Джордж Патън: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
VanHelsing (беседа | приноси)
VanHelsing (беседа | приноси)
Ред 406:
 
 
{{цитат|Веднъж (на полк.Уилям Дарби – бел.ред.) му беше предложено командването на едно подразделение, както и повишение в чин с една степен, но той отказа да го поеме, защото искаше да остане с хората, които беше обучавал. Същият ден генерал (Албърт К.-бел.ред.) Уейдмеър помоли да бъде понижен в чин полковник, за да може да поеме командването на подразделението. Смятам тези две действия за много поучителни.||}}
::— <small>из писмо от Сицилия, 18 юли 1943 г.}}</small>
 
 
{{цитат|...Отидох…Отидох в щаба на 3-та дивизия, по който от време на време се стреляше, и намерих генерал [[Люшън Траскът|Траскът]], много енергичен и смел офицер, да страда от такава физическа умора, че беше убеден, че операцията няма да успее. Убедих го да я проведе с аргумента, че ако успее, ще получи всички почести, а ако се провали, аз ще поема отговорността. След това се обадих на генерал [[Омар Брадли|Брадли]] по телефона и му казах същото. И пред двамата заявих, че им имам пълно доверие и се върнах в моя щаб, защото ако бях останал там, можеше да не успея да покажа тази моя увереност. Прекарах много напрегната нощ, отчасти защото врагът ни бомбардираше, но не ни улучи. Малко след зазоряване полковник Харкинс, който беше дежурен офицер, дойде да ми каже, че атаката е имала пълен успех. Беше много трудно да наредя на двама офицери, на които имах пълно доверие, да проведат операцията, която и двамта смятаха за невъзможна.}}
 
 
{{цитат|Казах на всеки командир на корпус, че очаквам от него да стигне там пръв, за да създам необходимото чувство за състезание.}}
::— <small>за препускането на Трета армия към Рейн</small>
 
 
{{цитат|Веднъж в Сицилия казах на един генерал, който не беше много склонен да атакува, че аз имам пълно доверие в него и че за да го покажа, си отивам вкъщи.}}
 
 
{{цитат|Следобеда на 29 юли (1944 г.) , на юг от Контансите (Кутанс, Франция) видях една бронирана дивизия, спряла на пътя, докато главният щаб обмисляше възможността за преминаване на река Сиен с цел настъпление към Гренвил по крайбрежния път. Погледнах картата и видях, че реката е на няколко мили оттам, затова отидох до нея и я проучих. Разбрах, че е дълбока само около 60 см и, доколкото успях да забележа, отбранявана само от една картечница, която за щастие не можа да ме улучи. Окуражен от тази информация, аз се върнах при командващия генерал и го попитах защо не преминава реката. Той каза, че не знае дали предстои прилив или отлив и че е разбрал, че реката е строго защитавана. Казах му – много грубо, – че току-що съм го направил и да вземе да се размърда, което той направи. Оттогава тази дивизия беше една от най-смелите в Трета армия, но за да вземе инициативата за сражение, тя се нуждаеше от подобен шут, за да започне да действа.}}
 
 
{{цитат|Като цяло хората бяха неопитни, офицерите лоши, нямаше организация. Видях един лейтенант да оставя хората си да се колебаят дали да скочат във водата. Много се ядосах.}}
::— <small>из дневника му за десанта на Силите за западни задачи в Северна Африка</small>
 
 
Line 421 ⟶ 433:
 
 
{{цитат|Сутринта на 9 ноември 1942 г. (по време на американския десант в Северна Африка – бел.ред.) отидох на брега на Федхала заедно с лейтенант Стилър, моят адютант. Ситуацията, която заварихме, беше много лоша. Лодките стигаха до брега, но не бяха връщани оттам след разтоварването им. Имаше артилерийски обстрел, а френските авиатори бомбардираха бреговата ивица. Въпреки че поради значителното разстояние яростната стрелба не ги улучваше, нашите войници щяха да се укрият и да отложат разтоварването на лодките и особено разтоварването на мунициите, което беше жизнено необходимо, тъй като имахме тежки сражения на не повече от 150 км на юг. Като останах на брега и лично помогнах да върнем лодките, а хората да не се укриват, аз вярвах, че оказвам значително влияние за успокояването на нервите на хората и за успешното приключване на десанта. Останах на брега почти 18 часа и бях потен през цялото време. Хората казват, че командирите на армии не трябва да участват в подобни неща. Моята теория е, че командирът на армия прави това, което е необходимо, за да изпълни мисията си, а близо 80% от мисията му е да повдига духа на хората си.<br>… <br>Отговорностите на един офицер са доста сходни с тези на един полицай или пожарникар. Колкото по-добре изпълнява всекидневните си задачи, толкова по-рядко ще трябва да предприема директни действия.<br>Когато погледна назад през моята доста дълга военна кариера, се учудвам, че няколко пъти ми се е налагало – така да се каже – да си изкарвам заплатата. Фактът обаче, че много рядко ми се е налагало да предприемам драстични действия, показва, че през останалото време съм си изпълнявал задълженията.<br>Епизодите (като описания горе) остават в главата ми като случаи, в които личната ми намеса е била от голямо значение.||}}
::— <small>из мемоарните му записки, от главата "Как си изкарвах заплатата"}}</small>
 
 
Line 455 ⟶ 468:
 
{{цитат|Времето (декември 1944 г.) беше толкова лошо, че аз заповядах на военните свещеници да се молят за сухо време. Освен това отпечатах молитва с коледно пожелание на гърба и я изпратих на всеки член на командването. Молитвата беше за сухо време по време на битките.}}
::— <small>преди тежката битка при Булге, дек.1944 г.</small>
 
 
{{цитат|Разбрах, че след нашето влизане в Бастон с германците е свършено и че не е необходимо да пестим усилията си, а да атакуваме с всичко, което имаме.}}
 
 
{{цитат|Отидох в Майнц (за да открия тържествено един военен) железопътен мост над река Рейн … Бях помолен да прережа червената лента, поставена вместо червена панделка, за да открия моста, и ми подадоха ножица. Романтичният ми инстинкт обаче ми подсказа да поискам сабя, с която разрязах лентата.}}
<br>