Сашка Васева

Сашка Васева (р. 1966) е българска поп-фолк певица.

От нея

• Това не е смелост, моята личност не познава примирението и страха. Аз реших да говоря, защото трябваше да защита детето си. Страхувам се за неговото бъдеще и психическо развитие. Искам то да бъде здраво. — по повод заведеното от нея дело срещу нейния съпруг поради домашно насилие, БГНЕС, 10.07.2006

• Аз не искам бой, искам любов. — по повод заведеното от нея дело срещу нейния съпруг поради домашно насилие, БГНЕС, 10.07.2006

• Аз никога няма да запея Лепа Брена, никога няма да продам родината си за дребни стотинки. Аз не съм Лепа. Аз съм Сашка - българката.

• Не успях да стана актриса, но любовните мелодрами на екрана и в живота още ме разплакват.

• Метафизично раздвоена? Какъв по-голям парадокс от това? Аз не се отчайвам. Оставайки неразбрана и се издигам няколко духовни полета по-нагоре. Нагоре стълбата, която води надолу...

• Бог е един и всички сме равни пред него. Дали християни, мюсюлмани, евреи, американци, французи - няма значение.

Из Автобиографията ѝ

• Първият ми брак щеше да бъде с Евгени Минчев, но не се състоя. По разбираеми причини това щеше да е един чисто платоничен брак. Но исках да родя дете от него – по всяка вероятност щеше да е “ин витро”, което пък щеше да оправдае прозвището ми Дупнишката Мадона. Дори заведох Евгени при родителите ми в Дупница. Той, нали си е такъв – елегантен и кавалер, много им хареса и на двамата. Но не стана… Другата ми кратка любов беше с Камен Воденичаров. Но тя продължи много по-кратко и също беше платонична.
  Изобщо така се случваше, че всичките ми големи любови са били платонични. Така беше и с Емил Димитров. За около месец дори живях при него в апартамента му. Неговият любовник Васко, бог да го прости, беше страхотен кулинар. Той ми е готвил най-вкусното нещо, което съм яла – пиле с грах. Емил изобщо не излизаше от апартамента – само пиеше, а аз му купувах пиенето. Затова и се отказахме от съвместни концерти – беше винаги пиян и не ставаше преди три следобед. По някое време чух, че негови роднини подозирали, че искам да се женя за него, за да му взема апартамента. Един вид, имали са ме за нещо като Ана Никол Смит. Такова нещо, разбира се, нямаше.

• Когато бях на седемнайсет години, за първи път се влюбих в един художник, който се оказа моята голяма любов. И първата ми любов, с когото в момента сме добри приятели, без намесата на нещо интимно и без да е валидна поговорката, че първата любов ръжда не хваща. Всъщност, при мен приятелството не хваща ражда. Аз по принцип съм емоционална и влюбчива натура. И аз се влюбих в него. Той приличаше на Георги Христов, моя любим изпълнител. Имаше неприятна прилика с него и дори пееше така добре, както него. Той се казваше Денис. Но тази любов не видя реализация, защото ми е трудно да си спомня какво се случи, но той беше по-темпераментен от мене и пожела много рано да консумираме връзката си, а аз не бях готова за това. И се размина във времето нашата за кратко възникнала любов, влюбване.

• Много се влюбих в един Мирко, който беше по-малък от мене, много красив. Не знам как да го опиша, красив черногорски младеж. И така изживяхме любовта сред дивите планини на Ивин град. И въпреки любовта ни, надделя желанието ми да се прибирам. Защото братът на собственика започна да ме ухажва прекалено и усещах, че ще настъпят по-сложни времена. Тъй като в хороскопа ми пише, че притежавам пророчески способности, може би винаги съм успявала да изчезна от бойното поле навреме, за да оцелея. Прибрах се в квартирата, в която живеехме, защото на нас ни бяха дали един апартамент. Мъжете в една стая, жените в друга. Затворих се и три дни не излязох, плачех и им казвах, че искам да си тръгна, докато не ми дадат паспорта. А собственикът на заведението и неговият влюбен в мене брат нямаха никакво намерение да ме пускат, защото аз бях, както се казва, златната им кокошка. Но аз не спрях да плача и те видяха, че почти ще умра от носталгия по България. Върнаха ми паспорта, казаха ми: "Добре, тръгвай".

• Влюбих се в сервитьора, който работеше в заведението в адриатическия курорт Сутоморие. Един типичен гларус, който, добре че не успя да ме прелъсти, защото след нощта, в която ми се обясняваше в любов, на следващия ден го видях с германка. Толкова се разочаровах, защото той флиртуваше на плажа с нея, дори без да му пука, че ме вижда, че го виждам. Но това - разстройвам се за една нощ, плача, но на другия ден съм оптимист като цяло, позитивист. Не ме е сломявало това, че съм виждала предателството, било то в мъж или жена.

• Поли Пантев се беше заинтересувал от мене и беше пожелал среща с мен. А приближени до неговите кръгове ми бяха платили с фалшиви долари. И то беше жена, собственичката на този ресторант, контролиран от силовата групировка, в която беше и Поли. Той се възмути силно, как могат по този начин да се отнесат неговите по-нискостоящи събратя, да проявяват подобно неуважение към певец. Той самият каза да му дам тези долари и ми даде в замяна истински. Поли ми предложи директорския пост на фирмата “Мегаденс”, която беше продуцентска къща за млади звезди, за нови звезди. Поли всъщност ме защитаваше, де факто имах протекция от много висок етаж, защото той контролираше доста големи сфери във всяко едно отношение. Нямах икономически проблеми, нямах други проблеми. Но никога не е имал афинитет към мен като жена. Той си имаше своите дами или т.нар. жени държанки, които доста често ги сменяше, и аз бях свидетел на тези му любови. После се случи нещо, което ме удиви и уплаши. С Поли любовница не съм била, по това време любовник ми беше Артур Овсепян. За него знаех, че е бизнесмен и че е син на министъра на културата на Армения. Но скоро той се самовзриви по невнимание в хотел “Амбасадор”. Взривът бил предназначен за Поли Пантев. Оказа се, че съм била любовница на човека, който е трябвало да убие моя благодетел.

• По време на странстванията ми като певица попаднах в Загреб, там беше война и аз слязох на един перон, пълен с войници, а бях по къса пола и с голямо деколте. Беше заплаха за моята сигурност, уплаших се. Срещнах един македонец. Той каза: "Какво правиш, момиче, тука? Така облечена. Та това е войната, къде си попаднала с куфар в ръка? Днес се жени моят син, ела да ми пееш на сватбата." А аз му казвам, че съм българска певица и идвам от Италия. И заминах на сватбата, репетирах с оркестъра и седнах на масата да си почина зад сцената. Дойде младоженецът, неговият син. И започна да ме атакува, да ме напада, аз се уплаших и отидох при баща му. Казах му: "Твоят син иска какво ли не да прави с мене, разбираш ли?" А той каза: "Как можеш да обиждаш моя син, той е младоженец, сватбата ли искаш да развалиш?" А аз: "Не, моля те, върни ме на гарата, заведи ме." И той се видя в чудо с мен. Върна ме на гарата и ме остави.

• Пак на гара в бивша Югославия срещнах един войник, който нямаше крак и ме гледаше с някаква безнадеждност в погледа. Нещо искаше да ми каже, но не успя. Попита ме: "За къде си и мога ли да ти помогна с куфара?" Аз му отговарям: "Не, не искам, моля те." Но той настоя. Показа ми автогарата и ме изпрати. Без крак, той носеше моя куфар и когато спряхме да чакаме автобуса, ми каза: "Ще се ожениш ли за мене, ако се върна от фронта?" Аз му казах: "Да". И му дадох своя адрес. Разбрах колко безнадеждност имаше в това, че той заминаваше на фронта. Заминаваше и знаеше, че може би няма да се върне. Казах непременно да ми се обади, когато свърши войната. И той остана, докато се изгуби съвсем като точка и не го виждах вече през прозореца на автобуса. Махаше ми непрекъснато, искаше да има смисъл, заради който да оцелее. За съжаление, не ми се обади. Но се надявам, че е жив, че е оцелял.

За нея

• Тя, откакто я познавам, спи поне до 12 часа. Никога през живота си не е станала рано, за да свърши някаква работа. — съпругът и, Христо Бакърджиев, пред в-к "Труд", 07.2006