия, който му каже: "Обичам те!"'' (с.151)

* ''Забравил цялата си мъка и замаян от опияняващата [[радост]] на приключението, пее с цяло гърло една песен за любов и рози.'' (с.154)

* ''От този ден, когато за пръв път усети, че над него пламва огненият език на вдъхновението[[вдъхновение]]то, душата му не беше изпитвала такова свята чувство.'' (с.158)

* ''О, [[деца]] на бъдни времена! Не мога да ви разкажа нищо ново, а само стари и почти забравени неща.'' (с.165)

* ''Приятели[[Приятел]]и, чада човешки – вие, които танцувате, които се смеете! От сърце ви моля, танцувайте предпазливо, смейте се кротко, защото може да се случи голямо нещастие, ако копринените ви пантофки с тънички подметки стъпят върху чувствителните сърца вместо по твърдите дъски, а веселият ви, звънък смях би могъл да хвърли в отчаяние някоя душа.'' (с.166)

* ''Дали човек, чиято [[душа]] е пропита със сказания, би могъл някога да се отърве от тяхната власт?'' (с.169)

* ''Себеотрицанието е праведно, а любовта греховна. Дядо [[Господ]] не обича да вижда щастливи хора. Насъсква срещу тях вълците.'' (с.172)

* ''Неспокойното сърце винаги [[грешка|греши]].'' (с.179)

* ''Подхваната с озлобление, [[зло|злината]] става още по-голяма.'' (с.179)

* ''Не съм имал никакво намерение да крия нещо, обаче не е п риятноприятно да се тръбят по пътищата най-горчивите нещастие от живота ти – особено ако трябва да го сториш сам.'' (с.192)

* ''…Така се [[смях|смеят]], че катеричките в гората падат през глава на земята от уплаха.'' (с.193)

* ''…Имаше свои възгледи за много работи, а това е обичайно за хора, които са много [[самота|самотни]] и оставят мислите си да кръжат около всичко, каквото виждат очите им.'' (с.194)

* ''Дали младият строител на органи е бил майстор на своя занаят, е доста съмнително. Но затова пък беше голям веселяк със слънчев блясък в очите. Казваше по една приятна дума всекиму, независимо дали е богат или беден, стар или млад. Скоро стана приятел със своите хазяи – ох, повече от приятел. …<br/><br/>Не напускаше никой бал, докато не е танцувал с всички, от най-възрастната госпожа, то най-младото девойче, а сполетеше ли го [[неуспех]], сядаше до първата срещната жена и й се доверяваше. Наистина, той беше мъж, какъвто жените създаваха в мечтите[[мечти]]те си! Не бива да го обвиняваме, че е говорил на някоя от тях за любов.'' (с.196)

* ''Любовта[[Любов]]та си отмъсти и я направи за смях пред хората.'' (с.197)

* ''Едно [[нещастие]] винаги повлича след себе си второ.'' (с.198)

* ''Тя беше най-веселата, най-безумната жена на своето [[време]]. Световното веселие я беше издигнало на трона си и я обявило за своя царица. Игрите и развлеченията бяха нейни поданици. Когато се е теглил жребият на живота, комарът, танцът и приключенията се паднали на нея.'' (с.198)

* ''В дните на нейната [[младост]] тронът на веселието[[веселие]]то не беше непоклатим, но повратите и несигурността само увеличаваха блаженството на игривото му съществувание. Негово пеперудкрило величество канеше един ден на кафе в покоите на придворните дами в стокхолмския дворец, а на следващия танцуваше в Париж по фрак и с бастунче със сребърна дръжка. Посети полевия стан на Наполеон, пътува с флота на Нелсън по синьото Средиземно море, присъства на един конгрес със Виена, престраши се да отиде на бал в Брюксел в навечерието на една прочута битка.<br/><br/>А където се намираше веселието, там се намираше и Мерта Дуна, избраната от него царица. Увлечена в танци, игри и шеги, графиня Мерта обикаляше трескаво света. Какво ли не беше видяла, какво ли не беше преживяла. С един танц събаряше тронове, играеше екартè за княжества, с шегите си предизвикваше опустошителни войни! Дотук животът й се състоеше от игривост и лудории, а такъв щеше и да си остане. …<br/><br/>Животът на север й допадаше. Веселието нямаше по-прекрасно царство. Там имаше песни и игри, имаше мъже, които обичаха приключения, а и красиви весели жени. Не й липсваха нито гощавки и балове, нито излети с лодка на лунна светлина, нито разходки с шейни през тъмните гори, нито пък сърцераздирателни събития, любовни мъки и терзания. …<br/><br/>Слънчева светлина и щастие бяха опаковани в четирийсетте й куфара, шега се зовеше нейната камериерка, смях – нейният кочияш, игра – нейната компаньонка. …<br/><br/>Често казваше, че не била виновна, задето е графиня, но все пак искала да живее живот, какъвто й допадал. Забавляваше се еднакво добре на селска сватба и на дворцови балове. Играеше комедии пред своите слугини, когато нямаше под ръка друг зрител, и внасяше радост във всяко едно общество, в което се появеше с дребното си красиво лице и преливащата си жизненост.'' (с.198–200)

* ''Сърцето на мамзел Мари стоеше празно като лястовиче гнездо по Коледа. Беше [[свобода|свободна]], но въздишаше за окови, подобно на роб, освободен на стари години.'' (с.201)

* ''А той се носи великолепен като тържествуващ [[победител]]. Самата пролет язди пред него, възседнала пересто облаче. Лек и въздушен е лъчезарният й дух.'' (с.206)

* ''И тогава [той] ще попита гостите, дали най-сетне не си е избрал подходяща булка, дали лудият пастор не би трябвало да се гордее с такава красива[[красив]]а годеница, с това бяло лице на мадона, с тези замечтани сини очи. …<br/><br/>Тя изтръпва при мисълта за греха, който той ще извърши спрямо това нещастно, онеправдано дете. Изтръпва при мисълта за неговия [[грях]] към бедното същество, което ще бъде подмамено да го залюби – може би само заради едната мимолетна прищявка. Но тя изтръпва още по-силно при мисълта за греха, който той ще извърши спрямо себе си, защото девойката ще бъде прикована към неговия живот като тежко бреме и ще отнеме завинаги на духа му силата да постигне висините.'' (с.209–210)

* ''…Колко често душата, изпитала всички други страсти[[страст]]и, прехвърля границата и започва да търси удоволствие в жестокостта. Когато й липсват милувки и ласкателство, опиянение от танците и възбудата на комара, нетърпеливата помрачена душа се гмурва в тъмните си глъбини изважда оттам жестокостта. В измъчването на животни и хора залинелите сетива намират нов повод за радост.'' (с.226)

* ''"Тя те взе заради парите[[пари]]те." Навярно никой мъж не понася да чуе подобни [[думи]]. Те карат всяка любов да угасне.'' (с.228)

* ''Но една сутрин беше изчезнал. Не можа да издържи повече. Щастието[[Щастие]]то му се стори прекалено голямо. В Екебю му беше хиляди пъти по-зле, но Екебю се намираше сред вихъра на събитията. О, колко много неща имаше там, за които да мечтае и да свири! Как би могъл да живее далеч от подвизите на кавалерите и от дългото езеро Льовен, около което се носеше вихрено хвърковатата хайка на приключенията.'' (с.245)

* ''…Мъжът трябва да понася всичко,което му предлага животът – с [[храброст|храбро]] сърце и шеги на уста, иначе не е мъж.'' (с.259)

* ''Суров е животът, сурова е природата[[природа]]та. Но за да уравновесят своята безпощадност, те вдъхват в душите храброст и веселие, иначе никой не би могъл да ги изтърпи.<br/><br/>Храброст и веселие! Те като че ли са най-важните повели на живота. Досега никога не си им изневерявал. Не трябва да го правиш и този път.'' (с.259)

* ''Няма по-голям [[алчност|скъперник]] от пастора на Брубю, няма друг когото злобата и безсърдечието са отчуждили до такава степен от хората. Зимно време не дава да се пали в стаите, седи върху небоядисани дъсчени пейки, обича се в дрипи, живее от сух хляб и побеснява, ако просяк пристъпи прага му. Оставя коня си да гладува в обор и продава сеното, кравите му ръфат суха трева край пътищата и мъх край стените на къщите. Чак до главния път се чува блеенето на гладните овце. Селяните му подхвърлят подаяния от храна, която дори кучетата им отказват да ядат, и дрехи, които техните бедняци отказват да примат. ръката му е протегната, за да иска, гърбът му – превит, за да благодари. Той проси от богатия, дава в заем на едните. Види ли сечена монета, сърцето му се свива от мъка, докато не се озове в джоба му. Тежко на оногова, който не му се издължи в деня на падежа!'' (с.260)

* ''О, Ерос! Жените[[Жени]]те те обичат. Предпочитат да направят сто крачки заради теб, отколкото една за други божества. … Какво да се прави?! Така е пожелал Ерос. Ерос, всевластният.'' (с.263)

* ''Истината[[Истина]]та е в мъката, тя е неизменна, тя е устойчива, първична скала под ронливия пясък. В мъката може да се вярва, както и в нейните прояви. А радостта е само мъка, която се преструва. Всъщност на земята няма нищо, освен мъка.'' (с.294)

* ''О, чада на бъдни времена[[време]]на, не сте ли забелязали? Когато размирици и омраза залеят земята, неодушевените неща също страдат.'' (с.311)

* ''— Не е лесна работа да си свещеник — подхваща Йоста Берлинг след малко.<br/>— Тук се търпи, защото има хора — отвръща пасторът. — По-страшно е на север.<br/>Йоста знае много добре какво иска да каже онзи. Добре познава еноритие в Северен Вермланд, в които понякога дори няма жилище за пастора – обширните горски енории, където фините живеят в колиби с отдушник на покрива, бедните местност с по двама души на милия, където пасторът е единствената господарска особа в цялата енория. Пасторът на Брубю е преживял в такава енория повече от двайсет години.<br/>— Там ни изпращат на младини — каза Йоста. — А животът из онези места е непоносим. Така човек пропада завинаги. Колко много хора са се провалили там на север.<br/>— Вярно! — съгласява се пасторът. — Самотата те съсипва.<br/>— Пристигаш — продължава Йоста, — изпълнен с усърдие и плам, говориш и напътстваш и си мислиш, че всичко ще тръгне добре и че хората скоро ще поемат правия път.<br/>— Да, точно така е.<br/>— Но много скоро забелязваш, че думите не помагат. Бедността ги възпира. Бедността им пречи да се поправят.<br/>— Бедността[[Бедност]]та — повтаря пасторът. — Бедността ми разби живота.<br/>— Младият свещеник пристига там — обяснява Йоста, — беден като всички останали. И казва на пияницата: "Престани да пиеш!"<br/>— Тогава — прекъсва го пасторът — пияницата отговаря: "Дай ми нещо по-добро от ракията! Ракията зиме ми е кожух, а лете ми е прохлада. Ракията е топла колиба и мека постеля. Дай ми всичко това и ще престана да пия!"<br/>— А после — подхваща Йоста отново – свещеникът казва на крадеца: "Не кради!", на злобния: "Не бий жена си!" и на суеверния: "Вярвай в Господа-Бога, а не в дявола и троловете!" Но тогава крадецът отговаря: "Дай ми хляб!", а озлобеният казва: "Направи ни богати и няма да се караме!", и суеверният: "Дай ми познания!" Но кой може да им помогне без пари?<br/>— Истина е! Всяка дума е истина! — възкликва старият. — Те вярваха в Бога, обаче повече в дявола, а пък най-много в троловете по планините и джуджетата из плевниците. Цялото зърно унищожаваха в казаните за ракия. Не й се виждаше краят на тази нищета. Из повечето колиби цареше немотия. Потиснатата мъка изостряше езика на жените. Неуютният дом тласкаше мъжете към пиянство. Не умееха да си гледат нито нивите, нито добитъка. Бояха се от господаря и вземаха на подбив свещеника. Какво да ги прави човек? Не разбираха това, което им говорех от амвона. Не вярваха онова, на което исках да ги науча. И нямаше никой, с когото да се посъветвам, никой, който би ме подкрепил и насърчил!<br/>— Но има и такива, които са издържали — казва Йоста. — Към някои Божията милост е била голяма и те не са се завърнали от този живот като смазани мъже. Силите са им стигнали, изтърпели са самотата, бедността, безизходицата. Вършели малкото добро, което можели да свършат и не се отчайвали. Такива мъже винаги е имало и още ги има. Иска ми се да ги поздравя като герои. Иска ми се да ги почитам, докато съм жив. Аз не бих могъл да издържа.<br/>— Аз не издържах — добавя пасторът.<br/>— Из ония места — казва Йоста замислено — свещеникът решава, че трябва да стане богат, извънредно богат. Никой бедняк не може да се пребори със злото. И тогава започва да събира пари.<br/>— Ако не ги събираше, щеше да пие — отговаря старецът, — защото вижда наоколо толкова много нищета.<br/>— Или ще затъпее, ще стане мързелив и безсилен. За човек, който не е роден там, е опасно да попадне в оня край.<br/>— За да събира пари, трябва да е коравосърдечен. В началото се преструва, после му става навик.<br/>— Трябва да е коравосърдечен не само към другите, но и към себе си — продължава Йоста. — Трудно е да събираш пари. Трябва да понасяш омразата и презрението на хората, трябва да мръзнеш и да гладуваш, и да закалиш сърцето си. Накрая сякаш си забравил защо си почнал да пестиш.'' (с.317–318)

* ''Мислите[[Мисли]]те на всички се въртяха около работата и дните течаха толкова гладко и еднообразно, та човек ги объркваше и мислеше, че е средата на седмицата, когато вече беше неделя.'' (с.322)

* ''Той обичал истината, а не личната [[слава]]. Затова пожертвал славата, а не истината…'' (с.334)

* ''Никой от бойните му другари не беше го виждал да върши по-големи злодеяния от другите. Биел се като добър войник и толкова. Само че ужасите, които бе видял, навярно така са го изплашили, та сетне не забелязваше вече нищо друго освен злини. За всичките си мъки винеше войната[[война]]та. Мислеше, че цялата природа го мрази, задето е взел участие в такива неща. По-просветените хора могат да се утешат с мисълта, че са се били за чест и родина. Но какво ли разбираше той от подобни работи? Само усещаше, че всичко го ненавижда, задето е проливал кръв и причинявал щети.'' (с.366)

* ''Прекалено много любов си пожънал, това ти е нещастието. [[Мъже и жени|Жени и мъже]] да те обичали. Стига да си се шегувал и смял, стига да си пял и свирил, всичко са ти прощавали. Приемали са всяко нещо, което ти е хрумвало да направиш. И ти смееш да се наречеш отритнат!'' (с.375)

* ''Дребничкият Рустер, който вървял като барабанчик начело на шведската армия, когато тя навлязла в Германия през 1813 година, никога не се наситил да разказва за онази чудна страна на юг. Там хората били високи, колкото камбанарии, лястовиците – големи колкото орли, а пчелите – колкото гъски.<br/>— Е, ами кошерите?<br/>— Кошерите приличаха на обикновени нашенски кошери.<br/>— Че как се побираха пчелите в тях?<br/>— А, те да му мислят — отговарял дребничкият Рустер.<br/>Мили читатели, не трябва ли и аз да кажа същото? Много дни наред около нас жужаха великанските пчели на фантазията[[фантазия]]та, но как ще се поберат в кошера на действителността[[действителност]]та – ей богу, те да му мислят!'' (с.393)