Апостол Карамитев
български актьор
Апостол Карамитев (1923 — 1973) е български театрален и филмов актьор.
- Аз най-добре зная за мълчаливата борба между режисьор и актьор, тъй като съм живял с нея в продължение на 25 години.Завърших и режисура, а се захванах само с актьорска работа. И често пъти, когато трябваше да надхитрям режисьорите за да прокарам актьорската си концепция, се проклинах, че станах актьор. А сега, когато гледам как моите студенти се опитват да ме надхитрят, ми става и приятно, и болно, че не съм успял докрай да ги убедя в моя замисъл, че той не е станал наш общ замисъл. Но мога много добре да ги разбера".[1]
- Ти за какъв ме смяташ? Глупав, суетен човек или що? Само суетните, празни хора пишат спомени на млади години![2]
- Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите...[3]
- Защото аз все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко щастие. Това щастие е дадено на .. човеку, от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци. и е предназначено за хора, предназначено е за човеци. Някога, преди много години, в моите бурни младини, аз имах чувството, че светът е създаден за мен, че светът се върти около мен и че светът съществува чрез мен. Петдесетте години, които изживях, многото погребения на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мене, че аз не съм пъпа на Вселената и че светът не се върти около мене. Но това ме научи и на едно друго нещо: че това просто, вълшебно нещо, което е живота, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено.. да изживее. И може би, може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтаел на младини, няма да е крилата мисъл, полет, а ще бъде, може би, само една клетка, която приема сока от земята и го предава нагоре, може би животът няма да бъде шумолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а само тъкан, само клетка – но и това е живот, това е, може би, предназначението ни: това, което сме взели, да дадем, да върнем; това, което сме взели, от хората, да го върнем на хората... за да, както е казал поета: "за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори..."[4]
