Иван Вазов: Разлика между версии

* ''III<br/>Странджата дойде в умиление и като вдигна чашата си с разтреперена ръка, каза развълнувано:<br/>— [[Благодарност|Благодаря]] ви, братя мили, за честта. Няма по-голяма [[радост]] за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вази, свои братя. Нашите славни битки в [[отечество]] България ги помни народът...народът… Те разбудиха народа и му вляха в сърцето [[желание]] за [[свобода]] и за правда. Но ще кажете: днес кой ни зачита? Кой ни признава? Мирувайте! Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. Нищо повече. Какво ни трябва друго? [[Пари]] ли? Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си, защото е по-скъпа от всичките пари на влашките богаташи... Имот ли искаме, или къщи? Та ние зарязахме нашия имот и къщи доброволно. Ние нямаме потреба от имоти. Ние се жертвуваме за свободата на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде: освобождението на България, ни повече, ни по-малко. … Братя, няма защо да жалим. … Ние сме поне свободни. А като имаме свободата, имаме всичко. Не трябва да се отчайваме. Додето имаме ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си, нашето отечество все има нужда от нас. Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва пак да сме готови – аз със старите си кости пак ще взема байряка, бари още един път да го издигна в Балкана, па тогава да загина. … Народ без жертви не е народ. … Ама ние сме били тия мъченици, нека! Колкото ги повече има, толкова по-добро за България. Но, да свърша. Мен все ми се чини, че работите ще се променят: скоро ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни, и нашите сърца ще затуптят и ще викнем: смърт или свобода. И ще загинем със [[слава]] и в борба, и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за свободата на България! Да живей България!…<br/> … <br/>ХI<br/>Едничкият фотографически портрет, който имаме от [[Васил Левски]], по злочестие, не дава ни най-малка идея за един человек, надарен с такава силна [[воля]] и [[характер]]. [[Изкуство]]то не е могло да представи изразителното му лице, осветлено от [[величие]]то на една [[идея]], която го вдъхновяваше и гореше.<br/>Левски имаше ръст среден, тънък и строен; очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост! Странно! Тоя момък, който проповядваше опасната [[мисъл]] за свобода, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията имаше [[весел]] нрав! Той беше като Тотя войвода голям песнопоец; и не един път букаците на Стара планина са еквали от гласа му1. Когато посещаваше Букурещ, той заедно с известията за устрояване комитетите донасяше Каравелову в дар шарени, криви, читашки чибучки. Това щастливо[[щастлив]]о [[настроение]] беше нужно негли да крепи бодростта му сред всегдашната борба с апатията и подозрителността на роба.<br/>Но когато беше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва; словото му, просто и безизкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина (а той мина навсякъде), по дирята си остави нови ламтения, повдигнати въпроси[[въпрос]]и, разбудени жажди. Известността му бързо порасна, влезна в хижата, развълнува градовете, изпълни планините. Словото му будеше человеците, името му будеше населенията. Една нощ той в Пазарджик говори: резултат беше записванието на един милион гроша самоволни пожертвувания! Той често беше груб, не гъделичкаше никого, защото проповядваше една длъжност, а не едно учение. Недостатъкът на знанията[[знания]]та му се изкупуваше с напредничавостта на понятията му. Огорчен еднаж от дивотията и суеверието на някои селяни, той им каза гневно:<br/>— Вие ще станете хора само когато проядете месо в сряда и в петък!<br/>Попитаха го един път селяните от Софийско, дето той устройваше трескаво комитети:<br/>— Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?<br/>— Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко [[равенство]] – отговори Левски навъсено.<br/>— Ами ти каква служба ще вземеш тогава?… Зер, пада ти се най-първа служба.<br/>— Никаква. Ще ида у други поробени народи, да правя това, което правя тук сега.<br/>И той говореше искрено.<br/>Дяконът беше безстрашлив, до явно рискуване[[риск]]уване живота[[живот]]а си. Всекичасните опасности, в които няколко години се намираше, бяха му станали като свой елемент, в който се чувствуваше по-бодър и черпеше нова самоувереност, както един генерал, привикнал да слуша безсилните пищения на куршумите край ухото му. В Сопот, в стаята на учителя, имаше комитетско тайно събрание. Ненадейно се озова един гост, познат като турски шпионин, и сяда. Всичките мълчат, но гостът[[гост]]ът не си отива. Левски кипи, става и залепя плесница на това досадително лице, като му изрева:<br/>— Навън! Подлец!<br/>— Как? С кое право удряш? – попита зашеметеният господин.<br/>— Навън! Иди ни предай на турците. Аз съм Левски!<br/>Цялото събрание потрепера от ужас при тия думи.<br/>— Не се бойте! – каза той спокойно, когато гостът се излезе: – Аз съм [[уверен]], че тоя мазник нищо не ще смее да направи.<br/>И продължиха разискванията си.<br/>Никой не дойде да ги безпокои.<br/>Всички жители от същото село помнят каква невероятна дързост и риск показа. Палтото му падна в ръцете на полицията и в пазвата се намериха няколко бунтовнически прокламации, печати от восък, преправяни тескерета, отрова и портофелчето му. Властта го търсеше под камък, жандарите сновяха въоръжени из улиците. А Левски, предрешен като селянин, с една лисича кожа, провисната въз лявото око, зяпаше простодушно пред самата полиция и питаше минувачите: "Дека стои хекимина?"<br/>Левски обладаваше по нещичко от ентусиазма на Каблешкова, от твърдостта на Бенковски и от силата на [[Стефан Караджа|Караджата]]. Но той имаше и друго, което отсъствуваше у тях: непобедимо търпение и постоянство. Първите бяха като внезапни метеори в мърчината на нашето небе, които блеснаха, смутиха душите и изгаснаха. Би казал человек, че тия хора дойдоха само да турят по едно голямо име в историята и да си отидат. Попрището на Левски беше по-дълго и по-плодотворно. Своеволието на съдбата[[съдба]]та искà, щото един прост турски кятипин, едно полуграмотно дяконче да покаже на света какво може да извърши ентусиазмът на една велика идея, каквато беше идеята, що създаде тоя грамаден лик пред нас. Защото, каквото и да казват някои скептици, Левски е изражение на една сила, излязла из цели векове страдания, из цял океан унижения. Седем години той обикаля България, посети стотина села и градове, устрои им комитети, учи, насърчава, плаши богаташите, наддумвà учените, сърди турците, постоян до невъзможност, упорит до безумство; властите се умориха да го преследват – той се не умори да им се изпречва; противостоя на препятствията, убеди неверующите, разпали заспалите. Само против измяната остана безсилен… <br/>Такъв беше човекът, познат под имената Дяконът, Васил Левски, Апостолът, който беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!…''