Луи-Фердинан Селин: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
Редакция без резюме |
||
Ред 68:
{{цитат|Като се спрем например на начина, по който се образуват и изричат думите, то виждаме, че фразите ни не устояват на катастрофалния си слюнчест декор. Механичното усилие на говора е по-сложно и по-мъчително дори от дефекацията. Устата, това венче от подпухнала плът, което се гърчи и съска, вдишва и вилнее, изпуска какви ли не мазни звуци през смрадливата преграда на зъбния кариес, какво наказание! И точно туй нещо ни заклеват да превърнем в идеал. Трудно е. След като представляваме просто торби с топла и недоизгнила карантия, винаги ще имаме проблеми с чувствата. Да се влюбим е нищо работа, виж, да живеем заедно е трудно. Отпадъкът не се мъчи да оцелява, нито да се размножава. В това отношение сме далеч по-нещастни от лайното – настървението, с което поддържаме състоянието си, е едно невероятно самоизтезание. Ама наистина, не намираме нищо по-божествено от собствената си миризма. Цялото ни нещастие иде оттам, че трябва да си останем Жан, Пиер или Гастон на всяка цена, през всякакви години. Тялото ни, травестит от неспокойни и банални молекули, непрекъснато се бунтува срещу жестокия фарс на оцеляването. Молекулите ни искат да се разпилеят из вселената възможно най-скоро, сладураните! Страдат от това, че са само „ние”, че безкраят им слага рога. Ако имахме смелост, щяхме да се пръснем, а то само се пропукваме от ден на ден. Скъпоценното ни мъчение е затворено там, в атомите, в самата ни кожа, заедно с гордостта ни.|||}}
{{цитат|Мъката е като ужасната жена, за която сме се оженили. Може би е по-добре да я обикнем поне малко, отколкото цял живот да се скапваме да я бием. След като е ясно, че няма да я усмъртим, нали?|||}}
{{цитат|Общо взето, във вагината винаги има открития за всяка възраст.|||}}
{{цитат|Мъката лесно се излива, докато удоволствието и нуждата са по-скоро срамежливи.|||}}
{{цитат|Животът е просто подпухнал от лъжи кошмар.|||}}
{{цитат|Дали е ходил до клозета пред всички Исус Христос? Нямало е дълго да му минават номерата, ако е срал на открито, така подозирам.|||}}
{{цитат|Да си сам, означава да де упражняваш в смърт.|||}}
{{цитат|Щастието на земята е да умреш с удоволствие, в удоволствие… Останалото си е едно нищо, останалото е страх, дето не смееш да си го признаеш, останалото е литература.|||}}
{{цитат|Интелектуалното безсилие те обрича да мразиш без никаква целенасоченост. Да се Пукаш от нелогичност, суета и невежество.|||}}
{{цитат|...нейният лекар бил направил чудеса по отношение на запека в града и на други места и, между другото, в момента я лекувал от задържане на акото, от което страдала от повече от десет години, чрез съвсем специален режим и също с чудесно лекарство, известно само нему. Дамите нямаха намерение да се оставят лесно да ги изпреварят в областта на запека. Техният запек бе по-добър от всички други запеци. Инатяха се. Искаха доказателства. Поставената под съмнение дама само добави, че сега имала „газове”, като ходела по голяма нужда, че било като истински фойерверки… че трябвало много да внимава заради тия нейни нови изпражнения, много добре оформени, много стегнати... Понякога били толкова твърди новите чудесни изпражнения, че изпитвала ужасна болка отдолу... Като разкъсване... Принудена била да си слага вазелин, преди да отиде до клозета. Не можеха да й го оспорят.|||}}
{{цитат|Започвам да се съмнявам в съществуването на други истински постижения на бездънния човешки темперамент, освен войната и болестта – двата безкрая на кошмара.|||}}
{{цитат|Каквото и да разправят и да твърдят, светът ни напуска много преди наистина да си отидем. Някой прекрасен ден започваме да говорим все по-малко за нещата, на които най-много сме държали, с усилие, ако все пак се наложи. Писва ни сами себе си да слушаме… Съкращаваме… Отказваме се… От трийсет години все говорим... Вече не държим ние да сме прави. Напуска ни дори желанието да запазим местенцето си сред удоволствията... Отвращаваме се от себе си... Достатъчно ни е оттук нататък да похапнем, да се постоплим и да спим, колкото можем, по пътя към нищото. За да си възвърнем интереса, са ни нужни нови гримаса за пред другите... Но вече нямаме сили да променим репертоара си. Тъпчем на място. Все още търсим начини и извинения, за да останем с тях, с приятелите, но смъртта и тя е там, зловонна, до нас, сега вече непрекъснато, по-понятна и от игра на белот. Единствената ценност, която ни остава, е дребната мъка, че не сме намерили време да отидем до Боа-Коломб да видим, докато още бе жив, стария ни чичо, завинаги изпял песента си през една февруарска вечер. Само това запазваме от живота, малкото жестоко съжаление. Останалото сме го изпили по пътя с много усилия и труд. Превърнали сме се в стар фенер на спомените в ъгъла на улица, по която не минава почти никой.|||}}
{{цитат|В живота човек не се изкачва, а слиза.|||}}
| |||