Луи-Фердинан Селин: Разлика между версии

}}'''[[w:Луи-Фердинан Селин|Луи-Фердинан Селин]]''' ([[w:1894|1894]] — [[w:1961|1961]]) е френски писател и лекар.

{{цитат|Бедният на този свят може да пукне по два големи начина –— или от абсолютното безразличие на подобните си в мирно време, или от човекоубийствената страст на същите, като дойде войната. Седнат ли да мислят за вас, то е само за да решат как да ви изтезават, за нищо друго! Интересувате ги само облени в кръв, мръсниците!|||}}

{{цитат|Комарите вече ги бяха засмукали и изливаха направо във вените им ония отрови, от които няма отърваване...отърваване… Спирохетата в същия тоз момент вече им ръфаше артериите...артериите… Алкохолът им изгризваше черния дроб.. Слънцето им пукаше бъбреците...бъбреците… Пичите въшки им се лепеха по космите и екземата –— по слабините...слабините… Ярката светлина все някога щеше да им изпече ретината!...… И какво щеше да им остане в най-скоро време? Парче мозък. За какво им е? Питам ви аз...аз… Там, дето отиваха...отиваха… Да се самоубият? Само за това можеше да им послужи мозъкът там, дето отиваха...отиваха…|||}}

{{цитат|Сена –— тази голяма канализационна тръба, изложила вътрешността си на показ.|||}}

{{цитат|Виждам го аз бъдещето...бъдещето… То е нещо като безкрайно голо хоро...хоро… А в промеждутъците ще се прожектират филми...филми…|||}}

{{цитат|Не е достатъчно да си кажеш: „Нещастен съм.”“ Трябва и да си го докажеш, за да се убедиш окончателно.|||}}

{{цитат|Излишно е да си правим илюзии, хората нямат какво да си кажат, те говорят само за своите си болки, това е ясно. Всеки за себе си, земята за всички. Опитват се да се отърват от болката на гърба на другия, по време на любов, обаче не се получава, болката им остава, цялата, и тогава започват отново, още веднъж се опитват да я пробутат някому. „Хубава сте, госпожице”госпожице“, казват. После животът ги завърта, до следващия път, когато пак ще опитат със същата хитринка. „Много сте хубава, госпожице!...”…“ А междувременно се хвалят, че са успели да се отърват от болката си, но всички знаят, нали, че не е вярно и че цялата болка са си запазили за себе си. И понеже докато играят тази игра, остаряват, а с възрастта стават все по-грозни и отблъскващи и вече дори не могат да прикрият болката си, поражението си, накрая мръсната му гримаса се лепва на лицето им, нужни й са двайсет, трийсет години и повече, за да им се изкачи от утробата на лицето. За това служи човекът, само за това, през целия си живот да си изработва гримаса, че и невинаги му се удава да я довърши, толкова е трудоемка и сложна гримасата, която трябва да направи, за да изрази истинската си душа, без да я загуби.|||}}

{{цитат|...… коремите на жените, в които вечно нещо покълва, ту деца, ту болести...болести…|||}}

{{цитат|Започвах да се питам дали съществуват някъде съвсем страхливи хора… Като че ли за всеки човек може да се открие нещо, за което е готов да умре, случаят, който би му харесал. Тогава отива да умре както може, къде да е...е…|||}}

{{цитат|Докато жените на богатите са хубави, жените на бедните са грозни. Ето до този резултат се е стигнало през вековете, без да броим тоалетите. Хубави куклички, добре нахранени, добре измити. Откакто го има, животът е успял да постигне само това. Колкото до останалото, и да се напъва, и да не се напъва, човек неминуемо стъпва накриво, хлъзва се, цопва в спирта, който консервира и живите, и мъртвите, и там си остава. Доказано е. А от толкова векове наблюдаваме животните как се раждат, мъчат и измират пред очите ни, без и на тях да се е случило нещо изключително, освен дето безкрай подхващат същия онзи блудкав провал там, където други животни са го зарязали. Би трябвало да схванем какво става. Неспирни вълни от ненужни същества прииждат от дъното на времето и умират пред нас, а ние си стоим и се надяваме...надяваме… Не ни бива дори смъртта да осмислим.|||}}

{{цитат|Като се спрем например на начина, по който се образуват и изричат думите, то виждаме, че фразите ни не устояват на катастрофалния си слюнчест декор. Механичното усилие на говора е по-сложно и по-мъчително дори от дефекацията. Устата, това венче от подпухнала плът, което се гърчи и съска, вдишва и вилнее, изпуска какви ли не мазни звуци през смрадливата преграда на зъбния кариес, какво наказание! И точно туй нещо ни заклеват да превърнем в идеал. Трудно е. След като представляваме просто торби с топла и недоизгнила карантия, винаги ще имаме проблеми с чувствата. Да се влюбим е нищо работа, виж, да живеем заедно е трудно. Отпадъкът не се мъчи да оцелява, нито да се размножава. В това отношение сме далеч по-нещастни от лайното –— настървението, с което поддържаме състоянието си, е едно невероятно самоизтезание. Ама наистина, не намираме нищо по-божествено от собствената си миризма. Цялото ни нещастие иде оттам, че трябва да си останем Жан, Пиер или Гастон на всяка цена, през всякакви години. Тялото ни, травестит от неспокойни и банални молекули, непрекъснато се бунтува срещу жестокия фарс на оцеляването. Молекулите ни искат да се разпилеят из вселената възможно най-скоро, сладураните! Страдат от това, че са само „ние”„ние“, че безкраят им слага рога. Ако имахме смелост, щяхме да се пръснем, а то само се пропукваме от ден на ден. Скъпоценното ни мъчение е затворено там, в атомите, в самата ни кожа, заедно с гордостта ни.|||}}

{{цитат|...нейният…нейният лекар бил направил чудеса по отношение на запека в града и на други места и, между другото, в момента я лекувал от задържане на акото, от което страдала от повече от десет години, чрез съвсем специален режим и също с чудесно лекарство, известно само нему. Дамите нямаха намерение да се оставят лесно да ги изпреварят в областта на запека. Техният запек бе по-добър от всички други запеци. Инатяха се. Искаха доказателства. Поставената под съмнение дама само добави, че сега имала „газове”„газове“, като ходела по голяма нужда, че било като истински фойерверки… че трябвало много да внимава заради тия нейни нови изпражнения, много добре оформени, много стегнати...стегнати… Понякога били толкова твърди новите чудесни изпражнения, че изпитвала ужасна болка отдолу...отдолу… Като разкъсване...разкъсване… Принудена била да си слага вазелин, преди да отиде до клозета. Не можеха да й го оспорят.|||}}

{{цитат|Започвам да се съмнявам в съществуването на други истински постижения на бездънния човешки темперамент, освен войната и болестта –— двата безкрая на кошмара.|||}}

{{цитат|Каквото и да разправят и да твърдят, светът ни напуска много преди наистина да си отидем. Някой прекрасен ден започваме да говорим все по-малко за нещата, на които най-много сме държали, с усилие, ако все пак се наложи. Писва ни сами себе си да слушаме… Съкращаваме… Отказваме се… От трийсет години все говорим...говорим… Вече не държим ние да сме прави. Напуска ни дори желанието да запазим местенцето си сред удоволствията...удоволствията… Отвращаваме се от себе си...си… Достатъчно ни е оттук нататък да похапнем, да се постоплим и да спим, колкото можем, по пътя към нищото. За да си възвърнем интереса, са ни нужни нови гримаса за пред другите...другите… Но вече нямаме сили да променим репертоара си. Тъпчем на място. Все още търсим начини и извинения, за да останем с тях, с приятелите, но смъртта и тя е там, зловонна, до нас, сега вече непрекъснато, по-понятна и от игра на белот. Единствената ценност, която ни остава, е дребната мъка, че не сме намерили време да отидем до Боа-Коломб да видим, докато още бе жив, стария ни чичо, завинаги изпял песента си през една февруарска вечер. Само това запазваме от живота, малкото жестоко съжаление. Останалото сме го изпили по пътя с много усилия и труд. Превърнали сме се в стар фенер на спомените в ъгъла на улица, по която не минава почти никой.|||}}