Иван Вазов: Разлика между версии

* ''Марко имаше свой практически възглед за възпитанието[[възпитание]]то. Човек малообразован, от прежното [[време]], той, със своя естествен здрав смисъл, разбираше добре [[човек|човешката природа]] и знаеше, че онова, което се запрещава, по-силно се желае. По тая причина, за да ги заварди от наклонност към [[кражба]], той поверяваше на децата[[деца]]та си ключа от ковчега с парите[[пари]]те.<br/>— Гого, иди отвори севлевия сандък и ми донеси кесията с минцовете!<br/>Друг пътпоръчвашепът поръчваше на другиго:<br/>— Нà, татовата, иди ми отчети от панерчето с жълтиците двайсет рубета, та да ми ги дадеш, като се върна. — И излизаше.''

* ''Въпреки обичая на повечето бащи по онова време – додето обядват, да държат прави децата си, уж да ги научат на почит към старите – Марко винаги туряше своите на софрата. Също и кога имаше гости, той викаше синовете си да присъствуват.<br/>— Нека да добиват господарски нрави[[нрав]]и — обясняваше той, — а не да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето.<br/>Анко Разпопчето се спряпаше от срам, колчем срещнеше човек в панталони от черно сукно.''

* ''Сам останал прост, Марко обичаше учението[[учение]]то и учените. Той беше от рода на ония родолюбци, жъдни ревнители на новото умствено движение, с грижите на които в късо време България биде засеяна с училища. Той имаше доста мъгляво понятие за практическата облага, която можеше знанието[[знание]]то да донесе на тоя народ от земеделци, занаятчии и търговци. Марко гледаше угрижено как животът не даваше ни [[работа]], ни [[храна|хляб]] на ония, които излизаха от училище. Но той чувствуваше, със сърцето си разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена [[сила]], която ще [[промени]] света. Той вярваше в науката, както вярваше в Бога, без разсъждение. Той имаше едно славолюбие – да бъде избран за училищен настоятел в градеца си – Бяла черква. И всякога беше избиран, понеже се ползуваше с обща почест и [[доверие]]. На тая скромна обществена дейност Марко не щадеше ни [[труд]], ни време, но бягаше от всички други, често съпрежени с [[власт]] и облаги, а особено – от конака.''

* ''Тая вечер Марко беше в добро [[настроение]] на духа. Той с [[любопитство]] гледаше боричането на ситите, с розови бузички деца, които цепеха въздуха със звънливите си смехове. … Но тая невинна радостна игра сдоби изведнъж по-[[война|войнствен]] характер… Победители[[Победител]]и победени – всички се затекоха към баща си да се тъжат или оправят. … Сега от безпристрастен зрител Марко се обърна на съдия. По право и по длъжност той трябваше да гледа съдбатасъ́дбата. Но съдията, въпреки съдебната практика, не щя и да чуе ни обвинения, ни защита, а издаде присъда: някои погали по главичките, други потегли за ушите, а най-малките – сиреч обидените – той целуна по бузките.<br/>И народът се умири.''

* ''Не можеше да забележи човек по нейното (на Лалка) спокойно и бяло лице, разцъфтяло и добило повече женственост, че тя е нещастна в това [[брак|съпружество]], станало не по нейна воля. Простодушна, неопитна, без никаква романтическа подкваса на духа, която нямаше отде да възприеме в тая деспотическа среда, дето се беше възпитавала, тя отиде с мъка и със скрити сълзи под венчилото. Но времето й дойде на помощ, както бива повече в подобни случаи: тя привикна и се помири с новото си положение. Тя Стефчова не обичаше, нито беше възможно да го обикне, но тя му се покоряваше и му се боеше. И той не искаше повече от нея. В замяна на сърцето й, за което той твърде не бе се домогвал, той печелеше богато[[богат]]о наследство, той ставаше прям наследник на Юрдана Диамандиев. Той беше доволен.''

* ''Наистина, заедно с напредването на пролетта и [[революция|революционното]] кипение напредваше гигантски. Цяла Западна Тракия – главната му област – приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити – да ги чуят – един народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота. Една дълга върволица от предтечи – сеятели беше прегазила вече духовната нива на [[България]] и хвърлила там семето на самосъзнанието. Тая дивна върволица, която захващаше от [[Паисий]] – един калугер, и се заключваше с [[Левски]] – един дякон – два светци, – беше засеяла и наторила вече нивата и първият беше я благословил от височината на Атон, последният – от височината на бесилото.<br/>Преди двайсетина години [[Раковски]], като бе загатнал в едно село за въстание, едвам бе се спасил от пайванта на селяните, с помощта на женски дрехи. Сега народът, като чуеше, че иде апостол, вместо потери, пращаше му депутации да го приемат. И той слушаше, и той гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло кристална струя. Кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш! – черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си. Идеята[[Идея]]та със стихийна [[сила]] проникваше всъде, обхващаше всичко – и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха. Даже и чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им. Наистина, те, съразмерно, слабо участие взеха в патриотическото[[патриот]]ическото движение, но и не му пречиха – защото го не издадоха. Издайствата и подлостите, отвсякъде и от всички, дойдоха подир катастрофата, нейни всегдашни изчадия… Напразно някои пристрастно искат да монополизират това въодушевление само в полза на оная част от народа, на която краката обуваха цървули, в ущърб на историческата истина. Напразно. Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани и университанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели. Както във всичките прогресивни [[борби]] на България, науката[[наука]]та и кръстът, сиреч духът, стоеше на първи ред. Мартирологът на новите български мъченици явно доказва това. Истина, че главният контингент, и напред, и сега, даде масата народна, но тя даде онова, което беше в силата й: числото. Трябваше интелигенцията да му даде смисъл и душа…<br/>Прочее, въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то взимаше нови размери и нова сила и заедно с него – приготовленията; старо и младо[[млад]]о беше се заловило за работа. Селяните не доораваха нивите, за да леят куршуми, и гражданите зарязваха търговията[[търговия]]та. [[Тайни]] пощи сновяха денонощно между разните комитети и централния в Панагюрище, както тайните полиции следяха явните; младежите излазяха на военно обучение с пушки под команда на стотници и десетници; жените тъчаха навуща, плетяха върви за тях и увиваха фишеци, а бабите месеха и печеха сухари; чизмарите работеха само чанти, цървули, паласки и други бунтовнически потреби; самите селски векили, бирниците, кметовете и други официозни лица взимаха ревностно участие в приготовлението. Във всяко село растеше складът на оръжия, куршуми и барут – барута го доставяха самите турци; черешовите дънери провъртени, одялани, стегнати с железни обръчи, образуваха артилерията! А копринените знамена със сърмени левове, които ревяха, фантастическите хъшовски премени, свещеническите лъскави одежди и кръстовете, и хоругвите съставляваха декора на настъпающата борба. Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри на децата[[деца]]та. Те замениха челика, топката, ликото, пумпала с игра на талим, сред улиците, като си правеха пушки от пищели, саби от дръвца...дръвца… Старите хора, учудени, си казваха: "Това е поличба божия." А поличби небесни нямаше, които да предсказват страшната буря. (…)<br/>Ще се удивлява потомството – що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха – отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили? … Историята[[История]]та рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път…<br/>Ние особено натъртихме на тая прелюдия на борбата, защото само тя е поразителна и мерило за силата на една велика идея, възприета от благоприятна почва. Самата борба, която последва, не заслужава името си…''