|
* „Благодарността е дълг, който трябва да бъде платен, но който никой няма право да очаква.“
* „Разумът ни показва целта, а страстите ни отклоняват от нея.“
~
Жан-Жак Русо е роден на 28 юни 1712 година в Женева. Огромно влияние върху развитието на младия Русо оказва баща му –Исаак Русо, който е часовникар в Женева. Той научава сина си ( Жан- Жак ) да чете още в ранно детство. На шест годишна възраст, той навлиза под бащино ръководство в света на “Животописията” на Плутарх.
Тринадесет годишен Жан-Жак постъпва на работа като чирак при един гравьор, когото обаче напуска след спор, обвинен в някаква дребна кражба. Скита, сменя различни работи, но не престава да се самообразова, като чете много и разностранна литература, което може би предопределя и по-късното му занимание с множество науки.
На шестнадесет годишна възраст се влюбва и силно привързва към тридесет годишната, тогава омъжена госпожа дьо Варан. Животът им заедно трае в продължение на дванадесет години. Жан-Жак Русо определя периода като единствено щастлив в целият му живот. Той чете произведения на философи като Монтескьо и Волтер, отделя време и за геометрия, химия, астрономия, учи музика, научава се дори да композира и дирижира.
През 1731 година Русо посещава за първи път Париж. От това си посещение, обаче, той не остава очарован. Шокира го резкият контраст между богатство и мизерия, изисканите обноски и борбата за оцеляване. По това време феодалният строй е в залеза си.
През 1749 година академията в Дижон обявява конкурс за написването на съчинение на тема: “Дали развитието на науката и изкуството е допринесло за усъвършенстването или пък опорочаването на нравите”. Русо изпраща своите размишления и съвсем неочаквано спечелва конкурса. Неговото съчинение носи всички белези, за да бъде определено като скандално за времето си. Насочено изцяло срещу идеите на Просвещението, то бързо се превръща в най-търсената и четена книга. Въпреки, че за Русо късно идва признанието като писател, не само това произведение носи определението “скандално”, такова е и “Емил или за възпитанието”, заради което била издадена заповед за арестуването на Жан-Жак Русо, или пък “За общественият договор”, което се принудил да издаде първо в Амстердам, а в последствие да разпространи във Франция. Така Русо става главен представител на радикалното направление във времето на бурни трансформации на френската държавност, оставили значителни следи и повлияли развитието на цялото човечество. Той починал на 2 юли 1778 година.
Пряко свързано с проблематиката на въпроса ни е съчинението му “За обществения договор или принципите на политическото право”. В него женевският мислител търси начин да обясни възникването на правото и да намери такъв преход от естественото състояние към гражданското, който би осигурил относителното равенство между хората и обезпечи обществения ред. Всъщност понятието обществен ред една от основните категории с които борави Русо на ред са естествено и гражданско състояние, свобода, обща воля, власт, общи интереси и т.н. По този начин се доближаваме до основните проблеми, занимаващи правото, а именно регулирането на обществените взаимоотношения.
Но щом говоря за преход, то става ясно, че природното и гражданското състояние се различават. Русо не само ги отграничава, но ги определя и като хетерогенни.
Според него естественото състояние превъзхожда гражданското, но грешно да се смята, че той отрича изцяло второто. Напротив, философът търси да открие точно тези права и задължения на всеки елемент от гражданската структура, които биха запазили добрите страни на естественото състояние колкото се може в по-пълен обем. В естественото състояние частната собственост и следователно неравенството не съществува, или то е почти нищожно. Хората не са познавали пороците, породени от частната собственост. В естественото състояние човек е добър, свободен, здрав, състрадателен, миролюбив и т.н., надарен с добродетели, които произтичат от неговата естествена природа. Вместо насилие и постоянен страх господства свободата и равенството.
Независимо от колебанията и болезнената носталгия към естественото състояние Русо разбира, че е невъзможно да се върне човек към миналото. Крайният извод е категоричен: човешкият род не може нито да се върне назад, нито да се откаже от извършените нещастни придобивки /загубата на естествените прави при преминаване в гражданско състояние/.
Всъщност апологията на общественото състояние е отрицание на разложеното феодално общество на което се противопоставя историческото минало на човечеството и неговите добродетели.
Естественото състояние нито е устойчива, нито вечна социална форма на съществуване. То е преходен период на общественото развитие. От естественото състояние хората преминават в гражданското общество. Китайска стена, пред която спира съществуването си природно организираното общество се оказва появата на собствеността. Именно собствеността поражда необходимостта от такива правни норми, писани или не, способни да възвърнат равенството и нормалното съществуване на хората в обществото, тъй като собствеността води до неравенство. Тези норми се явяват разделителна линия придаваща специфичен облик на човешкото общество, за разлика например от това на мравките или друго животинско строго организирано такова.
Говорейки за собственост тук обаче искам да подчертая, че става въпрос за индивидуална, за частна собственост при хората, а не общата, която е характерна в до гражданския период на организация на обществото и по-горе споменатите животински организации. Затова Русо пише: “Първият, който е заградил парче земя, сетил се е да каже: “Това е мое” и намерил достатъчно наивни хора да му повярват, е истинският основател на гражданското общество”.
Гражданското общество неминуемо се свързва с възникването на държавата и правото. Въпреки предимствата на естественото състояние, гражданското общество е своеобразен напредък в развитието на обществото. То е един нов етап на съществуване, от който не трябва да се крием и връщаме назад, а към който трябва да намерим ключ, позволяващ ни да запазим предимствата на обществения ред и свободата. В условията на гражданския живот способностите на човек “се упражняват и развиват, представите му се разширяват, чувствата му се облагородяват, цялата му душа се възвишава до такава степен, че ако злоупотребите с това ново положение и често пъти не го принизявате под положението, от което е излязъл, той би трябвало непрекъснато да благославя щастливият миг, който го е измъкнал оттам завинаги, и от тъпо и ограничено животно, го е превърнал в разумно същество и човек”. Това са думите на Жан-Жак Русо, които дават да се разбере, че той не отрича гражданското състояние, а се опитва да го направи пригодно да осигури равенството и безконфликтното съществуване на хората. Освен, че гражданското общество е по-съвършено според Русо на този нов етап на съществуване на човечеството, обществената еволюция на природното състояние води до организирането на общества и по този начин на друг, по-съвършен начин на свободно съществуване. “Тъй като хората не могат да създават нови сили, - казва философът – а могат само да обединят и да ръководят съществуващите, те нямат вече друг начин да се съхраняват, освен като се съберат и образуват сбор от сили, способен да надвие съпротивата, като пускат тези сили в ход чрез един само двигател и ги карат да действуват съгласувано”. Т.е. създаването на обществения договор е не само нов вид свобода, но и начин на оцеляване.
И ключа който Русо търси се оказва правото като изразител на общата воля. Това всъщност е днешният принцип на демокрацията, широко застъпен и към усъвършенствуването на който всички се стремим. Този принцип на право, основаващо се на общата воля, се разпростира от регулирането на отношенията човек-човек, до отношенията човек-държава и държава-човек.
С напускането на естественото състояние човек губи предимствата, които е имал и получава нови. Така индивидът отказвайки се от общата собственост придобива частна, отказвайки се от природната, естествената свобода придобива гражданска, която се изразява в правото на участието му в управлението по един или друг начин. Докато при първият вид свобода човек се подчинява на инстинктите си за самосъхранение и задоволяване на елементарните си потребности, то при вторият човек придобива граждански права и свободи и приема да се подчинява на общата воля, на цялото общество в името на неговото благо и защитата на обществените интереси.
Всичко това обаче не става безпроблемно, както изглежда на пръв поглед. Малцина надскачат фактическия текст на Русо и достигат до развиване на идеите, които залага в него. Приемайки обществото не само като надиндивидуална реалност, но и като едно същество Русо определя и неговите граници, разпростиращи се до там докъдето стига общата воля и всеки индивид бива принуден да се съгласява с нея. На тази воля Русо подчинява управлението, законите и суверена. Суверена не е нищо друго освен упражняване на общата воля, а законите са актове на общата воля. Закон боже да бъде само този акт, който е одобрен от народа. Народът, който се подчинява на законите трябва да бъде техен творец.
За да бъде волята обща, не винаги е необходимо да бъде единодушна, но всички гласове трябва да влизат в сметката й. Затова се прави разлика между волята на всички и общата воля: общата воля е насочена към общ интерес, докато волята на всички – към частния и е само сбор от всички воли. Това разграничение, което прави Русо е важно, защото от тук се разбира, че общата воля включва различни воли, често и противоположно. Общото между тях е, че са насочени към общи интереси. Така като обща се приема волята, чиито привърженици са мнозинството от народа. И точно тук възниква въпросът, засягащ темата ми: какво става с тези, които не са съгласни с общата воля, която олицетворява гражданската свобода?. Може ли човек да бъде принуден да е свободен, тъй като едно от основните права предоставени от гражданската свобода е да гласуват и свободно изразяват правната си воля ? Това е така нареченият парадокс “на свободата”. Отговорът на тези въпроси се съдържат в “За общественият договор или Принципите на политическото право”, а именно, че “който откаже да се подчинява на общата воля, ще бъде принуден към това от цялото тяло, което означава само едно, че ще го принудят да бъде свободен”. Някои следователи не могат да се съгласят с тези думи на Русо, като не могат да ги съгласуват с правото на по-силния, за което той преди това говори. Това право обаче Русо приписва на естественото състояние, а не бива да се забравя, че общата воля е резултат на гражданското състояние.
Така хората нежелаещи да преминат от естественото състояние в гражданско, биват принуждавани от общото тяло, защото като хетерогенни, тези две състояния са несъвместими и не могат да съществуват едновременно.
По този начин Русо поставя трайните и неизменни въпроси за легитимността на правото и санкциите, целящи да регулират общият интерес и достига до извода, че те намират смисъл и сила само доколкото произлизат и се отнасят до цялото общество и общата воля. Тези принципи са в пълна сила и намират приложение в съвременното правораздаване, защото именно то е отражение на общата воля, всеки съвременен закон намира своето основание точно в нея. Така думите на всеки магистрат, текстът на всеки закон и действията на всеки управник трябва да са в същността си гласа на общата воля, за което обаче за съжаление обществото, което е източник на тази воля, често забравя. Тези действия, думи и закони имат сила само доколкото са говорител на тази воля, извън нея те би трябвало да са нищожни. Това намира смисъл в основният принцип на правото, че то идва и е насочено от и към хората и обществото.
Казаното до тук важи и за санкциите закрепени в нормативните актове и приложени от органите и реда посочени в тях. Те са принудата, за която Русо говори. Санкциите са инструмент, не само неизбежен, но и необходим за запазването на нормалните човешки взаимоотношения в така поставилото се гражданско състояние. Сами по себе си отрицателно явление, те се превръщат в положително, защото са изразител и се стремят към защитаване на общата воля и общия интерес. Те са продължението на всеобщият императив за опазване на обществения ред. Необходимостта на санкциите е значителна и безспорна. А тези жизнено важни функции по определяне, съблюдаване на права и задължения, в случаи на неспазването им и санкциониране, се пада на правото.
Така Русо живеещ в епохата на залязващият абсолютен монархизъм, надига глава и чрез критичния подход, обръщайки поглед назад открива основни принципи прилагани в съвременното правно регулиране. Чрез всичко това, той се опитва да легитимира свободата в живота на общността, тази свобода, която той определя като неизбежно благо. Той се стреми да съхрани като основен логичен приоритет в цялото си учение идеята за свободата на човешката личност. За него свободата се изразява в правото на всеки да взема участие при решаването на всичко, което засяга общността, а следователно и самият него. Т.е. той приема свободата като възможност за самостоятелно определяне на индивидуалното поведение. Но все пак Жан-Жак Русо не успява да даде универсално определение за понятието “свобода”. В тази връзка Бенджамин Констант казва за него: "Русо послужи за претекст на деспотизма, защото имаше чувство за свобода, но нямаше теория за нея”.
[[Категория:Хора|Русо,]]
[[Категория:Просветители|Русо,]]
Съставил и подготвил:
Георги Г. Чолаков
|
