Франсоа дьо Ларошфуко: Разлика между версии

{{цитат|В скръбта ни се крият разни видове [[лицемерие]]. В едни случаи, под предлог, че оплакваме загубата на скъпо лице, ние оплакваме самите нас; жалим за доброто мнение, което то е имало за нас; оплакваме намаляването на нашите доходи, на нашето удоволствие, на уважението, което ни е оказвано. Така на мъртвите се оказва чест, като проливаме сълзи, които се отнасят само за живите. Това аз наричам един вид лицемерие по тази причина, че при подобна тъга човек лъже сам себе си. Има обаче друг вид лицемерие, което не е тъй невинно, понеже заблуждава обществото: това е тъгата на онези хора, които ламтят за славата на красива и безсмъртна скръб. След като времето, което заличава всичко, е прекратило у тях действително изпитваната тъга, те продължават да постоянстват в сълзите си, в жалбите си, във въздишките си. Усвоили ролята на опечалени, те искат да бъдат убедителни чрез всички свои дела, че тяхната скръб ще свърши само с живота им. Тази жалка и досадна суета се среща обикновено при честолюбивите жени. Понеже техният пол им затваря всички пътища към славата, те се домогват да станат знаменити, като показват, че скърбят безутешно. Има и друг вид сълзи, които изтичат от малки извори и пресекват лесно. Някои плачат, за да си спечелят име, че имат нежна душа; плачат, за да бъдат съжалявани; плачат, за да оплакват и тях; плачат най-сетне, за да отбягнат срама, че не плачат.|||}}

{{цитат|В темперамента ни се крият повече недостатъци, отколкото в ума ни.|||}}

{{цитат|Вежливостта на ума се състои в [[способност]]та да мислиш честно и изтънчено.|||}}

{{цитат|Великите и бляскави дела, които заслепяват очите, биват представяни от политиците като последици от велики планове, когато обикновено те са последици от настроения и страсти. Така войната между Август и Антоний, която се приписва на честолюбивия стремеж на всеки от тях към световно господство, се е дължала може би само на тяхната ревност.|||}}