Портретът на Дориан Грей: Разлика между версии

'''„[[:w:Портретът на Дориан Грей|Портетът на Дориан Грей]]“''' е роман на ирландския писател [[Оскар Уайлд]].

 

* „Но красотата, истинската красота свършва там, където започва интелигентността. Интелектът сам по себе си е вече едно допълнение и затова нарушава хармонията на всяко лице. Започне ли да мисли човек, лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело, или в някаква друга подобна уродливост…“

* „…единствената прелест на брака е в неизбежните взаимни лъжи, които изпълват живота на съпрузите. Никога не знам къде е жена ми, а жена ми никога не знае какво правя аз. Когато се срещнем, а ние се срещаме понякога — когато отиваме някъде на вечеря или на прием у херцога,- си разказваме с най-сериозно изражение най-невероятни измислици. Жена ми прави това много добре, всъщност много по-добре от мен. Тя никога не греши в датите, а аз все обърквам нещо. Но и когато ме хване в лъжа, не ми прави сцени. Понякога ми се иска да ми се разсърди, но тя само ми се присмива…“ — „…and the one charm of marriage is that it makes a life of deception absolutely necessary for both parties. I never know where my wife is, and my wife never knows what I am doing. When we meet-we do meet occasionally, when we dine out together, or go down to the Duke's-we tell each other the most absurd stories with the most serious faces. My wife is very good at it-much better, in fact, than I am. She never gets confused over her dates, and I always do. But when she does find me out, she makes no row at all. I sometimes wish she would; but she merely laughs at me.“

 

И все пак мисля, че ако човек живее пълнокръвно, ако дава израз на всяко свое чувство и на всяка своя мисъл, ако превръща в действителност всеки свой блян… мисля, че светът би получил такъв силен стремеж към радостта, че ние бихме забравили всички болести на средновековието и бихме се върнали към елинския идеал… а може би и към нещо още по-великолепно и бляскаво от елинския идеал. И най-смелият от нас, обаче, се страхува от себе си. Самоосакатяването на дивака се е съхранило днес в трагическата отживелица, наречена самограничение, която хвърля тъмна сянка над нашия живот. Ние сме наказани заради нашите самоограничения. Всеки порив, който се стараем да сподавим, продължава да стои в съзнанието ни и да го трови. Тялото греши и веднага се избавя от влечението към греха, тъй като задоволяването на желанието е един вид пречистване. След това остава само споменът за наслаждението или изтънченото удоволствие от разкаянието. Единственият начин да се отървем от изкушението, е да му се подчиним. Противопоставим ли му се, душата започва да се стреми към онова, което й се струва нечестиво и престъпно благодарение на противоестествените закони, които сами сме си измислили. Казано е, че най-големите събития на света се творят в мозъка. По същия начин в мозъка и единствено в мозъка възникват и най-големите грехове на този свят…“

,

* „Колко е тъжно! — прошепна Дориан Грей, без да откъсва поглед от портрета си. — Колко е тъжно! Аз ще остарея, ще стана уродлив и отвратителен, а портретът ще си остане вечно млад. Никога няма да надмине възрастта на днешния юнски ден… Ако можеше да стане обратното! Ако можеше аз да остана вечно млад, а да се състари портретът! За това… за това… бих дал всичко! Да, за това не бих пожалил нищо на този свят! Бих дал душата си!“