Вера Мутафчиева

Вера Мутафчиева (1929 – 2009) е българска писателка, историчка, академик на БАН.

Вера Мутафчиеа
Вижте също
Статия в Уикипедия

из "Последните Шишмановци" (1979)

Войската на васалите му трябваше и Баязид я получи. Сърби, гърци, албанци, бошнаци и власи се биха за Баязид. Е, биха се толкова, та едва петнайсет години след Косово го изоставиха на Тамерлан и доволни се върнаха по домовете си от великото поражение под Анкара - само малоумен би бранил своя натрапен господар. Но, така или иначе, Баязид беше ги броил в своите редици. Стигаме до онази истина, която историята подминава: с първите такива договори бяха обвързани към османеца Българиите - Шишманова или Иванкова, - а от Българиите нито Мурад, нито Баязид получиха дори един войник. И пак се натрапва вече изказаният извод: историята търси подвига по повърхността - кое кале колко дни удържало и коя мома скочила в най-дълбоката пропаст. А какво е струвало на един Шишман и един Иванко да откажат войска на своя господар по договор? Това, за което не набраха смелост Лазаревичи, Бранковичи или Палеолози (то би било равно на самоубийство, вярно е), успя Шишман. То също бе равно на самоубийство, и това е вярно, но Шишман не само отказваше войска на султана, Шишман я изпращаше на враговете му.

От всички добродетели комай най-рядко възпявана е една: човешкото достойнство. Вероятно загдето е неудобна за силните. Шишман предусещаше края, но би го отложил донякъде, ако господарят му намереше изгода в това да получава войска от България. Шишман не прие година или десетилетие отсрочка срещу такава цена. Вероятно това е човешкото достойнство: когато загиваш от сила, свръх твоите сили, да знаеш, че не си й помогнал. Повече ние, хората, не можем.

И с това започна едно дълго и упорито явление в историята на Югоизтока. Както е известно, Османската империя не беше империя на турци. По половина нетурчин бе всеки османски султан; изцяло бошнаци, унгарци, сърби, гърци, та чак пребягали италиански честолюбци от Анкона или Генуа, бяха повечето везири, велики везири, паши. Както и да се трудим, по същото време между тях не откриваме българи.

Някои намекват, че то се дължало на нашата простотия - други били по-напред от нас. В отговор можем само да припомним, че същата тази проста България след края на Търново пръсна из цялото славянство свои книжници, за да предаде напредничавите си постижения. Причината да не броим българи везири и сераскери очевидно е друга: българите последователно отказаха да съработят господаря си. Може би те разбираха твърде тясно и негъвкаво именно онази рядко възпявана добродетел - човешкото достойнство. - "Последните Шишмановци" (1979), стр.136-138.

Най-тежките мигове наставаха, когато към съюзнишкия стан се упътеха някакви дружини от трийсет до петдесет български селяни. Каза се, България сякаш по неведоми тефтери изписваше за всяка противотурска проява толкова хора, колкото можеше да прежали, без да бъде обезкръвена за тая година. Така в похода на Пипо Спано и Дан взеха участие българи. Не много - за един опит, който очевидно нямаше изгледи да успее, България си определи немного войскари.

Фружин се стараеше да не ги среща, а все пак присъствието им го привличаше - така никой не може се откъсна от местопрестъплението си. Неизречена нежност, нямо преклонение предизвикаха у него тия непознати. Той ги виждаше как наближават стана - бавно, замислени, тихи; не тъй се стича войска, която вярва в победа. Тези идеха, сякаш да извършат жертвен обред.

Ако Фружин не беше всъщност чужденец, ако познаваше техния живот и нищетата им, би отбелязал, че тия селяни прииждат, облечени в най-добрите си дрехи. Без кръпки бяха ризите им, нови - калпаците. А оръжието им бе жалко, самоделно, виждаше се.

Ако Фружин бе познавал народа си, би заключил, че тия хора идеха не за да се сражават, да дочакат победа или поражение и след това да се разотидат по домовете си; българите още веднъж отиваха на смърт с цялата мълчалива простота, на която е способен този много понесъл народ.

Вечер българските дружини стануваха отделно, настрана. Около огньовете лежаха стотица мъже, а не се чуваше глас или песен. Българите съсредоточено се взираха в пламъка, дъвчеха и сушеха навущата си. Толкова отмерено спокоен е човек само когато очаква нещо съвсем определено. За разлика от власи и маджари, чиито домове бяха отвъд Дунава, които щяха след похода да се приберат на завет, за българите беше ясно: ще бъдат избити. - "Последните Шишмановци" (1979), стр.340-341.