Веселин Кандимиров

Веселин Димитров Кандимиров е български публицист, колумнист и интернет блогър.

• Субективно взето, простотията не причинява първичен душевен дискомфорт у носителите й. Даже напротив. Обективно погледнато, обаче, никой не иска да е прост, защото такива хора се минават лесно.
  Трябва да подчертаем и още нещо: никой не прекарва глупаците в масов порядък ей така, само за удоволствие. Обикновено това се прави с по-висока цел - да им се бръкне в джоба.
  …
  Искам да напомня, че няма такова нещо като безплатен обяд и безплатна простотия.

• Стара, макар и рядко споменавана истина е, че народите са в много по-голяма степен жертви на обстоятелствата, отколкото отделния човек.
  Човекът е продукт на две неща: наследствеността, скрита в гените му и средата в която живее. От наследствеността си той не може да избяга, но може да промени средата. В краен случай, ако тя не му понася, той може да се вдигне и да отиде другаде. Далеч по-трудно е цял един народ да направи същото.

• Така например, равенството в правата (а то е единственото реално постижимо равенство) може да съществува само при наличието на достатъчно свобода. Други споменавани видове равенство – като равенството на възможностите или равенството на резултатите - на практика са невъзможни. Те са и безмислени, защото именно неравенството в тези области създават “потенциалната разлика” между индивидите, която движи общественото развитие. Но опитите да бъдат наложени такива “равенства" върху част от дадено общество винаги са водели до чудовищна несвобода и неравенство в правата. Така, че зависимостта между свобода и равенство е по-скоро права, отколкото обратна.
  …
  Свободата … не може да бъде наложена принудително на този, който не е готов да я приеме.

• Политиката е по-стара от човека. Средствата, използувани от членовете на едно стадо шимпанзета в борбата за власт по нищо не се различават от средствата, използувани в борбата за власт в Кремъл.

• Знаем, че историята не търпи условното наклонение. Думите: "какво би станало, ако…" в нея не са на почит.

• Ако компанията «Кока-кола» престане да произвежда кока-кола и започне да прави боза, тя ще изгуби голяма част от клиентите си. Нека си представим също, че част от служителите на компанията, владеещи технологията на производството, решат да отговорят на пазарното търсене и започнат да произвеждат истинска кока-кола, но под друго име. В резултат бившите потребители на продуктите на компанията ще се разделят на три групи:
  — една част, поради незнание, навик, липса на критерии или по други причини, ще продължи да купува продукта с надпис «кока-кола»,
  — друга част ще открие истинската напитка и ще стане клиент на новата компания,
  — трета част ще престане да купува и от едните, и от другите…

• В кратката си история расизмът има постижения, от които дори страничен наблюдател би изпитал чувство на срам заради принадлежността си към човешкия род.

• Когато говорим за Георги Димитров, независимо от каква гледна точка, трябва да имаме предвид, че той е един сложен образ. Но не поради някаква вътрешна сложност, а защото е двусъставен: образът на истинския Димитров е напъхан в калъфа на официалния, митологизиран образ на национално комунистическо божество, на места дори надхвърлящ националните граници с претенции за световно величие. Също както в «Магьосникът от Оз» — ако ритнем този величествен образ, от него ще изскочи едно човече, само че не толкова безобидно, като това от приказката.
  Този митологизиран образ е по-широко разпространеният. Като срещнем изказване на страничен непредубеден наблюдател — да речем, Айнщайн или Андре Жид — за Георги Димитров, трябва да имаме предвид, че то е оформено от мита, а не от истинското лице, което те най-вероятно не познават. В масовото съзнание, особено в България, най-често образът му е смесица от елементи на този мит и черти на действителния Димитров. Разните официални чествания на негови годишнини имат за цел да извадят на бял свят и да изтупат от праха именно този митологичен образ.
  Естествено, че за нас е интересен повече другият образ — този на амбициозния и хитър хищник, решил да прави политическа кариера. За възстановката на този образ има достатъчно източници — нека споменем само два от тях: собствените му дневници и сведенията на Милован Джилас в неговите «Разговори със Сталин». През първата част на тази кариера — до 1934 г., преобладава хищникът, след това — хитрецът, използвал ума си, за да оцелее петнадесет години като заложник на Сталин. Трябва да му отдадем дължимото признание — малцина са тези, които са постигнали такъв успех. Но това оцеляване му струва здравето — когато му разрешават да се завърне в България, той вече е болен и алкохолизиран старец, комуто остава малко живот. Ето едно слабо известно свидетелство — споменът от 1946 г. на френския писател Ромен Гари, дипломат в София по онова време:
  «Той беше вече жив мъртвец, тежко болен от атеросклероза и диабет, с лице на лъв, което гримираха в червено, за да скрият смъртната му бледност, преди да го показват на публиката; балсамираха го така още приживе, малко по малко, всеки ден, в прекия и преносния смисъл на думата.»
  Макар и прекарал активния си политически живот повече извън България, отколкото в нея, Георги Димитров оставя значителен отпечатък върху българската история. Не можем да отречем заслугите му за решителното накланяне на везните у нас в полза на гражданската война през 1923 г., разцеплението на българската нация посредством македонизма или установяването на пълно съветско господство в България. Това има дългосрочни последствия, продължаващи и днес, чието значение все още трудно можем да оценим. Наистина, той е само изпълнител на идеите на Коминтерна и в крайна сметка на самия Сталин, но хвърля всичките си сили за техническото им осъществяване.
  Ако сравним последствията от действията на неговия кремълски господар върху съдбата на Третото българско царство с тези на Василий Българоубиец или на султан Баязид върху Първото и Второто, то на Георги Димитров се пада неблаговидното място на някой от техните пълководци — може би на най-първия.

Източници