Отвори главното меню

Уикицитат β

Пътеводител на галактическия стопаджия (роман)

Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Пътеводител на галактическия стопаджия.

Пътеводител на галактическия стопаджия от Дъглас Адамс. Историята проследява приключенията на Артър Дент - благовъзпитан и умерено скучен жител на Земята, спасен в последната минута преди планетата да бъде разрушена, за да отвори път на нова хиперкосмическа магистрала. С хавлия за баня в ръка той започва пътешествие през пространството и времето, заедно със своя спасител и пътуващ дописник на Пътеводителя Форд Префект.

В много от по-напредничавите цивилизации от Външния Източен край на Галактиката ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ вече е изместил великата ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА като настолна съкровищница на целокупното знание и мъдрост…

Съдържание

Пътеводител на галактическия стопаджияРедактиране

УводРедактиране

  • Тази планета има - или по-точно имаше - един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха до движението на едни малки зелени късчета хартия. И това е много странно, защото, общо взето, тези малки зелени късчета хартия съвсем не бяха нещастни.
  • Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.
  • В много от по-напредничавите цивилизации от Външния Източен край на Галактиката ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ вече е изместил великата ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА като настолна съкровищница на целокупното знание и мъдрост, защото въпреки големите пропуски и многобройните съмнителни - или поне крайно неточни - сведения той превъзхожда по-стария и по-традиционен труд в две важни отношения.
Първо, той е малко по-евтин; и, второ, на корицата му с големи приветливи букви са изписани думите БЕЗ ПАНИКА.

Глава 1Редактиране

  • Думата БУЛДОЗЕР се залута в ума му, като търсеше нещо, с което да се върже. [...]
Думата ЖЪЛТ се залута в главата му, като търсеше нещо, с което да се върже.
Петнайсет секунди по-късно той бе излязъл от къщата и лежеше пред един голям жълт булдозер, който напредваше по пътеката на неговия двор.
 
Имате ли представа колко ще пострада онзи булдозер и какви ще бъдат последствията за него, ако наредя да мине право през вас?
  • Околовръстните пътища са съоръжения, които дават възможност на едни хора да се придвижват страшно бързо от точка А до точка Б, докато други хора се придвижват страшно бързо от точка Б до точка А. Хората, живеещи в точка В, която е разположена точно между двете, често си задават въпроса какво ѝ е толкоз хубавото на точка А, че толкова много хора от точка Б горят от желание да отидат там, и какво ѝ е пък толкоз хубавото на точка Б, че толкова много хора от точка А горят от желание да отидат там. Често им се дощява хората най-сетне и веднъж завинаги да решат къде по дяволите искат да бъдат.
  • Очевидно някой някъде се бе оказал ужасен некадърник и не дай си боже това да бе самият той.
  • — Но проектите бяха изложени…
— Изложени ли? В последна сметка се наложи да сляза чак в мазето, за да ги открия.
— Ами там се намира отделът, където са изложени.
— С електрическо фенерче.
— Сигурно са откраднали крушките.
— И стълбището ли?
— Ама вижте, нали все пак ги открихте?
— Да — каза Артър, — така е. Бяха изложени на дъното на един заключен канцеларски шкаф, забутан в заключена тоалетна с надпис на вратата ВНИМАНИЕ, ЛЕОПАРД!
  • — Искам да ви изясня някои факти. Имате ли представа колко ще пострада онзи булдозер и какви ще бъдат последствията за него, ако наредя да мине право през вас?
— Какви? — попита Артър.
Съвсем никакви — отвърна мистър Просър и се отдалечи ядосано, като се чудеше защо главата му е пълна с хиляда космати конници, до един крещящи по него.
  • Допуснал бе обаче една глупава грешка, и то защото беше попретупал предварителната си подготовка. Информацията, която бе събрал, го бе подвела да си избере името „Форд Префект“ като най-удачно поради своята незабележителност.
  • — Слушай, имаш ли някаква работа?
— Работа ли? — извика Артър. — Ами налага ми се да полежа пред тези булдозери, защото, ако се махна, ще съборят къщата ми. Но като изключим това, сякаш нямам. [...]
— Непременно трябва да поговорим — каза той настоятелно.
— Добре — отвърна Артър, — казвай.
— А и да пийнем — продължи Форд. — Жизненоважно е да поговорим и да пийнем. Веднага. Да отидем в селската кръчма. [...]
— Абе ти не разбираш ли? — извика Артър и посочи към Просър. — Онзи човек иска да събори къщата ми! [...]
— А не може ли да го направи, ако те няма? — попита той.
— Но аз не искам да я събори!
— Аха.
— Слушай. Форд, какво ти става? — каза Артър.
— Нищо. Нищо не ми става. Слушай сега — трябва да ти кажа най-важното нещо, което някога си чувал. Веднага. И трябва да ти го кажа в пивницата „Кон и коняр“.
— Но защо?
— Защото ще ти е нужно добре да си пийнеш.
  • — Ами тогава — продължи Форд Префект — бъдете така добър да дойдете тук и да легнете…
— Какво? — каза мистър Просър.
— О, извинете — каза Форд, — може би не бях съвсем ясен. Някой все пак трябва да легне пред булдозерите, нали така? В противен случай нищо няма да ги спре да потеглят към къщата на мистър Дент, нали така?

Глава 2Редактиране

  • В ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ също се споменава за алкохола. В него пише, че най-хубавата от всички съществуващи напитки е Пангалактическия гаргаробластер.
Пише също, че въздействието на Паигалактическия гаргаробластер е като да ти пръснат черепа с лимоново резенче, привързано към голяма златна тухла.
  • — Хайде, пий — каза Форд, — чакат те три бири.
— Три бири? — каза Артър. — На обяд?
— Времето е химера — каза той. — А времето за обяд — двойно по-голяма.
— Много умно — каза Артър. — Трябва да го изпратиш на Рийдърз Дайджест. Те имат цяла страница за хора като тебе.
— Хайде, пий!
— Но защо три бири наведнъж?
— Отпуска мускулите. Ще имаш нужда от това.
— Отпуска мускулите?
— Отпуска мускулите.
  • Днес ли нещо сбърках — каза си той, — или светът винаги е бил такъв, но съм бил прекалено затворен в себе си, за да го забележа?
  • — Добре — каза Форд. — Как ще реагираш, ако ти кажа, че в действителност не съм от Гилдфорд, а от една малка планета някъде в околностите на Бетелгиус? [...]
— Ами не знам — отвърна той, като отпи от бирата. — Защо, смяташ ли, че е възможно да кажеш такова нещо?
  • Днес трябва да е четвъртък — помисли си Артър, като се отпусна ниско над бирата си. — Никога не съм ги разбирал тези четвъртъци

Глава 3Редактиране

  • ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ дава следните сведения по въпроса за хавлиите.
 
Хавлията ... е навярно най-полезното нещо, което един междузвезден стопаджия може да притежава.
 
Проклета заспала плането! Изобщо не ми е жал за вас.
Хавлията, пише там, е навярно най-полезното нещо, което един междузвезден стопаджия може да притежава. На първо място тя е много ценна в чисто практическо отношение — можеш да се загърнеш с нея, за да се топлиш, докато подскачаш по мразовитите луни на Джаглан Бета; можеш да легнеш върху нея на плажа, покрит с жарък мраморен пясък, и да дишаш опияняващия морски въздух на Сантрагиниус V; можеш да подремнеш под нея и под звездите, огряващи с яркочервените си лъчи пустинния свят на Кактафун; би могъл да я опънеш като платно на минисал по ленивите тежки води на реката Мот; намокрена, ще ти послужи и в ръкопашен бой; можеш да си завиеш главата с нея, за да не дишаш отровните изпарения или за да не срещнеш погледа на кръвожадния звяр Бъгблатер от Траал (едно невероятно глупаво животно, което си мисли, че ако ти не го виждаш и то не може да те види — но макар и тъпо като галош, то е много, много кръвожадно); ако изпаднеш в беда, можеш да я размахаш над главата си в знак, че се нуждаеш от помощ, и, разбира се, можеш да се избършеш с нея, ако все още ти се струва достатъчно чиста.
Но преди всичко, тя е изключително ценна в психологическо отношение. Кой знае защо, ако един страг (страг = нестопаджия) открие, че стопаджията носи хавлията със себе си, автоматично стига до заключението, че си има и четка за зъби, кърпа за лице, сапун, кутия с бисквити, манерка, компас, карта, кълбо канап, спрей против комари, екипировка за дъждовно време, космическо облекло и т.н., и т.н… При това страгът е готов с удоволствие да заеме на стопаджията кое да е от всички тези, а и дузина други неща, които стопаджията случайно може да е „загубил“. Ето как разсъждава страгът: онзи, който е способен да преброди надлъж и нашир галактиката, и то на стоп, да изнемогва, да мизерствува, да се сблъсква с невероятни трудности, да ги преодолява и все още да знае къде му е хавлията, е явно човек, с когото си длъжен да се съобразяваш.
Така се е зародил един израз, станал вече класически в стопаджийския жаргон. Например: „Хей, сас ли го онзи хупи Форд Префект? Те това се казва фруд — наистина знае де му е хавлията (сас = зная; чувал съм за; срещал съм; правя любов с; хупи = наистина прибран човек: фруд = ама наистина страшно прибран човек).“
  • — Носиш ли си хавлията? — изведнъж попита Форд Префект.
Артър, който се мъчеше над третата си бира, се обърна към него.
— Какво? Не… Защо, трябваше ли? — Вече се бе отказал да се изненадва, явно нямаше смисъл.
  • — Струва ми се, че просто събарят къщата ти — отбеляза Форд, като изгълта остатъка от последната си бира.
— Какво? — изкрещя Артър. [...] — Божичко, истина е! Мойта къща събарят. Форд, какво по дяволите правя аз в тази кръчма?
— Сега вече едва ли има някакво значение — каза Форд. — Остави ги да си направят кефа.
— Кефа? — изквича Артър. — Кефа! — и метна поглед навън, за да провери дали говорят за едно и също нещо.
  • — Струва ми се — каза той, — че ако настъпва свършекът на света, се препоръчва човек да легне на земята и да си нахлузи книжна торбичка на главата или нещо подобно.
— Ами направете го, щом искате — каза Форд.
— В казармата тъй ни учеха — каза човекът и очите му поеха по дългия път обратно към чашата с уиски.
— Това помага ли? — попита барманът.
— Не — отвърна Форд и му се усмихна дружелюбно.
  • Шумът връхлетя върху колите, те се наблъскаха една в друга, след това като приливна вълна заля хълмове и долини, пустини и океани и сякаш смаза всичко, върху което се стовари.
Един-единствен човек стоеше неподвижен и наблюдаваше небето с ужасна тъга в очите и гумени тампони в ушите.
  • Огромните кораби висяха неподвижно в небето, над всички народи на Земята. Висяха неподвижни, огромни, тежки, непоклатими в небето над поруганата Земя. Много хора направо изпаднаха в шок, докато разумът се опитваше да осмисли това, което виждаха очите. Корабите висяха в небето така, както тухлите не могат.
  • — Жители на Земята, моля за вашето внимание — заговори един глас, който звучеше превъзходно. [...] Както без съмнение знаете, планът за развитие на по-отдалечените райони на Галактиката предвижда построяването на хиперкосмическа магистрала през вашата звездна система и за съжаление вашата планета е една от тези, които по проект трябва да бъдат разрушени. Това ще продължи малко по-малко от две ваши земни минути. Благодаря за вниманието. [...] Излишно е да се правите на изненадани. Цялата проектосметна документация заедно със заповедта за разрушаване бяха на разположение в местния ви проектантски отдел на Алфа Кентавър през последните петдесет ваши земни години, тъй че имахте предостатъчно време да подадете жалба по официалния ред. Прекалено е късно сега тепърва да вдигате шум. [...] Какви са тези приказки сега, че никога не сте ходили на Алфа Кентавър? За бога, човечество, та тя се намира само на четири светлинни години от вас! Така де! Съжалявам, но никой не ви е виновен, че не сте се потрудили да разберете какво се прави в собствения ви район. Край! Включете лъчите за унищожение.
  • — Не мога да знам — каза гласът по уредбата, — проклета заспала плането! Изобщо не ми е жал за вас — и млъкна.
Настана страшна, кошмарна тишина.
Чу се страшен, кошмарен шум.
Настана страшна, кошмарна тишина.

Глава 4Редактиране

  • Заради този именно ден навремето той взе решение да се кандидатира за президент — решение, предизвикало изумление и разтърсило като мощна взривна вълна цялата Галактическа империя. Зейфод Бийблброкс? ПРЕЗИДЕНТ? ОНЗИ ли Зейфод Бийблброкс? Президент? На ГАЛАКТИКАТА? Мнозина бяха счели това за последното доказателство, че цялото знайно мироздание се бе побъркало окончателно.
  • Дори може би нямаше да им направи кой знае какво впечатление, ако научеха с каква точно власт разполага президентът на Галактиката — никаква. Само шестима души в Галактиката знаеха, че служебните задължения на президента изискват от него не да упражнява власт, а да отвлича вниманието от нея. Зейфод Бийблброкс изумително добре се справяше със служебните си задължения.
  • След секунда Зейфод изтича на палубата, махна с ръка и се усмихна на повече от три милиарда души. Наистина, трите милиарда души не бяха там, но можеха да наблюдават всеки негов жест през очите на една малка камера-робот с триизмерно изображение, която се рееше угоднически във въздуха близо до него. Шутовските номера на президента винаги са изглеждали подозрително добре в три измерения: те и затова бяха създадени.
  • Камерата-робот се приближи, за да покаже в едър план по-популярната от двете му глави и той отново махна с ръка. Външният му вид беше почти хуманоиден, ако изключим допълнителната глава и третата ръка. Светлата му рошава коса стърчеше във всички посоки, сините му очи просветваха неизвестно защо, а двете му лица, както почти винаги, бяха небръснати.
  • Трилиън не беше някаква важна особа — поне така твърдеше Зейфод. Тя просто го придружаваше почти навсякъде и му казваше какво мисли за него.
  • — Ауу! — каза Зейфод Бийблброкс по посока на Златно сърце: друго не можа да измисли. Повтори го, защото знаеше, че това ще подразни журналистите.
— Ауу!
  • — Този звездолет е направо изумителен — каза той. — Наистина, направо е изумителен. И е толкова изумително изумителен, че ми се ще да го открадна.

Глава 5Редактиране

 
Божичко, имаш вид на човек, паднал в кладенец, дълбок трийсет фута, добре ли си?
  • „Еволюция ли — разсъждаваха те, — че за какво ни е тя?“, и си караха тъй, без да се тревожат, че природата ги е лишила от нещо, щом могат да минат и без него, и чакаха да настъпи времето, когато по хирургически път ще могат да коригират по-съществените си анатомически недостатъци.
  • — Купих малко фъстъци. [...] Хайде, вземи си — подкани го Форд и отново подаде кесийката, — ако за пръв път попадаш в телепортиращ лъч, навярно си изгубил доста сол и белтъчини. Бирата, която изпи, трябва да е помогнала малко на организма ти да понесе напрежението.
  • Едно от нещата, които Форд Префект намираше най-трудни за разбиране у хората, бе навикът им постоянно да заявяват и повтарят най-най-очевидни неща, като например „Днес времето е хубаво“ или „Много си порасъл“, или „Божичко, имаш вид на човек, паднал в кладенец, дълбок трийсет фута, добре ли си?“. Първоначално Форд Префект развиваше следната теория, за да си обясни това странно поведение. Ако човешките същества не мърдат устните си постоянно, разсъждаваше той, устата им навярно се слепват. Но след неколкомесечни размишления и наблюдения той се отказа от тази теория в полза на друга. Ако не мърдат постоянно устните си — разсъждаваше той, — започват да работят мозъците им. След време се отрече и от тази теория, защото му се стори цинична и възпрепятстваща взаимното разбирателство.
  • — Ако те попитам къде по дяволите се намираме — каза Артър с треперещо гласче, — ще съжалявам ли? [...]
— В безопасност сме — каза той.
— Слава богу — каза Артър.
— Намираме се в малък камбус — поясни Форд, — на един от космическите кораби от пътностроителната флотилия на вогоните.
— Аха — каза Артър, — явно това е някакво по-особено значение на думата „безопасен“, непознато за мен до този момент.
  • Простетник вогон Джелтц беше много доволен. Знаеше, че когато един дентраси има толкова доволен вид, някъде на кораба става нещо, което наистина може да го вбеси.
  • — Калъфката й ми харесва — отбеляза той. — БЕЗ ПАНИКА. Това е първото полезно и понятно нещо, което чувам през този ден.
  • „Пътностроителна флотилия на вогоните. В случай че желаете някой вогон да ви вземе на стоп, нашият съвет е — забравете го. Те са една от най-неприятните раси в Галактиката — не толкова зли, колкото проклети, дребнави, досадни и коравосърдечни. И пръста си не биха помръднали, за да спасят собствената си баба от кръвожадния звяр Бъкблатер от Траал, ако за това няма заповед в три подписани екземпляра, получена, върната, обжалвана, загубена, намерена, разследвана, отново загубена и накрая заровена в мек торф в продължение на три месеца и преработена в подпалки за огън.
Най-ефикасният начин да получиш нещо за пиене от вогон е, като си напъхаш пръста дълбого в гърлото му, а най-лесно можеш да го раздразниш, като поднесеш баба му за закуска на кръвожадния звяр Бъгблатер от Траал.
За нищо на света не позволявайте на някой вогон да ви чете стиховете си.“
  • — За съжаление бях принуден да остана на Земята доста повече, отколкото възнамерявах — каза Форд. — Пристигнах за седмица, а останах петнайсет години.
— Не ми е ясно как изобщо се добра дотам.
— Много лесно — едно типче ме взе на стоп.
— Типче ли?
— Да.
— Ами какво е…?
— Типче ли? Това са най-често богати хлапаци, които се чудят какво да правят. Обикалят Галактиката и търсят планети, които все още не са установили контакт с чужда цивилизация, за да ги бъзикат.
— Бъзикат ли? — Артър започна да подозира, че на Форд му доставя удоволствие да прави живота му по-труден.
— Да — отвърна Форд, — бъзикат ги. Избират си някое отдалечено място, приземяват се пред някой нищо неподозиращ нещастник, на когото никой никога няма да повярва, и започват да се разхождат пред него, като се перчат с глупавите антени на главите си и издават бипкащи звуци. Наистина се държат като деца.
  • — БЕЗ ПАНИКА.
— Не съм се паникьосал!
— Паникьосваш се.
— Добре де, паникьосвам се. Какво друго ми остава?
— Просто тръгни с мене и се забавлявай. Галактиката е много интересно място. Пъхни тази рибка в ухото си.
— Моля? — каза Артър с доста учтив, както му се стори, тон.
  • Артър премигна няколко пъти. Много му се щеше поне едно нещо да си е на мястото, тъй че да може да се опре на него. Например щеше да е много по-спокоен, ако редом с долното бельо на дентрасите, камарите дюшеци от Скорншелъс и човека от Бетелгиус, който му подаваше тази малка жълта рибка и му предлагаше да си я сложи в ухото, ако редом с всичко това се намираше и едно най-обикновено пакетче грис.

Глава 6Редактиране

  • - Не, не мърдай — добави той, като видя, че Артър е започнал да се изправя, — трябва да имаш готовност за скока в хиперпространството. Неприятно е, като да си пиян.
— Че какво неприятно има в това да си пиян?
— След това ти се пие вода.
  • Вавилонската рибка — заговори Пътеводителят тихичко — е малка, жълта на цвят, прилича на плужек. Това е навярно най-странното същество в цялата Вселена. Храни се с енергия от мозъчни вълни, но не с получената от собствения й носител, а с тази от окръжаващите го. Тя абсорбира всички подсъзнателни мисловни вълни от околната мозъчна енергия и те й служат за храна. След това отделя в мозъка на своя носител телепатично междуклетъчно вещество, получено при сливането на съзнателните мисловни честоти с нервните сигнали, уловени от речевите центрове на мозъка, който ги издава. Практическият резултат от всичко това е, че ако си пъхнеш една Вавилонска рибка в ухото, веднага започваш да разбираш всичко, което ти се говори на всички възможни езици. Фактически речевите структури, които възприемате слухово, се декодират посредством мозъчно-вълновата матрица, внедрена в мозъка ви от вашата Вавилонска рибка.
Фактът, че едно тъй полезно нещо може да се е развило по някаква случайност, е толкова поразително невероятен, че някои философи виждат в това окончателното и необходимо доказателство за несъществуването на бог.
Спорът звучи горе-долу така:
„— Отказвам да приведа доказателства, че съществувам — казва бог, — защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра, аз съм нищо.
— Но — отвръща човекът — Вавилонската рибка е пълно опровержение на това, нали? Тя не може да се е развила по някаква случайност. Тя е доказателство, че ти съществуваш и следователно, според собствените ти доводи, не съществуваш. И тъй като това се опитвахме да докажем, спорът може да се счита за приключил.
— Олеле… — каза бог — не се бях сетил за това — и тозчас изчезна, отвеян от тази ефирна логика.
— О, я виж колко лесно стана — казва си човекът и както е насъбрал инерция, решава да докаже, че черното е бяло, и бива прегазен на следващата зебра.“
Повечето теолози твърдят, че това доказателство не представлява нищо друго освен камара бъбреци от много диви кучета динго, но това не попречи на Улон Колъфид да натрупа едно малко състояние, като го превърне в централна тема на нашумялата си книга СВЪРШЕНО Е ВЕЧЕ С БОГ.
  • Междувременно бедната малка Вавилонска рибка, премахвайки тъй ефикасно всички бариери пред разбирателството между различните раси и култури, става причина за повече и по-кървави войни, отколкото всички останали фактори, взети заедно, през цялата история на мирозданието.
  • — Щом извършваш проучвания за тази… книга и си посетил Земята, сигурно си събрал някои сведения за нея.
— Ами да, успях наистина да поразширя информацията в сравнение с първото издание.
— Дай да видя какво пише в това издание. Трябва да разбера. [...] Какво! БЕЗОБИДНА? Това ли е всичко? БЕЗОБИДНА! Само една дума! [...] По дяволите, надявам се, че си успял поне малко да попълниш информацията!
— О, да, разбира се. Дори успях да я предам на редактора. Той я поокастри малко, но все пак е по-пълна от предната.
— И какво ще пише сега?
— ПОЧТИ БЕЗОБИДНА — призна Форд, като се изкашля притеснено.
  • — Кои са тогава? — попита Артър.
— Ами ако имаме късмет — каза Форд, — това са вогоните, които идват да ни изхвърлят в открития космос.
— А ако нямаме?
— Ако нямаме — отвърна Форд мрачно, — капитанът може да си изпълни заканата и първо да ни прочете някои от своите стихове…

Глава 7Редактиране

  • Най-бездарната от всички възможни поезия загина заедно със своя творец Паула Нанси Милстоун Дженингс от Грийнбридж, Есекс, Англия, по време на унищожаването на Земята.
  • Артър Дент седеше и трепереше. Изобщо нямаше никаква представа какво го очаква, но знаеше, че нищо от това, което досега му се бе случило, не му се нравеше и нямаше изгледи положението да се промени.
  • Вогонът започна да чете един зловонен малък откъс сътворен от самия него.
— Ооо, фривилна грухталност… [...] твоите миктурации за мен са /като плърдлени геблеточици по лъргедна пчела. [...] А сега, землянчета… [...] ви предлагам един много лесен избор: или да загинете в космическия вакум, или… [...] или да ми кажете как ви се хареса моето стихотворение.
— Всъщност на мен много ми хареса — заяви Артър с ведър глас. Форд се обърна към него с ококорени очи. Ето това беше едно разрешение, за което чисто и просто не се бе сетил.
Едната вежда на вогона се вдигна от изненада и скри от погледа голяма част от носа му, в резултат на което се получи много красив израз.
— О, така ли — избръмча той силно изненадан.
— Ами да — каза Артър, — мисля, че, общо взето, метафизичната образност е наистина много въздействаща.
  • — Съпротивата е излишна — изрева вогонът.
— Не говорете така — заекна Форд. — Как може човек да съхрани вярата си в доброто, ако говорите по този начин?
  • — Добре де — каза Форд, — стига си се паникьосвал!
— Какво ти паникьосване? — сряза го Артър. — Все още съм в шок от новата културна среда. Чакай да посвикна с обстановката и тогава ще видиш как ще се паникьосам.
  • — Тази работа наистина ли ти доставя удоволствие? — попита той изненадващо. [...]
— Ами работното време е много удобно …
  • — Не, не. Мисля, че ако нямате нищо против — отвърна той, — по-добре е да ви натикам и двамата в камерата, защото след като се върна, ме очаква още малко крещене.
Форд Префект имаше много неща против.
  • — Ама чуй ме — извика той на вогона, — съществува един цял свят, за който ти нищо не знаеш… ето слушай, какво ще кажеш за това?
В отчаянието си се хвана за единственото произведение на изкуството, част от което можеше да изпълни по памет — изтананика първите тактове на Бетховеновата Пета симфония.
— ТА ТА ТА ТАМ! Нищо ли не трепва в тебе?
— Не — отвърна онзи, — абсолютно нищо. Но ще го повторя пред леля си.
  • — Знаеш ли, — каза Артър, — точно в мигове като този, когато съм затворен в херметическа камера на вогоните с някой си от Бетелгиус и ми предстои да умра от задушаване в открития космос, най-съжалявам, че не съм слушал какво ми е говорила майка ми, когато бях малък.
— Защо, какво ти говореше?
— Ами не зная, не я слушах.
  • — Ама това е ужасно — помисли си Артър. — Няма я Колоната на Нелсън, няма Макдоналдс, останал съм само аз и думите ПОЧТИ БЕЗОБИДНА. А след броени секунди ще остане само ПОЧТИ БЕЗОБИДНА. Вчера изглеждаше, че на планетата всичко върви нормално.

Глава 8Редактиране

  • „Вселената — четем там — е голяма. Наистина голяма. Просто няма да повярвате колко изключително невероятно невъобразимо голяма е тя. Вие сигурно си мислите, че до аптеката пътят е много дълъг, ама в сравнение с Вселената това е направо нищо работа. Слушайте…“ и т. н.

Глава 9Редактиране

  • Току-що в Галактиката се бе появила дупка. [...] Двеста трийсет и девет хиляди почти изпържени яйца също изпаднаха от нея и се стовариха във вид на голяма тресяща се купчина на гладуващата планета Погхрил от системата Пансел.
Цялото население на Погхрил бе измряло от глад с изключение на един мъж, който след няколко седмици почина от холестеролно отравяне.
  • — А какъв е този кораб? — попита Артър, докато бездънната бездна на вечността зееше под тях.
— Не знам — отвърна Форд, — още не съм си отворил очите.
— И аз не съм — каза Артър.
  • — Форд — каза той, — превръщаш се в пингвин. Престани.
  • — Моля, запазете спокойствие — каза гласът приветливо като на стюардеса в пътнически самолет само с едно крило и два двигателя, единият от които е обхванат от пламъци. — Намирате се в пълна безопасност.
— Ама не става дума за това! — беснееше Форд. — Става дума, че съм в безопасност, ама пингвин, а моят колега много скоро ще остане без никакви крайници!
  • — Форд! — каза той. — Отвън напират безброй много маймунки и искат да обсъдят с нас ръкописа на сътворената от тях пиеса, наречена ХАМЛЕТ.

Глава 10Редактиране

  • Още повече беше изненадан, когато веднага след награждаването му с наградата на Галактическия институт за изключителна даровитост, бе линчуван от разбеснялата се тълпа уважавани физици, които най-сетне бяха разбрали, че единственото нещо, което наистина не могат да понесат, е един умник.

Глава 11Редактиране

Файл:Marvin snorre pointing.jpg
ЖИВОТ! Хич не ми говорете за живота.
  • — Едно към пет и продължава да спада — каза тя, — едно към четири и продължава да спада… две… едно… вероятностен фактор едно към едно… положението се нормализира, повтарям, положението се нормализира. — Изключи микрофона, след това отново го включи и като се усмихваше, продължи: — Ако все още има нещо, което ви озадачава, това вече си е лично ваша работа.
  • Трилиън бе започнала да подозира, че основната причина животът му да е толкова бурен и пълен със сполуки е, че никога не е осъзнавал сериозността на онова, което прави.
  • — Мисля, че е редно да ви уведомя, че се чувствам много нещастен — каза Марвин.
  • Марвин съумя да вложи пълното си презрение и отвращение към всичко човешко.
— Само това ли? — попита той.
— Да — заяви Трилиън твърдо.
— Знаете, това никак няма да ми е приятно — каза Марвин.
Зейфод скочи от креслото си.
— Къде пише, че трябва да ти е приятно — изкрещя той. — Направи каквото ти казват, ясно ли е?
— Добре де — каза Марвин и гласът му прозвуча като звън на огромна пропукана камбана, — ще го направя.
— Прекрасно… — изръмжа Зейфод — чудесно… много ти благодаря.
Марвин се обърна и вдигна нагоре към него триъгълните си, разположени с острото нагоре червени очи.
— Не ви действам потискащо, нали? — попита той прочувствено.
— Не, не, Марвин — изчурулика Трилиън, — няма такова нещо, наистина…
— Не искам да си мисля, че ви действам потискащо.
— Не, не се безпокой за това — продължи чуруликането, — просто се дръж естествено и всичко ще бъде наред.
— Наистина ли не ми се сърдите? — настоя той.
— Не, Марвин — изчурулика Трилиън, — няма такова нещо, наистина… какво да се прави, такъв е животът.
Марвин я стрелна с електронния си поглед.
— Животът — каза Марвин, — хич не ми говорете за живота.
  • И като прокара разсеяно пръсти по клавиатурата на някакъв непознат компютър, пресегна се и натисна едно подканващо голямо червено копче под близкия екран. Екранът светна и се появиха думите АКО ОБИЧАТЕ, НЕ НАТИСКАЙТЕ ПОВЕЧЕ ТОЗИ БУТОН.
  • — Слушай [...] „Ново поколение роботи и компютри от Сириуската кибернетична корпорация, притежаващи ИЧИ“.
— ИЧИ ли? — попита Артър. — Това пък какво е?
— Тук пише: ИСТИНСКА ЧОВЕШКА ИНДИВИДУАЛНОСТ.
— Хъм — каза Артър, — звучи ужасно.
— Така е — обади се един глас зад гърба им.
Гласът беше глух и изпълнен с отчаяние, чуваше се едва доловимо дрънчене. Обърнаха се и видяха един нещастен стоманен робот, застанал прегърбен на прага.
  • — Всички врати в този космически кораб притежават весел и жизнерадостен нрав. За тях е удоволствие да се отворят пред вас и ще се затворят след вас с чувство на удовлетвореност от добре свършената работа.
  • — Да тръгваме — избръмча той. — Наредено ми е да ви отведа на мостика. Както ме гледате, имам мозък колкото цяла планета, а те ми викат: „Доведи ги на мостика.“ И на това удовлетворение от работата ли му казвате? Аз не…
  • — Извинете, да не съм сбъркал нещо? — попита Марвин, без да спира да се влачи нататък. — Извинете ме и задето дишам, въпреки че изобщо не го правя и не знам защо ми трябваше да го казвам. Боже мой, да знаете колко съм потиснат. Ето още една от онези самодоволни врати. ЖИВОТ! Хич не ми говорете за живота.

Глава 12Редактиране

 
Ако съществува нещо по-важно от моето его, искам веднага да се залови и разстреля.
  • — Но най-напред да поздравим всички форми на разумен живот навред по всемира… а също и другите: тайната, приятели, се състои в това да вземете две парчета кремък и да ги удряте едно в друго.
  • — Не бихме ли могли за момент да забравим това твое его? Става дума за нещо по-важно.
— Ако съществува нещо по-важно от моето его, искам веднага да се залови и разстреля.
  • Едно от най-големите затруднения, които Трилиън срещаше при взаимоотношенията си със Зейфод, идваше от това, че все още не се бе научила да познава кога се прави на глупак просто за да приспи вниманието на хората, кога се прави на глупак, защото го мързи да мисли и иска някой друг да върши това вместо него, кога се прави на ужасен глупак, за да скрие факта, че всъщност нищо не разбира, и кога е наистина един неподправен глупак.
  • С този компютър работеше отскоро, но вече бе успял хубаво да го намрази.
  • — Чуйте сега един интересен факт. Минавало ли ви е през ум, че животът на повечето хора е зависим от телефонни номера?

Глава 13Редактиране

  • Марвин продължаваше да се тътри по коридора и да се вайка.
— … и освен това чувствам страшни болки във всички диоди от лявата ми страна…
— Не думай — каза Артър мрачно, крачейки до него. — Наистина ли?
— О, да! — каза Марвин. — Откога им викам да ги сменят, ама кой да те чуе.
— Мога да си представя.
  • — НЯМА ЛИ ДА ВЛЕЗЕМ? — изимитира го Марвин. — Да, ще влезем. Това тук е входът към мостика. Наредено ми е да ви заведа на мостика. Никак няма да се учудя, ако това се окаже най-голямото изпитание за интелектуалните ми способности днес.
  • — Интересно защо — поде той с гробовен глас — точно когато си мислиш, че е невъзможно животът ти да стане по-непоносим, изведнъж се оказва, че е възможно.
  • — Ами аз какво да правя? Да седна в оня ъгъл и да ръждясам или предпочитате да се разпадна, тъй както съм застанал прав?
  • Броят на нещата, които Артър не можеше да повярва, че вижда, ставаше застрашително голям. Долната му челюст се отпусна и известно време остана така.
  • — Просто едно момиче. Е, в интерес на истината доникъде не бях стигнал с нея. Въпреки че цяла вечер правех опити. Иначе си я биваше. Красива, очарователна, страхотно интелигентна. И когато най-сетне останах насаме с нея и подхванах едни сладки приказки, домъква се този твой приятел и й вика: „Здрасти, маце, тоя тук какво ти дотяга? Я по-добре ела да си поговорим ние двамцата. Аз съм от друга планета.“ Повече не я видях. [...]
— Но трябва да признаеш, че наистина се оказа от друга планета — каза Трилиън, която се появи на другия край на мостика.
  • — Трилиън — каза той, — всеки път ли, когато използуваме невероятностния двигател, ще се случва нещо подобно?
— Страхувам се — отвърна тя, — че е твърде вероятно.

Глава 14Редактиране

  • Предполагала бе, че никога вече няма да види родната си планета, но се разстрои, когато нищо не трепна в нея при новината за нейното разрушаване.
  • Много й се щеше да разбере за какво именно се опитва да не мисли.
  • Излишно беше да пита Зейфод, защото той изобщо не се нуждаеше от причина, за да извърши нещо — немотивираните му постъпки бяха истински произведения на изкуството. Пристъпваше към всичко в живота с една смесица от удивителен талант и непресторена бездарност и често бе трудно да различиш едното от другото.
  • — Открих я! — извика Зейфод и удари по масата. — Открих я!
Форд гледаше и недоумяваше.
— Какво е това? — попита той.
— Това… — каза Зейфод — е най-невероятната планета, съществувала някога.

Глава 15Редактиране

  • За най-богатите и преуспели търговци животът неизбежно става доста скучен и безсмислен и те започнаха да си внушават, че за това са виновни световете, които населяват — ни един от тях не ги задоволяваше напълно: или климатът не бе достатъчно приятен в по-късните следобедни часове, или денят бе с половин час по-дълъг, отколкото трябва, или пък морето беше в онази най-неприятна отсянка на розовия цвят.
И така се създадоха условия за появяването на една нова, изумителна индустрия: строителство на луксозни планети по поръчка на клиента.

Глава 16Редактиране

  • — Това нищо не доказва — каза Форд. — Не бих повярвал на този компютър дори ако ми каже колко тежа.
— Разбира се, че мога да го направя — каза компютърът разпалено и изчатка още книжни лентички. — Дори мога да изчисля личностните ти проблеми с точност до десетия знак, ако това ще ти е от полза.
  • Слънцата пламтяха в смолисточерното пространство, а над мостика се носеше тиха зловеща музика — Марвин си тананикаше саркастично, защото човешките същества му бяха страшно омразни.
  • Не е ли достатъчно да видиш, че една градина е красива, без да е необходимо да вярваш, че в нея има феи.
  • Артър мигаше срещу екраните с чувството, че му убягва нещо важно. Изведнъж се сети какво е то.
— Има ли чай на този кораб? — попита той.
  • — Още малко и ще пукна от напрежение — каза Артър раздразнено.
  • Днес стресът и нервното напрежение представляват сериозен социален проблем по всички краища на Галактиката. С цел да избегнем по-нататъшното утежняване на положението, предварително ви разкриваме следните факти. [...]

Глава 17Редактиране

  • Артър бе открил един автомат за хранителни продукти, от когото получи пластмасова чашка, пълна с течност, която ако не съвсем, то почти не приличаше на чай. Автоматът функционираше по един твърде интересен начин. Ако натиснеш копчето, на което пише НАПИТКИ, той прави мигновен, но извънредно точен анализ на вкусовите клетки на клиента, прави му и спектроскопичен анализ на обмяната на веществата и тогава изпраща слаби проучващи сигнали по нервните пътища към вкусовия център в мозъка на клиента, за да разбере какво именно би му се харесало. Никой обаче нямаше представа защо прави това, щом неизменно поднася чаша, пълна с течност, която ако не съвсем, то почти не прилича на чай.
  • Изведнъж му хрумна да зададе един въпрос, който го безпокоеше от известно време.
— А не ни ли грози някаква опасност? — попита той.
  • — Крайно сме поласкани — каза той — от неотслабващия ви интерес към нашата планета и затова желаем да ви уверим, че управляемите ракети, които в момента се насочват към вашия кораб, са част от специалното внимание, с което удостояваме нашите най-ентусиазирани клиенти, а ядрените бойни глави са просто една от проявите на учтивост.
  • — Не разбирате ли какво означава това?
— Да. Ще умрем.
— Да, но какво друго?
— Какво ДРУГО?
— Ами, означава, че трябва да сме близо до нещо.
— А колко бързо можем да се отдалечим от това нещо?
  • — Това е вече краят — каза Артър, без да ги изпуска от очи. — Сега вече със сигурност ще умрем, нали?
— Стига си повтарял едно и също — кресна му Форд.
— И все пак ще умрем, нали?
— Да.
  • — Абе защо да не опитаме да включим онзи невероятностен двигател? — каза той. — Може и да успеем.
— Ти какво, да не си полудял? — каза Зейфод. — Ако не се програмира както трябва, един бог знае какво ще стане.
— Има ли някакво значение сега? — изкрещя Артър.
— Знае ли някой защо Артър не бива да включва невероятностния двигател? — извика Трилиън. - Питам ви — изкрещя Трилиън, — знае ли някой…

Глава 18Редактиране

  • — Тогава какво стана с ракетите? — попита той. [...]
— По всичко личи — отбеляза Форд скептично, — че са се превърнали във ваза с петунни и един много изненадващ на вид кашалот…
  • — Хей, момче, ти току-що ни спаси живота, разбираш ли?
— О — каза Артър, — не си струва да го споменавате…
— А, така ли? — каза Зейфод. — Е, забрави го тогава.
  • Другото нещо, което се забрави, бе фактът, че напук на каквато и да е вероятност на няколко мили над повърхността на една чужда планета най-неочаквано бе сътворен един кашалот.
И тъй като това не е мястото, което един кашалот обикновено заема, бедното невинно същество имаше твърде малко време, за да осмисли житието и битието си като кашалот, преди да прекрати съществуванието си като кашалот.
Предлагаме ви пълен запис на мислите му от първия момент на съществуванието му до последния.
„Ооо…! Какво става? — помисли си той.
Ъъъ, извинете, но кой съм аз?
Моля?
Защо съм тук? Какъв е смисълът на моя живот?
Какво искам да кажа с това кой съм аз?
Трябва да се успокоя, да се окопитя… ооо, изпитвам много интересно чувство, какво ли е то? Усещам нещо като… повдигане или гъделичкане в… в… ами май няма да е зле да започна да давам имена на нещата, ако искам да напредна в това, което, с цел да бъда разбран, наричам спор, наричам живот, така че да го наречем… моя стомах.
Така. Ууии, ама то става все по-силно! Хей, ами какъв е този свистящ, бучащ шум покрай това, което ми хрумна да нарека своята глава? Може би ще го нарека… вятър! Дали това име е подходящо? Засега става… може би по-нататък, когато разбера за какво служи, ще успея да измисля по-добро име. Трябва да е нещо много важно, щом го има в такова голямо количество. Хей! А какво е това? Да го наречем… да го наречем… опашка. Да, опашка. Хей! Я виж как красиво мога да я размахвам насам-натам. Ай, ай! Ех, че е хубаво! Е, няма голяма полза от цялата работа, но по-нататък сигурно ще видим за какво служи. А сега да видим дали вече не съм си изградил ясна представа за нещата?
Не.
Здраве да е. Иначе е страшно интересно, толкова много неща ми предстоят; толкова много неща трябва да осмисля, че чак свят ми се вие от нетърпение…
Или може би е от вятъра?
Ама той наистина става много силен.
Я гледай! Хей, какво ли пък е това нещо, което изведнъж се забърза към мене? Много, много бързо. Толкова голямо и гладко и закръглено, че се нуждае от голямо, солидно звучащо име, като… ъъъ… земна твърд. Точно така. Много хубаво име — земна твърд!
Интересно дали ще иска да станем приятели.
Останалото, след едно внезапно пльосване, е тишина.
  • Колкото и странно да е, единственото нещо, което мина през ума на вазата с петунии, докато падаше, е „О, не, пак ли? Мнозина смятат, че ако знаехме защо вазата с петунии си помисли именно това, щяхме да разбираме същността на вселената доста по-добре, отколкото сега.

Глава 19Редактиране

  • — Тоя робот ще го взимаме ли с нас? — попита Форд, като изгледа с отвращение Марвин, които стоеше отпуснат и прегърбен под една малка палма в ъгъла.
Зейфод отмести поглед от огледалните екрани, които показваха панорамна гледка на пустинната местност, където „Златно сърце“ току-що бе кацнал.
— А, Андроида Параноид ли? — каза той. — Да, ще го вземем.
— Но за какво ни е притрябвал един изпаднал в депресия робот?
— И вие си мислите, че имате проблеми — каза Марвин тъй, сякаш се обръщаше към току-що изпълнил мисията си ковчег. — А какво бихте правили, ако наистина сте един изпаднал в маниакална депресия робот? Не, хич не се мъчете да ми отговаряте. Аз съм петдесет хиляди пъти по-интелигентен от вас, но дори и аз не зная отговора. Главата ме заболява, като се опитвам да мисля на такова ниско ниво като вашето.
  • Трилиън нахлу в залата през вратата, която водеше към нейната кабина.
— Белите мишки са избягали! — каза тя.
На ни едно от лицата на Зейфод не се появи изражение на дълбока скръб и тревога.
— Майната им на твоите бели мишки — каза той.
Трилиън го измери с тревожен поглед и отново изчезна.
Не е изключено да се бяха отнесли с повече внимание към нейния изблик, ако бе по-широко известен фактът, че човешките същества са едва на трето място по интелигентност сред всички форми на живот на планетата Земя, а не на второ, както твърдят повечето странични наблюдатели.
  • — Това ще бъде първият ви ден на една нова и непозната планета — продължи новият глас на Еди, — затова искам да се облечете топло и удобно и никакви игри с разните там лоши чудовища с изпъкнали очи.
  • — О, господи — измърмори Форд и като се отпусна тежко на някаква преграда, започна да брои до десет. Ужасно го безпокоеше подозрението, че един ден разумните форми на живот ще забравят как се прави това. А броенето е единственият начин, но който човеците можеха да демонстрират своята независимост от компютрите.
  • — Компютър… — отново поде Зейфод, който прекрати опитите си да измисли някакъв хитроумен довод, с който да обори компютъра, и реши повече да не се препира с него — ако не отвориш веднага този люк, ще хукна право към главната ти информационна банка и ще те препрограмирам с една много голяма брадва, разбра ли?
  • Форд продължи тихичко да брои. Това е най-голямото предизвикателство, което можеш да отправиш към един компютър, равносилно на това, да се приближиш до някое човешко същество и да му прошепнеш: „Кръв… кръв… кръв… кръв…“

Глава 20Редактиране

  • Като наближиха възвишението, им стана ясно, че това е всъщност кръглият отвор на един кратер, широк сто и петдесет ярда. Полегатият скат от външната страна на кратера бе осеян с черни и червени буци. Спряха се и разгледаха една от тях. Беше мокра. Приличаше на гума.
Изведнъж осъзнаха с ужас, чу това е прясно месо от кашалот.
  • — Това е животът — каза Марвин елегично, — можеш да го мразиш, можеш да не му обръщаш внимание, но да го обичаш — никога.
  • — Би ли могъл да задържиш този робот при себе си и да охраняваш входа на тунела? Окей?
— Какво? Да го охранявам ли? — каза Артър. — От кого? Нали току-що каза, че тук няма никой?
— Е, просто за всеки случай, за по-голяма сигурност, окей? — каза Зейфод.
— А чия? Вашата или моята?

Глава 21Редактиране

  • ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ е една доста неравномерно редактирана книга и съдържа много пасажи, които за едновремешните редактори бяха задоволителни.
В един от тях, например този, на който Артър случайно попадна, се разказва за преживелиците на някой си Вийт Вууджагиг, скромен млад студент в Максимегалонския университет, постигнал блестящи успехи в областта на античната филология, трансформационна етика и вълново-хармонична теория на историческата перцепция. По-късно обаче, след една пиянска нощ със Зейфод Бийблброкс, прекарана в пиене на Пангалактически гаргаробластери, бил обзет от неутолимото желание да проучи съдбата на всички химикалки, които бил купил през последните няколко години.
Последвал дълъг период на старателни проучвания. През това време той успял да посети всички по-големи бюра за изгубени химикалки из цялата Галактика. Накрая предложил една доста странна теория, която направила силно впечатление в научните среди по онова време. Някъде в космоса, твърдял той, редом с всички онези планети, населени с хуманоидни, влечугоидни, рибоидни същества, ходещи дървоиди и суперинтелигентни оттенъци на синия цвят, съществува и една планета, изцяло обитавана от химикалкоидни форми на живот. И именно към тази планета се отправят безпризорните химикалки, като се провират тихичко през разни миши дупки в космоса, за да се доберат до един свят, където знаят, че ще могат да се наслаждават на един уникален химикалкоиден начин на живот, изпълнен с това, което химикалките разбират под радости и положителни емоции.
Като всички останали теории, и тази се възприемала нормално и с интерес до деня, в който Вийт Вууджагиг най-неочаквано заявил, че е открил тази планета и че е поработил там известно време като шофьор на лимузина при едно семейство евтини и прости зелени химикалки. В резултат на това бил задържан, затворен, написал книга и накрая бил обложен с тежки данъци — наказание, което обикновено се налага на онези, които публично се правят на глупаци.
Когато след време изпратили експедиция към посочените от Вууджагиг координати на планетата е космоса, успели да открият само един малък астероид, населен от самотен старец, който непрекъснато повтарял, че всичко е лъжа, въпреки че по-късно открили, че това не отговаря на истината.
Открит обаче остава въпросът както за мистериозните 60000 алтериански долара, ежегодно внасяни в Браитисвогачската банкова сметка на стареца, така и за изключително доходната търговия, която Зейфод Бийблброкс върти с употребявани химикалки.
  • Събуди робота, защото все пак е за предпочитане да разговаряш дори и с един маниакално депресиран робот, отколкото с никой.
— Стъмва се — каза той. — Гледай, роботе, звездите вече се показват.
От глъбините на една тъмна мъглявина се виждат твърде малко звезди, и то съвсем неясно, но все пак се виждаше нещо.
Роботът покорно погледна към тях, после пак сведе поглед.
— Знам — каза той. — Отвратително, нали?
— Ама какъв залез! Никога, дори и в най-фантастичните сънища, не съм виждал подобно нещо. А двете слънца — сякаш огнени планини се топят в пространството.
— Виждал съм го — каза Марвин. — Нищо не струва.
— А моята планета си имаше само едно слънце — не се отчайваше Артър. — Знаеш ли, аз съм от една планета, наречена Земя.
— Знам — каза Марвин. — Само за това приказваш. Трябва да е било отвратително място.
— О, не, беше много красива.
— Имаше ли океани?
— О, да — каза Артър с въздишка, — огромни безбрежни вълнуващи се сини океани…
— Не понасям океани — каза Марвин.
— Кажи ми — поинтересува се Артър, — с другите роботи погаждаш ли се?
— Мразя ги — отвърна Марвин. — Къде тръгна?
Търпението на Артър се бе изчерпало и той се изправи.
— Ще направя още една обиколка — каза той.
— Върви, не ти се сърдя — каза Марвин и преброи петстотин деветдесет и седем милиарда овце, преди да потъне в сън секунда по-късно.

Глава 22Редактиране

  • — Да тръгваме — извика старецът. — Да тръгваме веднага, защото иначе ще закъснеете.
— Ще закъснея? — попита Артър. — За какво?
— Как се казвате, човече?
— Дент. Артър Дент — отвърна Артър.
— Ще закъснеете, като покойния Дентартърдент — отвърна старецът строго. — Това е нещо като заплаха — в морните му старчески очи се преградна предишното тъжно изражение. — Никога не са ми се удавали много заплахите, но казват, че могат да вършат добра работа.

Глава 23Редактиране

  • Всеизвестен и от голямо значение е фактът, че нещата не винаги са това, което изглеждат, че са. Например на планетата Земя човеците винаги са смятали, че са по-интелигентни от делфините, щом като са създали толкова много — колелото, Ню Йорк, войните и т.н., — докато делфините не могат нищо друго, освен да се шматкат из водата и да се забавляват. И обратно, делфините винаги са вярвали, че са по-интелигентни от човека — и то точно по същите причини.
  • Последният сигнал на делфините бе неправилно изтълкуван като учудващо сложен опит да направят двойно задно салто през обръч, като си свирукат американския химн, докато всъщност съобщението гласеше следното: СБОГОМ И БЛАГОДАРИМ ЗА РИБКИТЕ.
  • В действителност на планетата имаше един-единствен вид по-интелигентен от делфините. Голяма част от времето си тези същества прекарваха в научноизследователски лаборатории, където въртяха колела, подтичвайки вътре в тях, и си правеха ужасно елегантни и сложни експерименти с хората.

Глава 24Редактиране

  • Всъщност това не беше безкрайността. Сама по себе си безкрайността е монотонна и безинтересна. Когато вдигнеш поглед към нощното небе, ти виждаш безкрайността — разстоянията са необятни и следователно абсурдни.
  • — Да не би да се опитвате да кажете — започна Артър бавно, като се владееше, — че поначало… че вие сте НАПРАВИЛИ Земята?
— О, да — отвърна Слартибартфаст. — Случайно да сте ходили в… мисля, че се наричаше Норвегия?
— Не — каза Артър. — Не съм.
— Жалко — каза Слартибартфаст, — беше моя изработка. Знаете ли, проектът дори спечели награда. Прекрасни нагънати брегове. Много се разстроих, като научих, че са я разрушили.
— Вие се натъжихте!
— Да. Ако беше станало пет минути по-късно, нямаше да има толкова голямо значение. Но се получи ужасен гаф.
— Хъ? — каза Артър.
— Мишките побесняха.
— МИШКИТЕ ли?
— О, да — отвърна старецът кротко.
— Е, предполагам, че и кучетата, и котките, и птицечовките също са побеснели, но…
— Може, ама не са я платили те, нали така?
— Вижте какво — каза Артър, — няма ли да ви спестя ценно време, ако се предам и веднага полудея?
  • — Разбирате ли, землянино — продължи той, — това са изключително умни, свръхинтелигентни полиизмерни създания. Вашата планета и цялото й население представляваха матрицата на един органичен компютър, на когото бе зададена програма, продължила десет милиона години… Но по-добре да ви разкажа цялата история. Няма да ни отнеме много време.
— Понастоящем — каза Артър вяло — нямам проблеми с времето.

Глава 25Редактиране

  • Почти незабележимо бръмчене показа, че огромният компютър е вече включен. След кратка пауза той им заговори с дълбок, звучен и мелодичен глас. Каза:
— Каква е тази велика задача, заради която бях сътворен аз, Дълбока мисъл, вторият по мощ компютър във Времето и Пространството на Вселената?
Лънкуил и Фук се спогледнаха изненадано.
— Задачата, о компютре… — започна Фук.
— Не, почакай малко, тук има някаква грешка — каза Лънкуил разтревожено. — Определено създадохме този компютър, за да бъде най-великият от всички, и второто му място не ни задоволява. Дълбока мисъл — обърна се той към компютъра, — не си ли ти, така както те проектирахме, най-великият и мощен компютър на всички времена?
— Нарекох се втори по мощ компютър — отговори Дълбока мисъл напевно, — защото такава е истината.
Двамата програмисти отново размениха тревожни погледи. Лънкуил се прокашля.
— Не, тук има някаква грешка — каза той. — Нима не си по-велик от Милиард Гаргантюмозък от Максимегалон, който е способен да преброи всички атоми в коя да е звезда за една милисекунда?
— Кой, Милиард Гаргантюмозък ли? — каза Дълбока мисъл с нескрито презрение. — Най-обикновено сметало — не заслужава да говорим за него.
— А не си ли — каза Фук, навеждайки се жадно напред — по-велик аналитик от Гууглплекс Звездния мислител от Седмата Галактика на Светлина и Находчивост, който е способен да изчисли траекториите на всички прашинки до една по време на петседмична пясъчна буря на Данграбад Бета?
— Петседмична пясъчна буря ли? — каза Дълбока мисъл високомерно. — И това го изтъквате пред мен, дето съм пресметнал векторите на всички атоми по време на Големия взрив? Не ме обиждайте с приказки за разни джобни калкулатори.
Няколко секунди двамата програмисти седяха в неловко мълчание. След това Лънкуил отново се наведе напред.
— А не си ли по-вещ в спора от Великия Хиперлобичен Всезнаен Неутронен Словоборец от Цицероник 12, Чародеят Неуморим?
— Великият Хиперлобичен Всезнаен Неутронен Словоборец — каза Дълбока мисъл, като нарочно провлачваше всички „о“-та — е способен да убеди едно арктуранско мегамагаре да прегризе собствените си четири крака, но само аз мога след това да го придумам да отиде да се поразходи.
— Е какъв е тогава — попита Фук — проблемът?
— Проблеми няма — отвърна Дълбока мисъл с прекрасно модулиран звънлив глас. — Чисто и просто аз съм вторият по мощ и величие компютър във Времето и Пространството на Вселената.
— Но защо ВТОРИЯТ? — не се примиряваше Лънкуил. — Защо упорстваш, че си вторият? Не вярвам да мислиш, че онзи…
Няколко лампички замигаха високомерно по тялото на компютъра.
— Дори една единица мисъл не бих отделил за някакви си кибернетични глупци! — избоботи той. — Става дума за онзи компютър, който ще дойде след мене!
  • — О, Дълбока мисъл — започна той, — задачата, която си призван да решиш, е следната. Бихме желали да чуем… — поколеба се той : — … Отговора!
— Отговора? — каза Дълбока мисъл. — Отговора на какво?
— Живота! — извика Фук.
— Вселената! — каза Лънкуил.
— И всичко останало! — изрекоха двамата в хор.
Дълбока мисъл направи кратка пауза, за да поразмисли.
— Няма да е лесно — каза той накрая.
— Но ще го направиш ли?
Отново се получи знаменателна пауза.
— Да — отговори Дълбока мисъл, — ще го направя.
— Значи съществува такъв отговор? — каза Фук, задъхвайки се от вълнение.
— Прост отговор? — добави Лънкуил.
— Да — отвърна Дълбока мисъл. — Животът, Вселената и Всичко останало. Отговор има. Но — продължи той — трябва да си помисля [...]
Фук нетърпеливо погледна часовника си.
— Колко време? — попита той.
— Седем и половина милиона години — отговори Дълбока мисъл.

Глава 26Редактиране

  • — Разбира се, ако желаете, бихте могли първо да се поразходите по повърхността на Нова Земя. Страхувам се, че не е напълно завършена — още не сме приключили със заравянето на изкуствените скелети на динозаврите, остава ни да положим и терциера и кватерна на ценозойната ера, ай…
— Не, благодаря — каза Артър, — няма да е същото.

Глава 27Редактиране

 
Четиридесет и две — заяви Дълбока мисъл тържествено и невъзмутимо.
— О, народе! Ти, който тръпнеш в очакване в сянката на Дълбока мисъл! — провикна се той. — О, достойни следовници на Врумфондел и Маджиктайз, най-великите и необичайни умове, живели някога във Вселената… Времето на очакване изтече! [...] Никога вече — извика мъжът, — никога вече не ще се будим сутрин с мисълта: Кой съм аз? Какъв е смисълът на моя живот? Какво ли ще стане — казано на шега, разбира се, — ако не стана и не отида на работа? Защото днес ни предстои да научим, веднъж завинаги, ясния и точен отговор на всички онези натрапчиви въпроси относно Живота, Вселената и Всичко останало. [...]
— И ние сме тези — каза Фучг, — които ще чуем отговора на великия въпрос за Живота…!
— Вселената…! — продължи Луункуоол.
— И Всичко останало…!
— Шшшт — каза Луункуоол с едва доловим жест, — струва ми се, че Дълбока мисъл се кани да проговори! [...]
— Но не съм убеден — добави Дълбока мисъл, — че ще ви се хареса. [...]
— Наистина няма да ви се хареса — отбеляза пак Дълбока мисъл. [...]
Четиридесет и две — заяви Дълбока мисъл тържествено и невъзмутимо.

Глава 28Редактиране

 
Това е верният отговор. Смятам, че проблемът, откровено казано, се състои в това, че всъщност вие никога не сте знаели за какво става въпрос.
  • — Четирсет и две! — изкрещя Луункуоол. — Само това ли успя да измислиш за седем и половина милиона години?
Проверих го много внимателно — каза компютърът — и мога категорично да заявя, че това е верният отговор. Смятам, че проблемът, откровено казано, се състои в това, че всъщност вие никога не сте знаели за какво става въпрос.
— Но това е Великият въпрос! Великият въпрос на Живота, Вселената и Всичко останало! — изрева Луункуоол.
Да — каза Дълбока мисъл с тон на човек, който на драго сърце понася глупаци, — но КАКЪВ е той всъщност?
— Ами, нали знаеш, за всичко… всичко… — започна Фучг колебливо.
— Видяхте ли? — каза Дълбока мисъл. — Когато си изясните въпроса, ще разберете и какво означава отговорът.
  • — Добре, добре, така да е — каза Луункуоол, — а би ли могъл да ни кажеш какъв е въпросът?
— Вечният въпрос?
— Да!
— За Живота, Вселената и Всичко останало?
— Да!
Дълбока мисъл потъна в размисъл.
— Трудна работа — каза той след малко.
— А би ли могъл? — извика Луункуоол.
Дълбока мисъл отново се замисли, но този път доста по-дълго.
— Не — отговори той твърдо след дълго мълчание.
И двамата мъже рухнаха отчаяно в креслата си.
— Но ще ви кажа кой може — добави Дълбока мисъл.
И двамата рязко вдигнаха поглед към него.
— Кой? Кажи ни! [...]
— Става дума за онзи компютър, който ще дойде след мене. [...] Ще го нарека… Земя.
— Какво глупаво име [...]

Глава 29Редактиране

  • — И престанете да говорите — каза Зейфод. — И без туй ми е трудно да заспя. Какво става с тази земя? Защо е толкова студена и твърда?
— Златна е — каза Форд.
  • — Трилиън и аз се съвзехме преди малко — каза Форд. — Крещяхме и викахме, докато дойде някой и след това продължихме да крещим и да викаме, докато им омръзна да ни слушат, и ни сложиха в планетарния каталог, за да има с какво да се занимаваме, докато решат какво да правят с нас.
  • Седяха в изключително луксозна чакалня, пълна с маси със стъклени плотове и плексигласови награди за дизайн.
Пред тях стоеше висок магратеанец.
— Мишките са готови да ви приемат — заяви той.

Глава 30Редактиране

  • — Дълбока мисъл проектира Земята, ние я построихме, а вие живяхте на нея.
— А вогоните дойдоха и я разрушиха пет минути преди да е приключила програмата — добави Артър с известна горчивина.
— Даа — отвърна старецът и се поспря, като огледа стаята с отчаяние. — Десет милиона години на планиране и труд на вятъра. Десет милиона години, землянино… можеш ли да ги побереш в съзнанието си? Една галактическа цивилизация може да възникне за пет пъти по-кратко време. И накрая — нищо.
Старецът спря да говори.
Ето това наричам бюрокрация — добави той след малко.
  • — Знаете ли — проговори Артър замислено, — всичко това обяснява доста неща. През целия си живот съм имал това странно и неприятно чувство, че нещо става със света, нещо голямо, дори зловещо, но никой не казваше какво е то.
— Не — каза старецът, — това си е напълно нормална параноя. Всички във Вселената страдат от нея.
— Всички ли? — каза Артър. — Ами щом всички страдат от нея, навярно това означава нещо. Навярно някъде извън познатата ни Вселена …
— Може би. Но кой го е грижа? — каза Слартибартфаст, преди Артър да е успял да се разпали. — Може би вече съм стар и уморен — продължи той, — но винаги съм вярвал, че шансовете да разберем какво наистина става, са толкова абсурдно нищожни, че е най-разумно да кажем майната му на всичко и постоянно да си намираме работа. Ето, вижте мен — аз проектирам крайбрежия. [...] но лично аз бих предпочел да съм щастлив, отколкото да съм прав. Винаги.
— А щастлив ли сте?
— Не. И тъкмо в това е трагедията.
— Жалко — каза Артър съчувствено. — Иначе звучеше доста добре като предписание как да живееш.
  • — Струва ми се, че животът ми става ужасно труден — измърмори той под нос.
— Моля? — попита старецът учтиво.
— А, нищо — каза Артър, — просто се пошегувах.

Глава 31Редактиране

  • Известно е, разбира се, че безотговорните приказки могат да струват живота на човек, но цялата сериозност на проблема не винаги се осъзнава.
Например в същия миг, когато Артър каза: „Струва ми се, че животът ми става ужасно труден“, в ненарушимата цялост на космическото време се появи една съвсем малка, сякаш от червейче изгризана дупчица, през която думите му отлетяха далеч-далеч назад във времето, прекосиха невероятно големи космически пространства и достигнаха до една далечна галактика, където странни войнствени същества се намираха на прага на страхотна междузвездна война.
Предводителите на враждуващите страни се срещаха за сетен път. [...] точно в този миг над масата за преговори се разнесоха думите СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ЖИВОТЪТ МИ СТАВА УЖАСНО ТРУДЕН.
За нещастие на езика на Вл’хургите това бе една от възможно най-страшните обиди и не оставаше нищо друго, освен да се започне грозна бран, продължила векове. [...]
Онези, които се занимават с проблемите на сложните причинноследствени отношения в историята на Вселената, твърдят, че подобни неща се случват постоянно и че сме безсилни да ги предотвратяваме.
— Се ла ви — казват те.
  • Зейфод се наведе към Артър.
— Разбираш ли — каза той, — ако просто си седят там в студиото със самодоволен вид и просто ей тъй споменат, че знаят Отговора на Живота, Вселената и Всичко останало, а после си признаят, че всъщност той е ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ, шоуто ще се окаже твърде кратко. Нали разбираш, няма да има други предавания.
— И ще ни е нужен въпрос, който да звучи добре — каза Бенджи.
— Да ЗВУЧИ добре? — възкликна Артър. — Вечен въпрос, който да ЗВУЧИ добре? И това го казват две мишки?
  • — Хей, няма ли най-сетне да разбереш това, землянино — прекъсна го Зейфод. — Ти представляваш единствената оцеляла съставка от онзи компютър и си бил там до последния момент, преди планетата да бъде разрушена. Нали така?
— Ъъъ …
— И твоят мозък беше органична част от предпоследната конфигурация на компютърната програма — обясни Форд, доста ясно според него.
— Сега разбираш ли? — попита Зейфод.
— Ами — каза Артър колебливо.
Нямаше чувството, че някога е бил органична част от каквото и да е, и винаги бе считал, че точно това е един от неговите проблеми.
  • — С други думи — каза Бенджи, насочвайки странното си малко превозно средство право към Артър, — има голяма вероятност структурата на въпроса да е закодирана в структурата на твоя мозък. Затова искаме да го купим.
Какво, въпроса ли? — попита Артър.
— Да — отговориха Форд и Трилиън.
— Ще спечелиш много пари — допълни Зейфод.
— Не, не — каза Франки, — мозъка искаме да купим.
— Какво!
— Добре де, какво път толкова? — попита Бенджи.
— Доколкото си спомням, казахте, че бихте могли по електронен път просто да го разчетете — възмути се Форд.
— О, разбира се — каза Франки, — но първо трябва да го извадим. Трябва да го подготвим.
— Да го обработим — допълни Бенджи.
— Да го разрежем на парченца.
— Мерси, няма нужда — извика Артър, като бутна стола си назад и се отдалечи ужасен от масата.
Винаги можем да го заменим с друг — мъдро каза Бенджи, — ако смятате, че е нужно.
— Да, с електронен мозък — каза Франки. — Някой от по-простите ще свърши работа.
— Някой от по-простите ли! — изписка Артър.
— Точно така — каза Зейфод и изведнъж се ухили злобно, — лесно можеш да го програмираш да казва: КАКВО? и НЕ РАЗБИРАМ и КЪДЕ Е ЧАЯТ? Никой няма да открие разликата.
— Какво? — извика Артър и още повече се отдалечи.
— Видя ли? — каза Зейфод

Глава 32Редактиране

  • — Сега не ни остава нищо друго — каза Бенджи, като седна и заглади мустачките си замислено, — освен да съчиним един въпрос, но да го измислим тъй, че да звучи правдоподобно.
— Трудна работа — каза Франки и се замисли. — Какво ще кажеш за ЖЪЛТО И ОПАСНО — ЩО Е ТО?
Бенджи умува над това известно време.
— Не, не става — отсъди той. — Не приляга на отговора.
В продължение на няколко секунди ни един от тях не продума.
— Добре — обади се Бенджи. — КОЛКО ПРАВИ ШЕСТ ПО СЕДЕМ?
— Не, не, прекалено е прост и прекалено прозаичен — каза Франки, — няма да предизвика интерес сред желаещите да се обзалагат.
Отново се замислиха. Накрая Франки каза:
— Чуй какво измислих. КОЛКО СА ПЪТИЩАТА, КОИТО ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ПРЕБРОДИ?
— А! — каза Бенджи. — Ах, това звучи доста добре! — повтори си го още няколко пъти. — Да — каза той, — чудесен е! Звучи достатъчно смислено, без да те обвързва с някакво конкретно значение. КОЛКО СА ПЪТИЩАТА, КОИТО ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ПРЕБРОДИ? ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ. Чудесно, прекрасно, не може да не се хванат. Франки, скъпи друже, уредихме се!

Глава 33Редактиране

  • — Хайде да изчезваме от тази дупка — каза Зейфод. — Ако онова, което се предполага, че търся, е тук, вече не го искам.
  • На приборното табло бе забодена бележка. На бележката бе нарисувана стрелка, насочена към едно от копчетата. На нея пишеше: НАЙ-ДОБРЕ ЩЕ Е ДА НАТИСНЕТЕ ТОВА КОПЧЕ.

Глава 34Редактиране

  • Въздухолетът се понесе със скорост, надвишаваща Р 17, през стоманения тунел, който водеше навън към грозната повърхност на планетата, залята от поредната нерадостна утринна дрезгавина. Зловеща сива светлина се лееше върху студената земя.
„Р“ е мярка за скорост, определена като разумната скорост при пътуване, съобразена със здравословното и душевно състояние на пътниците и с това, че не бива да закъсняваш повече от, да речем, пет минути. От това очевидно следва, че тя е една почти безкрайно променлива величина, зависима от обстоятелствата, защото първите два фактора варират не само при една постоянна скорост, но също и при отчитането на третия фактор. Ако не се третира с нужното спокойствие, това равенство може да доведе до болезнени стресови състояния, язви и дори смърт.
Р 17 не е някаква точно определена стойност, но очевидно е твърде голяма.
  • Един кораб и двама полицаи най-неочаквано и самопроизволно бяха умрели.
От собствен опит знаеше, че във Вселената просто не стават такива неща.
  • — Марвин! — извика той. — Какво правиш тук?
— Моля ти се, не се чувствай задължен да ми обръщаш внимание — избоботи той приглушено.
— Но как се чувствуваш, метални друже? — попита Форд.
— Много потиснат.
— Какво се е случило?
— Не знам — отвърна Марвин, — не съм бил там.
— А защо — каза Форд, като приклекна до него и потрепера, — защо лежиш по очи в праха?
— Това е един от най-добрите начини да бъдеш нещастен — каза Марвин. — Не се преструвай, че искаш да разговаряш с мен. Знам, че ме мразиш.
— Не те мразя.
— Да, мразиш ме, всички ме мразят. Тъй е устроена Вселената. Достатъчно е да заговоря с някого и започва да ме мрази. Дори и роботите ме мразят. Ако просто не ми обръщаш внимание, възможно е да се махна оттук. — Повдигна се с мъка на крака и решително се обърна в обратна посока.
— Онзи кораб ме мразеше — каза той унило и посочи към полицейския кораб.
— Онзи кораб? — попита Форд, внезапно заинтригуван. — Какво стана с него? Знаеш ли?
— Намрази ме, защото говорих с него.
— Говори ли му? — възкликна Форд. — Как така говори с него?
— Много просто. Стана ми много скучно и се чувствах потиснат, затова отидох и се включих към външния терминал на компютъра. Разговарях с компютъра надълго и нашироко и му разясних възгледите си за Вселената — каза Марвин.
— И какво се случи? — попита настойчиво Форд.
— Той се самоуби — каза Марвин и потегли бавно към „Златно сърце“.

Глава 35Редактиране

  • Артър пък се прибра в кабината си, за да попрегледа Фордовия екземпляр на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ. Щом отсега нататък трябваше да живее в тази Галактика, разсъждаваше той, най-добре щеше да е да се опита да научи нещо повече за нея.
Случайно попадна на следния пасаж:
ИСТОРИЯТА НА ВСЯКА ВЕЛИКА ГАЛАКТИЧЕСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ — прочете той — ПРЕМИНАВА ПРЕЗ ТРИ РАЗЛИЧНИ И ЯСНО ОЧЕРТАНИ ПЕРИОДА: ОЦЕЛЯВАНЕ; ЛЮБОЗНАТЕЛНОСТ И ИЗТЪНЧЕНОСТ, ИЗВЕСТНИ СЪЩО КАТО ПЕРИОДИТЕ „КАК“, „ЗАЩО“ И „КЪДЕ“.
НАПРИМЕР ПЪРВИЯТ ПЕРИОД БИ МОГЪЛ ДА СЕ ХАРАКТЕРИЗИРА С ВЪПРОСА „КАК ДА СЕ НАХРАНИМ?“,
ВТОРИЯТ С ВЪПРОСА „ЗАЩО СЕ ХРАНИМ?“,
А ТРЕТИЯТ С ВЪПРОСА „КЪДЕ ЩЕ ОБЯДВАМЕ?

Вижте същоРедактиране