Саламбо: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
мРедакция без резюме
Редакция без резюме
Ред 29:
{{цитат|Искам да кажа, че трябва да бъдем или по-ловки, или по-страшни! Ако цяла Африка отхвърля вашия ярем, то е, защото сте били слаби господари и не сте съумели да го закрепите здраво на плещите й. Достатъчно е Агатокъл, Регул, Сципион, всички смели хора да стъпят тук, за да я завладеят, а когато либийците от изток се разберат с нумидийците от запад, и номадите пристигнат от юг, а римляните от север ... Вие ще загубите вашите кораби, ниви, колесници, вашите висящи легла и робите, които ви търкат краката! В дворците ви ще спят чакали, плугът ще разоре вашите гробове. Не ще остане нищо друго освен крясъкът на орлите и купищата развалини. Ти ще загинеш Картаген! (из речта на Хамилкар Барка пред [[w:Съвет на стоте съдии|съвета на Стоте]] в храма на [[w:Молох|Молох]])|||}}
 
{{цитат|Хамилкар спря между краката на бронзовия колос, загреба с две шепи от тоя прах, видът на който караше всички картагенци да треперят от ужас, и каза: Кълна се в стоте светлини на вашия дух! В осемте огньове на Кабирите! Кълна се в зваздитезвездите, метеорите и вулканите! Във всичко което гори! В жаждата на пустинята и солта на окена! В пещерата на Хадрумет и царството на духовете! Кълна се в изтребленията, в пепелта на вашите синове и пепелта на братята на вашите деди, с които сега сливам собствената си пепел! Аз Хамилкар Барка, суфетът на морето, началникът на богатите и владетелят на народа, се кълна през Молох с глава на бик, че вие, стоте старейшини от съвета на Картаген, излъгахте, като осъдихте дъщеря ми!|||}}
 
{{цитат|Разположените край Утика варвари, както и петнадесетте хиляди наемници около моста, с изненада забелязаха как в далечината земята се люшка. Вятърът духаше силно и носеше облаци прах. Пясъчните върхушки се издигаха, сякаш изтръгнати от земята и се изкачваха нагоре като огромни светложълти дрипи, после се разпръсваха и отново политаха нагоре, скривайки от очите на наемниците пуническата войска. Поради това, че по шлемовете на картагенците имаше рога, на някои се стори, че виждат стадо волове. Други измамени от веещите се мантии, уверяваха, че различават криле, а тия които бяха пътували много, повдигаха рамене и обясняваха всичко с присъщите на миража илюзии. Но нещо огромно продължаваше да напредва. Леки, неуловими като дихания пари се стелеха над пустинята. Слънцето, издигнало се сега по-високо, блестеше по-ярко и някаква силна, сякаш трепкаща светлина отблъскваше небето нагоре, проникваше в предметите и правеше разстоянията неизчслими. Наоколо огромната равнина се простираше до безкрая, а едва забележимите гънки на почвата продължаваха до самия хоризонт, очертан от дълга синя ивица - всички знаеха, че там е морето. Излезли от палатките си, двете войски гледаха в далечината, а жителите на Утика, за да виждат по-добре, се качваха по градските стени. Най-сетне те различиха няколко напречни ивици, осеяни с еднакви по големина точки. Редиците станаха по-плътни, увеличиха се, залюшкаха се черни хълмчета и изведнъж се появиха квадратни шубраци - бяха слоновете и копията. Чу се всеобщ вик - Картагенците!|||}}