Задругата на пръстена

Задругата на пръстена (1954); Страницата е създадена за цитати от първия том на Властелинът на пръстените от Джон Роналд Руел Толкин.

Пролог

За хобитите

• „Но всъщност хобитите никога не са се отдавали на магьосничество и неуловимостта им се дължи единствено на професионално съвършенство, стигнало (чрез наследственост, практика и неразделна дружба с природа) до висота, недостъпна за по-едрите и тромави народи.“

  — But Hobbits have never, in fact, studied magic of any kind, and their elusiveness is due solely to a professional skill that heredity and practice, and a close friendship with the earth, have rendered inimitable by bigger and clumsier races.

• „Макар че в Графството все още имало известни запаси от оръжие, те най-често висели като трофеи над камините или се трупали накуп в музея в Голям Дълбалник, наричан Дом на матомите. С думата матом хобитите означавали всеки безполезен предмет, който не желаели да изхвърлят. Жилищата им честичко се задръствали с матоми, каквито били и многото подаръци, минаващи от ръка на ръка.“

  — So, though there was still some store of weapons in the Shire, these were used mostly as trophies, hanging above hearths or on walls, or gathered into the museum at Michael Delving. The Mathom-house it was called; for anything that Hobbits had no immediate use for, but were unwilling to throw away, they called a mathom. Their dwellings were apt to become rather crowded with mathoms, and many of the presents that passed from hand to hand were of that sort.

Първа книга

Един дългоочакван празник

• „Хобитите имат този обичай — да раздават подаръци на рождените си дни.“
• „Не познавам и половината от вас дори наполовина от това, което би трябвало; дори и половината не обичам с половината от обичта, която заслужават.“ (Билбо)

Сянката на миналото

• "— Не ще и дума, странни работи се чуват напоследък — каза Сам.

— А — обади се Тед, — чуват се, ако слушаш. Аз, ако искам, мога и вкъщи да слушам детски приказки.

— Сигурно можеш — отвърна Сам — и смея да кажа, че в някои от тях има повече истина, отколкото предполагаш. Та кой е измислил приказките? Вземи драконите например."

• „Той е далеч по-могъщ, отколкото смеех да мисля в началото, толкова могъщ, че в края на краищата напълно ще сломи всеки смъртен, който го притежава. Ще го зароби.“ (Гандалф за Единствения пръстен)
• „Три Пръстена за елфите крале под този небосвод
  и седем за джуджетата в дворците им от камък,
  да вземат девет хората със краткия живот,
  един — за Мрачния владетел с трон от черен пламък
  в страната му Мордор, където тегне мрак.
  Единствен Пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие
  Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие
  в страната му Мордор, където тегне мрак.“ (В книгата това е превода от мордорски език)
• „Жалост? Да. Жалост е удържала ръката му. Жалост и Милосърдие: не удряй без нужда. И той бе щедро възнаграден, Фродо. Бъди сигурен, че злото го засегна тъй слабо и той успя да избяга само защото властта му над Пръстена започна така. С жалост.“ (Гандалф към Фродо)
• „Заслужава! Да, съгласен съм. Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им ги върнеш? Тогава не бързай да си играеш със смъртни присъди. Защото и най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата. Почти не вярвам Ам-гъл да се излекува до края на живота си, но има надеждица. И той е обвързан със съдбата на Пръстена. Сърцето ми подсказва, че още има някаква роля, за добро или за зло, преди да дойде краят; а дойде ли, жалостта на Билбо може да реши съдбата на мнозина — включително и твоята.“
• „Бих искал да спася Графството, ако е по сили ми… макар че понякога смятах жителите му за твърде глупави и тъпи, та ми се струваше, че добре ще им дойде някое земетресение или драконово нашествие. Но сега не мисля така. Усещам, че скиталчеството ще е по-поносимо, докато Графството е зад мен невредимо и уютно — ще знам, че нейде има здрава опора, дори ако краката ми вече никога не стъпят на нея.“ (Фродо)

Трима са дружина

• „Започва Път от моя праг -
  безкраен, ограден с трева.
  Увлечен в неговия бяг,
  и аз ще трябва да вървя,
  да влача морните пети,
  дордето стигна друм голям,
  събрал пътеки и мечти.
  А после накъде? Не знам.“
• „Широкият свят ви обкръжава — можете да се оградите от него, но

оградите ви не ще го удържат.“ (Гилдор)

• „Но казано е: не се бъркай в работите на вълшебниците, защото са лукави и гневливи.“ (Гилдор)
• „ Елфите рядко дават необмислен съвет — съветът е опасен дар, дори между мъдреци, а и с него, и без него нещата могат да тръгнат зле.“ (Гилдор)
• „Елфите си имат свои работи и грижи и слабо ги засягат съдбините на хобитите и другите земни създания. Волно или неволно, пътищата ни рядко се кръстосват. В тази среща може да има нещо повече от обикновен случай, ала целта не ми е ясна и се боя да не би да кажа прекалено много.“ (Гилдор)
• „Назовавам те Другар на елфите и нека звезди огреят края на пътя ти. Рядко сме се радвали толкова на чужденци и сладко е да чуеш думите на Древния език от устните на други странници в света.“ (Гилдор към Фродо)

Пряк път към гъбите

• „Те, така да се каже, гледат малко отвисоко на това дали ги харесвам, или не — бавно отговори Сам. — Като че няма значение какво мисля за тях. Те са съвсем различни от онова, което очаквах — тъй стари и тъй млади, тъй весели и тъй печални.“ (Сам относно елфите)
• „Преките пътища най-много бавят.“ (Пипин цитира хобитска поговорка)

Един разкрит заговор

• „Вие говорите за опасност, без да я разбирате. Това не е нито търсене на съкровище, нито пътуване дотам и обратно. Аз бягам от смъртна заплаха и отивам към смъртна заплаха.“ (Фродо)
• „Можеш да ни се довериш, ако трябва да те следваме през огън и вода, на живот и смърт. Можеш да ни се довериш, ако трябва да пазим всяка твоя тайна… и да я опазим по-добре от теб. Но не можеш да ни се довериш, ако трябва да те изоставим в беда и безропотно да си отидем.“ (Мери към Фродо)

Старата гора

• „Да започнем веселба! Песен да подемем
  за звезди и слънчев ден, за дъждовно време,
  за росата в лист зелен, за перцата тънки,
  за зефир над хълм висок, за камбанки звънки,
  за тръстики в тъмен вир, лилии в водата
  и за Бомбадил и нея — щерка на Реката.“
• „Тази песен посрещна хобитите на прага и златна светлина ги обгърна.“

Къщата на Том Бомбадил

• „Но виждам, че си приятел на елфите — личи си по блясъка в очите ти и по звънкия глас.“ (Златоронка към Фродо)
• „Прекрасна госпожо — обади се Фродо след малко, — кажете ми, ако въпросът не ви се стори глупав, кой е Том Бомбадил?“ (към Златоронка)
• „Дървета, треви, всичко, що расте и що живее из този край, принадлежи единствено на себе си. Том Бомбадил е Стопанинът. Още никой не е хванал стария Том, докато броди из гората, гази през реките, подскача по върховете на хълмовете среднощ или по пладне. Той не знае що е страх. Том Бомбадил е Стопанин.“ (Златоронка)
• „Дали съм чул твоя зов? Не, не съм чул — бях увлечен в песента. Случая ме доведе, ако наричаш това случай. Нямах такова намерение, макар че ви чаках.“ (Том Бомбадил)
• „Сега е време за отдих. Не са за слушане някои неща, когато светът тъне в сянка.“ (Том Бомбадил)
• „Зарежи играта и сядай до мен! Трябва още малко да поговорим и да помислим за утре сутрин. Том трябва да ви научи къде е правият път, та да не се залутат краката ви.“ (Том Бомбадил към Фродо, след като вижда Фродо, въпреки че той носи Единствения пръстен)

Мъгла по могилните ридове

• „Стар Том Бомбадил, славен юначага,
  синя дреха си уши, с жълти чизми бяга.
  Славни песни пее той, враг не ще го хване,
  че е Том най-бързоног и че е стопанин.“
• „Насам не се завръщай! Могилата е празна!
  В забрава да потънеш, по-черна от нощта
  там, де вратите нивга не ще да се отворят!“
• „От дълбока вода се измъкнахте — поклати глава Том. — Дребна загуба са дрехите за спасения удавник.“ (Том Бомбадил)
• „— Малцина ги помнят днес — прошепна Том, — но все още бродят те, потомци на забравени крале, крачат в самота и пазят неразумния народ от идващото зло.
  

Хобитите не разбраха думите му, но докато го слушаха, им се стори, че безбройни години се разстилат зад тях като необятна мрачна равнина, из която крачат високи, сурови люде с блеснали мечове и последен идваше воин със звезда на челото.“

Под знака на Скокливото пони

• „От ония е, дето бродят — Скиталци ги наричаме. Рядко говори, но когато е в настроение, може да разказва удивителни приказки. Изгуби се я за месец, я за година и после пак цъфне тук. Тая пролет много шеташе насам-натам, обаче напоследък не го бях виждал по нашия край. Никога не съм чувал истинското му име — тука го знаем с прякора Бързоход.“ (Пиволей Мажирепей)

Бързоход

• „Искам да ти кажа, че ще ти съобщя каквото знам и ще ти дам добри съвети… но ще поискам възнаграждение. […] Искам само едно — да ме вземете за спътник, докато реша да ви напусна.“ (Арагорн)
• „Дори и да търсех нов спътник, не бих се съгласил, преди да узная подробно кой сте и с какво се занимавате.“ (Фродо)
• „А с кого би тръгнал? — запита Бързоход. — С някой дебел ханджия, който щеше да си забрави името, ако клиентите не му го подвикваха по цял ден?“ (към Пиволей Мажирепей)
• „Не всяко злато сияе,
  не всеки скиталец е враг,
  здрав старец не вехне до края,
  не жари слана корен як.
  Ще лумне пак пламък изгаснал,
  над сянката — лъч засиял,
  строшеният меч ще зарасне,
  сваленият пак ще е крал.“
• „Смятах, че ако искам да ви помогна, трябва да спечеля доверието ви без никакви доказателства. Във всеки случай нямах намерение да се разкрия веднага. Първо трябваше аз да ви проуча и да се уверя кои сте. Врагът и преди ми е устройвал клопки. Щом взех решението си, бях готов да ви кажа всичко, което пожелаете. Но трябва да призная — добави той със странен смях, — че се надявах да ме приемете заради самия мен. Преследваният понякога се уморява от недоверие и копнее за дружба. Но, изглежда, видът ми не е много привлекателен.“ (Арагорн)
• „Аз съм Арагорн, син на Араторн, и ако с живота или смъртта си мога да ви спася, ще го сторя.“ (Арагорн)
• „Но не губя надежда! Гандалф е много по-велик, отколкото си мислите в Графството… обикновено вие можете да видите само шегите и играчките му. Но сегашното начинание ще бъде най-тежката му задача.“ (Арагорн)

Кинжал в мрака

• „Защото черните коне могат да виждат, а Конниците използват за съгледвачи птици и хора, както открихме в Брее. Самите те не виждат като нас светлия свят, но фигурите ни хвърлят в съзнанието им сенки, които само обедното слънце може да изтрие, а в мрака различават множество недостъпни за нас образи и форми — тогава са най-опасни. И по всяко време надушват живата кръв, ненавиждат я и жадуват за нея. Те имат и други сетива освен нюх и зрение. Ние усещаме присъствието им — то разтревожи сърцата ни веднага щом дойдохме, още преди да ги бяхме видели; те ни усещат още по-остро. Освен това — добави той и гласът му се снижи до шепот — Пръстенът ги привлича.“ (Арагорн)
• „Все още има надежда. Не си сам. Нека сметнем тези съчки за добър знак. Тук няма укритие и закрила, но огънят ще ги замести. Както всичко друго Саурон може да използва и огъня за зловещите си цели, ала Конниците не го обичат и се плашат от ония, които го владеят. В пустинята огънят е наш другар.“ (Арагорн)
• „Ще ви разкажа легендата за Тинувиел — каза Бързоход — накратко, защото това е дълга легенда с незнаен край; днес никой освен Елронд не я помни така, както са я разказвали в стари времена.“ (Арагорн)

Бягство към брода

• „Там е сърцето ми, ала не ми е писано да седя сред покой, дори в прекрасния дом на Елронд.“ (Арагорн)
• „Кълна се в Елберет и Прекрасната Лутиен — изрече Фродо със сетно усилие и вдигна меча си, — не ще получите нито Пръстена, нито мене!“
• „Фродо смътно видя как долу реката се надигна и по течението се спусна конница от пенести вълни. Стори му се, че бели пламъци трептят по гребените им и още му се привидя, че сред водата се носят бели ездачи на бели коне с развени гриви.“
• „С последните си искрици съзнание Фродо дочу викове и отвъд Конниците, които се колебаеха на брега, сякаш зърна сияйна фигура от бяла светлина; подир нея тичаха дребни сенчести фигурки, размахали пламъци, които грееха с червено зарево сред сивата мъгла, падаща над света.“

Втора книга

Многобройни срещи

• „Много сили има на този свят, добри и зли. Някои са по-могъщи от мен. С други още не съм се мерил. Но часът ми идва.“ (Гандалф към Фродо)
• „Защото много обикнах Бързоход. Е, обикнах не е най-точната дума. Искам да кажа, че ми е скъп, макар да е един такъв особен и понякога суров. Всъщност често ми напомня за теб. Не знаех, че сред Големите хора има такива. Мислех… мислех, че те са си просто големи и доста глупави — добродушни и глупави като Мажирепей или глупави и порочни като Бил Папратак.“ (Фродо)
• „Опитвали са се да пронижат сърцето ти с Моргулски кинжал който да остане в раната. Ако бяха успели, щеше да станеш като тях, но по-слаб и покорен.“ (Гандалф към Фродо)
• „Да, късметът или съдбата ти помогнаха — каза Гандалф, — да не говорим за храбростта. Сърцето ти е останало незасегнато, само рамото ти е било пронизано; и това е, защото се бори докрай.“
• „Така и трябваше да се очаква — каза си Гандалф. — Той още не е минал и половината, а дори Елронд не може да предскаже докъде ще стигне накрая. Мисля, че не до зло. За ония, които знаят да виждат, може би ще се превърне в чаша, изпълнена с бистра светлина.“
• „Притиснати между огън и вода, виждайки елфически владетел в целия му гняв, те изпаднаха в ужас, а конете им обезумяха.“ (Гандалф към Фродо)
• „Не — каза Гандалф. — Конете им навярно са загинали, а без тях те са като сакати. Но Духовете на Пръстена не загиват тъй лесно.“
• „И ако ми позволиш да кажа, аз също добавих няколко лични щриха — може би не си забелязал, но някои от вълните бяха приели формата на огромни бели коне със сияйни бели ездачи, търкаляха се безброй скърцащи скали. За миг се изплаших, че не ще можем да удържим яростта на пороя и той ще ви отнесе. Могъщи са водите, слизащи от снеговете на Мъгливите планини.“ (Гандалф към Фродо)
• „Лицето на Елронд нямаше възраст, не бе ни старо, ни младо, ала по него бе изписана паметта за безброй щастливи и скръбни неща, косата му бе тъмна като падащия здрач и я опасваше сребърен обръч; очите му бяха сиви като ясна привечер и светлината в тях бе като звезден лъч.“
• „Такава видя Фродо онази, която малцина простосмъртни бяха виждали — Арвен, дъщеря на Елронд, в която, твърдяха, обликът на Лутиен се бил завърнал отново на света и я наричаха Ундомиел, защото бе Звездата Вечерница на своя народ.“
• „Посвърших туй-онуй. Написах още малко от книгата си. И, разбира се, съчинявам нови песни. Пеят ги понякога — мисля, че само за да ми доставят удоволствие; за друго, разбира се, не са достатъчно хубави за Ломидол. А освен това слушам и мисля. Тук времето сякаш е спряло. Общо взето, забележително място.“ (Билбо)
• „Посвърших туй-онуй. Написах още малко от книгата си. И, разбира се, съчинявам нови песни. Пеят ги понякога — мисля, че само за да ми доставят удоволствие; за друго, разбира се, не са достатъчно хубави за Ломидол. А освен това слушам и мисля. Тук времето сякаш е спряло. Общо взето, забележително място.“
• „Но ние не сме изучавали простосмъртните. Други са нашите дела.“ (Линдир, елф от Ломидол)

Съветът на Елронд

• „Много има да се изслуша и да се реши днес.“ (Гандалф)
• „Днес ще чуеш всичко необходимо, за да разберете целта на Врага. Нямаме друг избор освен съпротивата — със или без надежда. Ала не ще бъдете сами.“ (Елронд)
• „Пръстенът! Що да сторим с Пръстена, най-нищожния от пръстените, дребната прищявка на Саурон? С него ще трябва да решим съдбата си.
  Това е целта, за която сте сбрани тук. Сбрани, казвам, макар да не съм ви сбирал, странници от далечни земи. Сякаш случайно дойдохте и се срещнахте тук тъкмо в този съдбовен час. И все пак не е тъй. Вярвайте по-скоро, че така е било писано — не други, а ние, които седим тук, да подирим спасение от гибелта на света.
  И тъй, сега открито ще бъде изречено онова, що до днес бе укрито от всички освен малцина избрани. За да разберете опасността, най-напред ще разкажем Историята на Пръстена от началото до наши дни. И аз ще започна тази история, но друг ще я завърши.“
• „Безплодна ли нарекох победата на Последния съюз? Не съвсем, ала все пак тя не постигна целта си. Саурон бе погубен, но не унищожен. Пръстенът му бе изчезнал, но не разбит. Черната кула бе срутена, но основите й оставаха в земята, защото са били сътворени от силата на Пръстена и ще траят, докато той съществува.“ (Елронд)
• „Във Имладрис идете
  за Меч, що бе строшен;
  там сбира се Съвета
  за сетен бой свещен
  и своя знак съдбата
  ще ви посочи с пръст -
  на Исилдур Злината
  ще вдигне Полуръст.“
• „Защото Мечът, що бе строшен, е Мечът на Елендил, който се пречупил под мъртвото му тяло. Наследниците му го съхраниха като съкровище дори когато изгубиха цялото останало наследство; от древността се говори сред нас, че той отново ще бъде изкован, когато се намери Пръстенът, Злото на Исилдур. Що ще запиташ сега, когато видя търсения меч?“ (Арагорн)
• „Ала тежка е нашата участ и Мечът на Елендил би бил помощ, на каквато не се и надявахме — ако подобно чудо наистина може да се завърне от сенките на миналото.“ (Боромир)
• „Лично аз ти прощавам съмненията. Не приличам твърде на величествените образи на Елендил и Исилдур, изсечени в покоите на Денетор. Не съм Исилдур, а само негов наследник. Тежък и дълъг живот реживях; левгите оттук до Гондор са само частица в списъка на пътешествията ми.“ (Арагорн)
• „Помрачняха нашите дни и изгубихме миналото величие, но Мечът неизменно се предаваше на новия хранител. И още нещо ще ти кажа, Боромире, преди да свърша. Самотни мъже сме ние, Скиталци из Пущинака, ловци — ала ловци на слугите на Врага; защото те са на много места, не само в Мордор.“ (Арагорн)
• „Има много зло, което вашите яки стени и бляскави мечове не могат да удържат. Малко знаете за земите отвън границите ви. Мир и свобода ли рече? Не би ги видял Северът без нас.“ (Арагорн)
• „Но когато мрачни създания идват от бездомните хълмове или изпълзяват от сумрачните лесове, те бягат от нас.

Кой би дръзнал да броди по друмищата, колко покой би останал нощем из тихите земи или в домовете на простите хорица, ако Дунеданците заспяха или до един потънеха в гроба?“ (Арагорн)

• „И въпреки това получаваме по-малко благодарност от вас. Пътниците ни гледат изпод вежди, селяните ни подхвърлят обидни имена. «Бързоход» ме нарича онзи дебел мъж, живеещ само на един ден път от врагове, които биха смразили кръвта му, с огън и меч биха съсипали неговото градче, ако не бдяхме неуморно.“ (Арагорн)
• „Но сега светът отново се мени. Нов час наближава. Злото на Исилдур е намерено. Чака ни сражение. Мечът ще бъде изкован наново. Аз ще дойда в Минас Тирит.“ (Арагорн)
• „Може би Мъдреците имат солидни причини да вярват, че находката на полуръста наистина е въпросният Велик Пръстен, колкото и невероятно да изглежда на непосветените.“ (Галдор)
• „Но на Гандалф се пада да ги изясни; и аз го призовавам последен, защото това е почетното място, а в тия събития той бе главен.“ (Елронд)
• „Всички бяхме виновни — каза Елронд — и може би ако не бе твоята бдителност, Мракът вече щеше да е над нас.“
• „Аш назг дурбатулук, аш назг гимбатул, аш назг тракатулук аг бурзум-иши кримпатул.“
  • В превод от мородорски език: „Единствен пръстен ли владее, Единствен той ще ги открие, Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие.“
• А онзи, що чупи нещо, за да види какво е, напуска пътеката на мъдростта.(Гандалф към Саруман)
• „И аз бях доволен, защото в Ездитните предели на Рохан живеят Рохиримите — Повелители на конете — и в цял свят няма жребци като ония, що се отглеждат в просторната степ между Мъгливите и Белите планини.“ (Гандалф)
• „А сред тях има един, роден сякаш в зората на света. Конете на Деветте не могат да му съперничат; неуморен, бърз като литналия вятър. Наричат го Сенкогрив. Денем козината му блести като сребро, а нощем минава невидим като сянка. Меки са стъпките му! Никой дотогава не го бе яздил, но аз го взех, укротих го и тъй бързо ме понесе, че стигнах до Графството, когато Фродо беше по Могилните ридове, макар да бях тръгнал от Рохан едновременно с неговото потегляне от Хобитово.“
• „Но бях забравил за Бомбадил, ако наистина това все още е същият, който в древни времена бродеше из гори и хълмове и дори тогава бе от старите по-стар. Тогава не го наричаха така. Ярвен Бен-адар бе името му, най-стар и без баща. Но оттогава други народи са му дали още много имена: джуджетата — Форн, Северните хора — Оралд…“ (Елронд)
• „Да речем по-скоро, че Пръстенът няма власт над него. Той сам си е владетел. Но не може да унищожи Пръстена, нито да пречупи властта му над другите. А сега се е оттеглил в една малка област, чиито граници сам е очертал, макар че никой не може да ги види; и няма да ги престъпи, в очакване може би на нови времена.“ (Гандалф за Том Бомбадил)
• „И ако му дадем Пръстена, той скоро ще го забрави или по-вероятно ще го захвърли. Подобни неща не се задържат в ума му. Той би бил най-несигурният пазач; и това само по себе си е достатъчен отговор.“ (Гандалф за Том Бомбадил)
• „Мисля, че накрая, когато всички други бъдат покорени, Бомбадил ще рухне. Последен, както е бил Пръв; и тогава ще настъпи Нощта.“ (Глорфиндел)
• „И не ни е задачата тук да мислим само за един сезон, за няколко човешки поколения или за мимолетна световна епоха. Трябва да дирим веднъж завинаги край на тая заплаха, дори ако няма надежда за успех.“ (Гандалф)
• „Някои се надяват, че тогава Трите Пръстена, които Саурон никога не е докосвал, ще се освободят и владетелите им ще могат да изцелят света от раните, що той е нанесъл. Но може би когато Единственият изчезне, ще угаснат и Трите и безброй прелести ще повехнат и ще потънат в забрава.“ (Елронд)
• „И все пак всички елфи са готови да поемат този риск — каза Глорфиндел, — ако с цената му можем да разбием мощта на Саурон и завинаги да прогоним страха от неговото владичество.“
• „Не е отчаяние, защото отчаянието е само за ония, които виждат края извън всякакво съмнение. С нас не е така. Мъдрост е да признаеш необходимостта, когато си обмислил всички останали пътища, колкото и безумна да изглежда за ония, що се вкопчват във фалшивата надежда. Добре, нека безумието да бъде наш плащ, було пред взора на Врага! Защото той е премъдър и мери всичко до съвършенство в рамките на своето лукавство. Ала единствената мяра, която познава, е жаждата, жаждата за власт; тъй преценява и всички други сърца. Не ще се прокрадне в душата му мисъл, че някой ще се откаже, че притежавайки Пръстена, би потърсил да го унищожи. Ако потърсим това, ще объркаме сметките.“ (Гандалф)
• „Този път трябва да се следва, ала ще е много тежък. И ни сила, ни мъдрост ще ни отведат надалеч по него. Слабите могат да предприемат този поход с толкова надежда, колкото и силните. Ала често така се движат делата, що въртят колелата на света: малките ръце ги вършат, защото са длъжни, докато очите на великите са обърнати другаде.“ (Елронд)
• „Мислех да сложа: и оттогава насетне той живя щастливо чак до края на дните си. Добър край, нищо, че е употребяван и преди. Сега ще трябва да го променя — няма изгледи да се сбъдне.“
• „Аз ще понеса Пръстена, макар и да не зная пътя — каза Фродо.“
• „Ако правилно съм разбрал всичко, което чух, мисля, че тази задача е отредена за теб, Фродо; никой не ще открие пътя, ако не го откриеш ти. Ударил е часът на народа на Графството часът, в който ще се надигнете и ще

разтърсите кулите и Съветите на Великите. Кой сред Мъдреците би могъл да го предвиди? И ако наистина са мъдри, защо им е да го знаят преди да е ударил часът?“ (Елронд)

• „— Но вие сигурно няма да го изпратите сам Владетелю? — извика Сам, който повече не можеше да се сдържа и изскочи от ъгълчето, където бе седял кротко на пода.
  - Наистина не — усмихнато се обърна към него Елронд. — Поне ти ще тръгнеш с него. Едва ли е възможно да те откъснем даже когато той е поканен на таен съвет, а ти не.“
• „В хубава каша се забъркахме, господин Фродо! — промърмори Сам, клатейки глава.“

Пръстенът потегля на юг

• „— Все трябва да има и един умен в тая група.
  - Тогава в никакъв случай няма да бъдеш избран, Перегрин Тук.“ (между Пипин и Гандалф)
• „Ако ще изпращаме Пръстена на път, то трябва да стане скоро. Но тия, които тръгнат с него, не бива да се надяват задачата им да бъде подкрепена с военна сила. Те трябва да проникнат във владенията на Врага, далеч от всяка помощ.“ (Елронд)
• „И Мечът, що бе счупен, ще бъде изкован наново, преди да потегля на бой. Но нашите пътища съвпадат в продължение на стотици мили.“
• „Елфическите ковачи изковаха наново Меча на Елендил и го украсиха с емблема — полумесец и лъчисто слънце със седем звезди между тях, а наоколо изписаха множество руни; Арагорн, син на Аратрон, тръгваше на бой срещу

Мордор. Удивително бляскав бе този меч, когато отново стана цял; слънчевата светлина сияеше по него с червеникави отблясъци, лунните лъчи искряха хладно и острието бе фино и твърдо. Арагорн му даде ново име — Андурил, Пламък на Запада.“

• "— Безчестен е онзи, що казва „сбогом“, когато мрак обвие пътя — каза Гимли
  - Може би — каза Елронд, — но нека не се зарича да крачи из мрака онзи, що не е видял свечеряването.
  - И все пак клетвено слово може да укрепи тръпнещото сърце — възрази Гимли.
  - Или да го сломи — допълни Елронд. — Не гледайте прекалено напред!

Тръгвайте сега с надежда в душите! Сбогом и нека ви съпроводи благословията на елфи, хора и всички Свободни народи. Нека сияят звездите по лицата ви!"

• „Ако има кой да ни види, тогава поне аз съм разкрит — каза той. — Изписах Гандалф е тук със знаци, които могат да разчетат всички от Ломидол до устието на Андуин.“
• „Нощта преваля — каза Арагорн. — Зората не е далече.“

Пътуване в мрака

• „Говори, «приятелю», и влез.“
• „Не се плашете! Бил съм с него на много пътешествия, макар и не толкова мрачни, а в Ломидол разказват легенди за делата му — много по-велики от всичко, което съм виждал. Той няма да се залута… ако може да бъде намерена пътека. Въпреки всичките ни страхове Гандалф, ни въведе тук и ще ни изведе отново, каквото и да му струва това.“
• „Сетивата му бяха по-изострени и по-лесно усещаха невидимите неща. Един от признаците на промяната, който скоро забеляза, бе, че можеше да вижда в мрака по-добре от всичките си спътници, освен може би Гандалф.“
• „Може да няма нищо общо с глупавия камък на Перегрин, но вероятно сме смутили нещо, което би било по-добре да остане на мира.“

Мостът на Хазад-дум

• „Тъй е завършил опитът отново да бъде завоювана Мория! Храбър, но безумен. Не е настъпило още времето.“
• „Мечовете тук са безполезни. Бягайте!“ (Гандалф при появата на Балрога)
• „Аз съм служител на Тайния огън, притежател на Анорския пламък. Не можеш да минеш. Не ще ти помогне мрачният огън, о, пламък на Удун. Върви си в Сянката! Не можеш да минеш.“ (Гандалф)
• „Бягайте, безумци!“ (Гандалф преди да падне)

Лотлориен

• „Там са горите на Лотлориен! — каза Леголас. — Най-прекрасната от всички земи на моя народ.“ (Леголас)
• „Но явно знанието се губи в Гондор, Боромире, щом в града на ония, що някога бяха мъдри, днес споменават Лотлориен със зли думи.“ (Арагорн)
• „А всъщност силата на Мрачния владетел се откроява най-ясно в отчуждението, разделящо всички, що още се борят срещу него. Ала днес целият свят извън Лотлориен, освен може би Ломидол, ни вдъхва толкова малко вяра, че не смеем да рискуваме свободата си с прекалено доверие. Сега живеем на остров сред безбройни заплахи и ръцете ни по-често докосват тетивата, отколкото арфата.“
• „Светът наистина е пълен със заплахи и има безброй мрачни места, но все още са останали много красоти и макар че във всички страни обичта е примесена със скръб, може би от това тя става още по-велика.“
• „Всички се проснаха на благоуханната трева, само Фродо още стоеше замаян от изумление. Струваше му се, че е престъпил през висок прозорец, разкрит към изчезнал свят. Огряваха го лъчи, за които в неговия език нямаше дума. Всичко, що виждаше, бе грациозно, но формите изглеждаха ясно очертани, сякаш бяха замислени и изрисувани току преди падането на превръзката от очите му, ала изглеждаха и древни, като че бяха надживели вечността. Виждаше само познати цветове: златни, бели, сини, зелени, но те бяха свежи и до болка прекрасни, сякаш в този миг ги виждаше за пръв път и се мъчеше да им измисли нови и вълшебни имена. Ничие сърце не би могло тук през зимата да скърби за лятото или пролетта. В нищо, израсло по тая земя, не се забелязваше недостатък, болест или безформеност. Лориен бе неопетнена.“
• „Мислех, че елфите обичат само луната и звездите, но това тук е по-елфическо от всичко, дето съм чувал. Имам чувството, че съм вътре в песните, ако разбирате какво искам да кажа.“ (Сам)
• „От тази височина можеш да видиш двете сили, изправени една срещу друга; дори и в този миг те се борят мислено, ала докато светлината прониква в самото сърце на мрака, нейната собствена тайна остава неразкрита. Все още.“
• „Тук е сърцето на Елфосвят и тук ще остане завинаги сърцето ми, освен ако ни чака светлина отвъд мрачните пътища, по които тепърва ще крачим с теб.“ (Арагорн)

Огледалото на Галадриел

• „На два трона край дънера, под балдахин от жив клон, седяха един до друг Келеборн и Галадриел. По елфическия обичай те се изправиха да поздравят гостите си, макар да бяха всепризнати могъщи крал и кралица. Бяха много високи и Владетелката не отстъпваше по ръст на Владетеля; сериозни и красиви бяха лицата им. От глава до пети бяха облечени в бяло; косите на Владетелката бяха тъмнозлатисти, а на Владетеля Келеборн — дълги и блестящи като сребро; но възрастта не бе оставила следи по тях, освен в дълбините на погледите — пронизващи като копия под звездна светлина и все пак дълбоки като кладенци на древната памет.“
• „Тези, които са го следвали, не са познавали мислите му и не могат да разкажат за главната му цел.“ (Галадриел)
• „Ала и днес още има надежда. Не ще ви давам съвети, не ще кажа: правете това или онова. Защото не с дела и планове, не с избор на един или друг път мога да помогна, а само със знанията за онова, що е било, и отчасти за онова, що ще бъде. Но ето какво ще ви кажа: вашата Задача се крепи върху острието на нож. Отклонете се само за миг — и тя ще се провали за всеобща погибел. И все пак, докато Отрядът е верен, остава надежда.“ (Галадриел)
• „Не говори зло за Владетелката Галадриел! — строго каза Арагорн. — Не знаеш за какво говориш. В нея и в цялата ази страна няма зло, стига човек да не го донесе в себе си.“
• „И смятам, че има елфи и елфи. Във всички личи по нещо елфическо, но не са еднакви. Ето, тукашният народ не е бездомен, не скита и изглежда малко по-близък до нас — те сякаш са част от тая земя, по-сродени с нея, отколкото дори хобитите са част от Графството. Трудно е да се каже дали те са създали страната, или страната ги е създала, ако ме разбирате. Удивително спокойно е тук. Като че нищо не се случва и никой не желае да се случи нещо. Ако в това има някаква магия, то тя е нейде дълбоко тук, където не мога да я пипна с пръст, тъй да се

каже.“

• „По моя заповед Огледалото може да разкрие много неща — отвърна Галадриел, — а на някои мога да покажа каквото желаят да видят. Но Огледалото показва и онова за което не го молят, а то често е по-странно и по-полезно от нещата, които искаме да съзрем. Не мога да кажа какво ще видите, ако оставите Огледалото само да избира. То показва отминалото, настоящето и онова, що може да се случи. Ала и най-мъдрите невинаги успяват да разберат кое от тях разкрива.“
• „Мисля, че твоят народ би нарекъл това магия, макар че не разбирам какво имат предвид; те като че използуват

същата дума и за лукавството на Врага. Но ако тази дума ти харесва, това е магията на Галадриел. Нали каза, че искаш да видиш елфическа магия?“ (Галадриел към Сам)

• „Не забравяй, че Огледалото показва много неща и още не всички са се сбъднали. Някои не се сбъдват никога, освен ако онзи, който ги види, се отклони от пътя си, за да ги предотврати. Огледалото е опасен водач.“ (Галадриел към Сам)
• „Не, не те съветвам нито да гледаш, нито да не гледаш. Аз не съм съветница. Може да узнаеш нещо, красиво или грозно, полезно или не. Виденията са едновременно и добри, и опасни. И все пак, Фродо, смятам, че

си достатъчно храбър и мъдър, за да поемеш риска, иначе не бих те довела тук. Прави както решиш!“ (Галадриел към Фродо)

• „Не бой се! Но не смятай, че само с песни сред дърветата или дори с тънките стрели на елфическите лъкове опазваме и защитаваме земите на Лотлориен от Врага. Казвам ти, Фродо, че и докато разговарям с теб, аз усещам Мрачния владетел и знам мислите му или поне всички негови мисли, свързани с елфите. А той открай време се мъчи слепешком да съзре мен и мислите ми. Ала вратата все още е затворена!“ (Галадриел)
• „Да, не е разрешено да се говори за него и Елронд не можеше да наруши тайната. Ала не е възможно да го скрием от онзи, що носи Пръстена и е видял Окото. Наистина в страната Лориен, на пръста на Галадриел се съхранява един от Трите. Това е Нения, Елмазеният Пръстен, и аз съм негова пазителка.“ (Галадриел)
• „Любовта на елфите към земите и творенията им е по-дълбока от морските бездни, мъката им е вечна и никога не ще утихне докрай. И все пак те по-скоро биха отхвърлили всичко, отколкото да се покорят на Саурон, защото сега го познават.“ (Галадриел)
• „Вие сте мъдра, безстрашна и прекрасна, Владетелко Галадриел — каза Фродо. — Ако поискате Единствения Пръстен, ще ви го дам. За мен тия дела са прекалено велики.“
• „Проницателен става взорът ти. Не отричам, сърцето ми страстно желаеше онова, което предлагаш. Дълги години

обмислях какво бих могла да сторя, ако Великият Пръстен попадне в ръцете ми. И виж ти! Той е тук, под ръката ми. По много пътища работи злото, замислено в древни дни, и няма значение дали Саурон ще се въздигне, или ще рухне.“

• „И ето че най-сетне всичко се сбъдва. Ти ще ми дадеш Пръстена доброволно! На мястото на Мрачния владетел ще поставиш Кралица. И аз не ще бъда мрачна, а прекрасна и страшна като Утрото и Нощта! Красива като Морето, като Утрото, като Снега по Планината! Страховита като Бурята и Мълнията! По-могъща от земните недра. Всички ще ме обичат до болка и отчаяние!“
• „Издържах изпитанието — каза Галадриел. — Ще загубя силата си, ще замина на Запад и ще си остана Галадриел.“
• „Утре сутрин трябва да потеглите — вече направихме избора си и вълните на съдбата прииждат.“ (Галадриел)

Сбогуване с Лориен

• „Ония, що вече не желаят да вървят напред, могат да останат за малко тук. Но нито едните, нито другите ще имат надежда за покой. Защото сега сме на съдбовния ръб.“ (Келеборн)
• „Защото вярваше, че словата от сънищата го зоват и че най-сетне е ударил час наследникът на Елендил да излезе на бой срещу Саурон за своята кралска власт.“
  • Арагорн за намеренията си преди падането на Гандалф
• „Фродо почти не обърна внимание на ястията и напитките, за него съществуваха само красотата на Владетелката и нейният глас. Тя вече не изглеждаше заплашителна и страшна, не я изпълваше скрита мощ.“
• „Чуйте, елфи! — извика Галадриел. — И нека вече никой да не казва, че джуджетата били алчни и неучтиви! И все пак, Гимли, сине на Глоин, сигурно желаеш нещо, което мога да ти дам? Назови го, моля те! Не бива единствен сред гостите да останеш без дар.“
• „Защото никой до днес не ми е отправял тъй дръзка и същевременно тъй любезна молба. И как да откажа, след като сама му заповядах да говори?“ (Галадриел)
• „Аз не предсказвам, защото днес всяко предсказание е напразно — от едната ни страна тегне мрак, от другата

е надеждата. Но ако надеждата не загине, тогава ти казвам, Гимли, сине на Глоин, че злато ще се лее в ръцете ти, ала не ще има власт върху теб.“ (Галадриел)

• „В тази стъкленица е сбрана светлината на звездата Еарендил, разтворена във водите на моя фонтан. Когато нощ те обкръжи, тя ще сияе още по-ярко. Нека ти свети сред мрака, когато изгаснат всички други светлини.“ (Галадриел)
• „После Фродо сякаш я видя да вдига ръце за сетно сбогом и с попътния вятър долетя песента на гласа й -далечна, ала пронизващо ясна. Но сега тя пееше на древния език на задморските елфи и той не разбра думите: прекрасна бе мелодията, ала това не го утешаваше.
  И все пак, както става с елфическите слова, те останаха запечатани в паметта му и много по-късно той ги преведе както можеше — те бяха на елфическия песенен език и говореха за неща, почти непознати в Средната земя.

Ай! Лаурие лантар ласи суринен,
йени унотиме ве рамар алдарон!
Йени ве линте юлдар аванир
ми оромарди лисе-мируворева
Андуне пелла, Вардо телумар
ну луини ясен тинтилар и елени
омарио айретари-лиринен.
Си ман и юлма нин енквантува?
Ан си Тинтале Варда Ойолосео
ве фаняр марят Елентари ортане
ар илие тир ундулаве лумбуле;
ар синданориелло каито морние
и фалмалинар имбе мет, ар хисие
унтупа Каласирио мири ояле.
Си вануа на, Ромелло вануа, Валимар!
Намарие! Най хирувалие Валимар.
Най елие хирува. Намарие!

• • В превод: Ах! Като злато сипят се листи по вятъра, дълги години безбройни като дървесните клони! Минаха дългите години като бързи глътки сладка медовина сред високите зали на Запада. Под сините сводове на Варда, где треперят звездите от песента на гласа й свещен и царствен. Кой сега ще налее бокала ми? Днес Пламотворната Варда, Звездна Кралица от Вечнобелия връх простря ръце като облаци и всички пътища тънат в дълбоки сенки; и от страната сива мрак се простира по вълните пенливи между нас и навеки мъгла покрива елмазите на Каласирия. Изгубен, изгубен е днес Валимар за ония на Изток! Сбогом! Може би ще намериш ти Валимар. Може би непроменен ще го намериш. Сбогом!“
• „Не памет желае сърцето. Тя е само огледало, та било то и ясно като Хелед-зарам. Поне така казва сърцето на Гимли джуджето. За елфите може да е другояче. Чувал съм, че за тях споменът е по-близък до живия свят, отколкото до съня. С джуджетата не е така.“

Великата река

• „Не, времето никога не спира — каза той, — ала не навсякъде и във всичко промяната и растежът са еднакви. За елфите светът се движи едновременно много бързо и много бавно. Бързо, защото те самите малко се променят, а всичко друго отлита — това е скръб за тях.“ (Леголас)
• „Богати са, макар да изглеждат кратки, часовете в Карас Галадон, където Галадриел владее Елфическия пръстен.“ (Фродо)

Краят на задругата

• „Арагорн свика Отряда.
  - Най-сетне дойде денят — каза той, — денят на дълго отлагания избор.“
• „Той е Носителят и съдбата на Товара тегне на плещите му. Не мисля, че имаме власт да го тласкаме в една или

друга посока. А и не мисля, че ще успеем, ако опитаме. Други, далеч по-могъщи сили се намесват тук.“ (Арагорн)

• „Няма смисъл да се мъча да избягам от теб. Но съм доволен, Сам. Не мога да ти кажа колко съм доволен. Ела! Ясно е, че ни е писано да вървим заедно. Ще вървим, а другите дано намерят безопасен път! Бързоход ще се погрижи за тях. Не вярвам пак да се видим.“ (Фродо)